Geography of bliss

География на

ЕРИК УАЙНЪР

Един мърморко търси най-щастливите места на света

Превод от английскиНейко Генчев

Faber • 2012

Eрик Уайнър • ГеоГрафия на блаженството

Превод Нейко Генчевредактори: Илиана Павлова Светлана Морозоваоформление Нейко ГенчевХудожник Невена Ангеловакнигата е подготвена и отпечатана от Фабер

www.faber-bg.com

The Geography of BlissCopyright © 2008 by Eric Weiner

This edition published by arrangement with Grand Central Publishing, New York, New York, USA. All rights reserved

© ерик Уайнър – автор, 2012© нейко Генчев – превод, 2012© невена ангелова – художник на корицата, 2012© издателство фабер, 2012

ISBN 978-954-400-681-5

на Шарън

В тези дни на войни и на слухове за войни не сте ли се замисляли поне веднъж за някое място, където царува мир и спокойствие, където животът не е всекидневна борба, а едно безкрайно наслаждение?

„Изгубеният хоризонт“, режисьор Франк Капра, 1937 г.

7

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Въведение // 11

Глава 1Холандия. Щастието е число // 17

Глава 2Швейцария. Щастието е скука // 41

Глава 3Бутан. Щастието е политика // 67

Глава 4Катар. Щастието е печеливш лотариен билет // 121

Глава 5исландия. Щастието е неуспех // 171

Глава 6Молдова. Щастието е някъде другаде // 221

Глава 7тайланд. Щастието е да не мислиш // 259

Глава 8велиКоБритания. Щастието е да продължаваш

да работиш // 287Глава 9индия. Щастието е противоречие // 323

Глава 10аМериКа. Щастието е да си си у дома // 359

ЕпилогПристигнахме ли вече? // 375

Благодарности // 381

География на

Багажът и провизиите ми бяха опаковани. Бях готов за приключението. И така, в един късен летен следобед аз по-влякох приятеля си Дру, който неохотно ме последва в откри-ването на нови светове, като се надявах пътьом да намерим и малко щастие. Винаги съм вярвал, че щастието се намира точ-но зад ъгъла. Номерът е само да го откриеш тоя проклет ъгъл.

Още в началото на пътешествието ни Дру се размърмори. Започна да ме моли да се върнем, но аз бях решен да продъл-жим, движен от непреодолимото любопитство да видя какво ни очаква напред. Опасност? Магия? Бях длъжен да разбера. И до ден-днешен съм убеден, че щях да се добера до търсеното от мен място, стига само да не беше намесата на един балти-морски полицай, според когото крайпътната ивица на автома-гистралата не била най-подходящото място за две петгодиш-ни момчета.

Някои хора прихващат вируса на странстването. Други се раждат с него. Заболяването ми, ако това състояние може да се нарече така, навлезе в ремисия за много години след насил-ствено прекратената ми експедиция с Дру. След колежа обаче то надигна глава с удвоена сила. Отчаяно исках да видя све-та, за предпочитане на нечии чужди разноски. Но как? Нямах никакви пазарни умения, разполагах само със закърнял усет за морал и с мрачно разположение на духа. Реших да стана журналист.

въведение

11

12 География на блаженството

В качеството си на чуждестранен кореспондент за Нацио-налното обществено радио избродих редица държави, такива като Ирак, Афганистан и Индонезия: все места, където царува нещастието. Донякъде това бе съвсем логично, защото несъз-нателно съблюдавах първия закон на писателството: пиши за това, което познаваш. И така, с бележник в ръка и преметнал портативен магнeтофон през рамо, бродех по света, разказ-вайки истории за мрачни и нещастни хора. Истината е, че от нещастните хора, които живеят в местата, сполетени от най-големи бедствия, се получават едни от най-добрите истории, които достигат до дълбините на читателската душа и будят състрадание.

Съществува и риск обаче тези истории да се окажат мно-го досадни.

Замислих се, ами ако една година обикалям по света, след-вайки не добре отъпканите тревожни точки, а по-скоро нео-бявените, изпълнени с щастие места? Места, изобилстващи с онези съставки, които ние считаме за особено важни за гъстия бульон на щастието: пари, удоволствия, духовност, семейство, а и шоколад, наред с всичко останало.

По света има десетки места, където са действителност неща, за които ние се питаме „Какво би станало, ако...“

Какво би станало, ако живеете в страна, която е приказно богата и никой не плаща данъци? Какво би станало, ако жи-веете в страна, където неуспехът е възможен вариант, който можете да изберете или не? Какво би станало, ако живеете в страна, която е толкова демократична, че ви се налага да гла-сувате седем пъти годишно? Какво би станало, ако живеете в страна, където прекаленият размисъл не се окуражава? Ще бъдете ли щастливи тогава?

Ето това възнамерявах да проуча, като резултатът от този видимо вятърничав експеримент държите в ръцете си.

Роден съм в една и съща година със Смайли*: 1963. Това е годината, когато Харви Бол, дизайнер от Уорчестър, Маса-

* Смайли – J, усмихнатото жълто човече, което Харви Бол създава, по-късно става събирателно на всички емотикони, „смайлита“ – стилизи-рани лица с различни изражения. – Бел. ред.

13Въведение

чузетс, създава популярното днес графично изображение на усмивката. Първоначално творението на Бол било предназ-начено да развеселява хората, които работели, представете си само, в една застрахователна компания, но оттогава се е пре-върнало в синоним на щастието. Щастие от оня повърхнос-тен, типично американски вид.

Жизнерадостното графично изображение на Бол тъй и не успя да окаже магическото си въздействие върху мен. Не спадам към щастливите личности, а и никога не съм бил. В детските ми години любимият ми персонаж от „Мечо Пух“ беше Йори. През по-голямата част от човешката история бих се вписвал в нормата. Щастието, в този живот и на тази пла-нета, е било награда, запазена само за боговете и за неколци-на късметлии. Днес обаче всеки не само го счита възможно, но и го очаква. Така и аз, заедно с милиони други, страдам от тази уникална съвременна болест, която историкът Дерин Макмахън нарича „нещастието да не си щастлив“. Изобщо не е смешно.

И също като множество други работех упорито по въпро-са. До този момент няма книга за самопомощ, която да не ми е харесала. Библиотеката ми представлява един извисяващ се и, аха, всеки момент да рухне монумент на екзистенциалния страх, изграден от книги, които авторитетно ми изясняват, че щастието се спотайва някъде дълбоко в мен. След като не съм щастлив, значи не съм успял да се заровя достатъчно навътре в душата си. Тази аксиома така се е вкоренила в нас, че изглеж-да като нещо, което е очевидно. Само дето има един проблем: не е вярна. Щастието не се намира в нас, а е някъде там, извън нас. Или, ако трябва да съм по-точен, чертата между „някъде там“ и „в нас“ не е толкова ясно дефинирана, както си мислим.

Британският философ Алън Уотс в една от своите чудес-ни лекции по източна философия използва следната анало-гия: „Ако нарисувам един кръг, повечето хора на въпроса ми какво съм нарисувал, отговарят „кръг“, „диск“ или „топка“. На пръсти се броят онези, които казват, че съм нарисувал дупка в стената, защото мнозинството хора първо мислят за това, кое-то е вътре, а не за това, което е отвън. В действителност обаче


тези два аспекта вървят ръка за ръка: човек не може да каже какво е това „в нас“, докато не разбере какво е „около нас“.

С други думи, мястото, на което се намираме, е от жизне-но важно значение за разбирането на това какво представля-ваме.

Под „място“ аз разбирам не само физическата среда, но и културната. Културата е морето, в което плуваме, което така ни обгръща и поглъща отвред, че ние забелязваме присъстви-ето му едва когато стъпим на брега. Културата има далеч по-голямо значение, отколкото предполагаме.

С думите си ние подсъзнателно обединяваме география-та и щастието. Говорим за търсене на щастието, за постига-не на удовлетвореност, сякаш те се намират някъде по атласа, сякаш са реални места, които можем да посетим, стига само да разполагаме с подходящата карта и с нужните навигацион-ни умения. Всеки, прекарал ваканцията си на карибски остров и през чието съзнание се е стрелнала мимолетната мисъл „аз бих могъл да съм щастлив тук“, разбира какво имам предвид.

Тази будеща неизпълними желания, изплъзваща ни се концепция, известна като „рай“, ни се струва почти реална, почти осезаема. И ни подмамва нас, смъртните, от много от-давна. Платон си е представял Островите на блажените, мяс-то, където щастието се плиска като топлите води на Среди-земно море. До деветнадесети век хората са вярвали, че биб-лейският рай е някакво реално място. По някаква ирония то е представяно на картите като точката, където се сливат Тигър и Ефрат – в държавата, известна сега като съвременния Ирак.

Европейските изследователи са се подготвяли за експе-диции в търсене на рая, като учели арамейски – езика, кой-то говорел Исус. Аз също потеглям на пътешествие в търсе-не на рая, но вместо арамейски говоря друг, никому неизвес-тен език, езика на съвременната литургия на блаженството и на апостолите на новата наука за щастието. Вече използвам с лекота термини като „позитивен ефект“ и „хедонистична адаптация“. Не нося Библия, имам само няколко пътеводите-ля Lonely Planet и убеждението, че, както Хенри Милър казва,

15Въведение

„човек никога не се стреми към някакво място, а към нов на-чин за виждане на нещата“.

И така, в един изпълнен с изпарения ден, типичен за Ма-ями (град, олицетворение на рая за някои хора), аз си опако-вам багажа и напускам дома си, отправяйки се на пътешест-вие, за което съм пределно наясно, че е пълна глупост, неот-личаваща се по нищо от онази, която се опитах да предприе-ма като петгодишен. Както казва Ерик Хофър: „Търсенето на щастието е един от главните източници на нещастие“. Но това не ме притеснява. Аз вече съм нещастен. Нямам какво да губя.

Той проумя, че е дошло времето, когато непривичносттана всичко правеше изключително труднода се проумее странността на което и да е било. Джеймс Хилтън, „Изгубеният хоризонт“

Еърбъсът се носи на дванадесет хиляди метра някъ-де над Хималаите. Лампите в самолета излъчват мека и топла светлина. Стюардесите се плъзгат грациозно по пътеката меж-ду седалките, готови да реагират и на най-малкия каприз на пасажерите.

Седя до прозореца, защото всезнайковците ме съветваха да не вземам място до пътеката, изобщо не си струвало. Осо-бено при този полет.

От доста време не виждам нищо освен плътна пелена от облаци. Започвам да се съмнявам в мъдростта на всезнайко-вците, когато изведнъж облаците се разпръсват и пред нас из-никват самите планини. Исполински, хипнотизиращи плани-ни. Хималаите карат всички останали планини да изглеждат като невзрачни хълмчета.

Хората около мен протягат вратове, посягат към фотоапа-ратите си, отвред се разнасят ахкания и охкания. Мислите ми обаче са някъде другаде. Мисля си за един друг самолет и за едно друго време. Годината е 1933, а самолетът е някаква раз-дрънкана витлова машина. Тя също лети над Хималаите, не-далеч от мястото, където се намираме сега, но салонът на онзи самолет е студен, седалките – корави, а стюардеси няма. Паса-жерите – трима британци и един американец, трябва да кре-

67

БутанЩастието е политика

Глава 3


щят с цяло гърло, за да надвият воя на двигателя. Тревогата в гласовете им обаче е несъмнена. Размахващият револвер пи-лот се е отклонил от курса, като е поел в неизвестна посока. Това е отвличане.

Оказва се, че крайната цел е едно забележително място, където цари „пълен покой“. Място на вечен мир, където мо-насите медитират, поетите съзерцават и всички живеят неве-роятно продължително и щастливо. Далечно място, откъсна-то от ужасите на останалия свят, но не от чувствените му на-слаждения.

Мястото се нарича Шангри-Ла, а четиримата пасажери са герои от книгата „Изгубеният хоризонт“. Разбира се, Шангри-Ла е едно измислено място. Джеймс Хилтън, авторът на кни-гата, никога не е стъпвал по-далеч от Британския музей в Лон-дон при своите проувания. Идеята за Шангри-Ла обаче е съв-сем реална. Кой не е мечтал за място, което едновременно е безметежно и жизнено в интелектуално отношение? Място, създадено за разума и сърцето, където и двете живеят в щаст-лива хармония чак до края на 250-годишния си живот.

Още с излизането на книгата и филма през 30-те години на 20 век, „Изгубеният хоризонт“ завладява въображението на американската публика, смачкана от Голямата депресия, ближеща раните си от една световна война и очакваща след-ващата. Франклин Д. Рузвелт нарича президентското си име-ние Шангри-Ла (по-късно е преименувано на Кемп Дейвид). Огромен брой хотели – от най-луксозните до най-долнопроб-ните, получават името Шангри-Ла, с надеждата да се окъпят в сияйните лъчи на утопията.

Шангри-Ла съдържа всички класически съставки на рая. Първо, той е много труден за достигане. Защото, какъв рай ще е това, ако можеш да стигнеш до него с такси. Още пове-че че трябва да има ясна граница между Рая и света на прос-тосмъртните, която само душите на неколцина щастливци да могат да преминат. С други думи, раят е клуб за избраници. Точно както бизнес класата в самолета, чиито удоволствия се подчертават от присъствието на други пътници с по-малък късмет, които са натъпкани като сардели, преживят жилавите

69Бутан

си пилета и ровят из джобовете си за точни пари (което вина-ги се цени), за да притъпят усещанията си с миниатюрните бу-тилки водка. Пътуващите в бизнес класата не могат да зърнат тези нещастници – затова е и завесата, – но знаят за присъст-вието им и това променя всичко.

А ето какво проповядва тайнственият върховен лама на Шангри-Ла: „Ние сме една спасителна лодка, люшкаща се в бу-рно море; можем да вземем и да спасим неколцина корабокру-шенци; ако обаче всички се опитат да се качат на борда – всич-ки отиваме на дъното“. Каквато съдба без съмнение ще споле-ти и всеки въздушен лайнер, ако завесата падне и тълпата се юрне напред към бизнес класата.

Макар и сътворена преди повече от седемдесет години от Джеймс Хилтън, Шангри-Ла е всъщност един модерен рай. В него е събрана мъдростта на Изтока – да, – но е снабден и с во-допроводна система като на Запад (и с вани от Акрон, Охайо).

Да не говорим пък за читалнята, в която ще намерите всички велики книги, подвързани с кожа. Комфортни жили-ща. Изобилна и вкусна храна. С други думи, Шангри-Ла е пър-вата дестинация за туристи, търсещи безопасни приключе-ния. Един малък рай.

За жалост обаче невинаги успяваме веднага да разпозна-ем Рая. Нужно е време, за да осмислим райската му същина. В „Изгубеният хоризонт“ повечето от отвлечените чужде-нци замислят бягство от Шангри-Ла. Те отчаяно жадуват да се върнат в „цивилизацията“ и са крайно подозрителни (съв-сем оправдано) към обясненията на ламите монаси защо това не може да стане. Лошо време. Недостатъчно провизии. Един от групата обаче, британски дипломат –неудачник на име Ко-нуей, е като омагьосан от Шангри-Ла и решава да остане. Ко-гато за пръв път прочетох „Изгубеният хоризонт“, аз се отъж-дествих с Конуей и бих дал всичко, за да съм на негово място.

„Изгубеният Хоризонт“ не спираше да ме зове, но аз в продължение на много години не откликвах на зова му. Дока-то в един момент не чух за Бутан. По това време, в началото на 90-те, живеех в Индия, бях кореспондент на Национално-то обществено радио – първият кореспондент на мрежата в


тази страна. Пътеките още бяха неутъпкани. Неведнъж май-муни се озоваваха в апартамента ми, отбиваха се укротители на змии. Забавлявах се страхотно.

Страните, за които имах задача да отразявам събитията – моят ресор, така да се каже – включваха и Бутан. Направо не можех да повярвам на късмета си. Това беше страната, която по моите представи се приближаваше най-близо до Шангри-Ла. Бутан имаше планини, чиито исполински върхове докос-ваха небесата. Държавата привличаше със странностите си – така например, управляваше я щедър крал, който имаше че-тири жени, и четирите бяха сестри. Имаше монаси лами и ми-стици, а също така и и една действаща държавна политика на Брутно национално щастие.

Редакторите ми обаче във Вашингтон, окръг Колумбия, не споделяха ентусиазма ми. Искаш да отидеш там? И колко ще трябва да се бръкнем за това удоволствие? Никой от тях не се интересуваше особено от тази малка хималайска нация с по-лигамен монарх и от натрапчивата идея за щастието.

Годините минаваха. Преместих се в друг кореспондентски пункт, в Йерусалим, после в Токио, като през цялото това вре-ме Бутан не ми излизаше от ума. За мен непосетеното място е като несподелената любов. Тъпа болка, която, колкото и да се опитваш да я прогониш, да я забравиш, да убедиш себе си, че не е била подходящата за теб страна, не иска да те остави на мира.

– За пръв път ли ви е?Изненадан, рязко обръщам глава. – Не ви разбрах?– Това първо посещение в Бутан ли ви е?Думите са на бутански бизнесмен, седнал на мястото до

мен. Облечен е в кафяв велурен костюм и ме гледа право в очите.

– Да, за пръв път идвам.– Избрали сте най-добрия момент – казва той. – Ще при-

съствате на Цечу, големия фестивал. Ще видите неща, които никога не сте виждали. Изумителни неща.

71Бутан

Еърбъсът леко забива нос. Започваме снижаване. Гласът на капитана се разнася по уредбата с онази абсолютна увере-ност, на която сигурно обучават някъде всички пилоти:

– За тези, които идват в Паро за пръв път: не се притесня-вайте, че се движим съвсем близо над планините. Това е стан-дартната ни практика.

И разбира се, самолетът забива нос – първо надясно, по-сле наляво, после отново надясно и всеки път в илюминато-ра ми се появява планина в опасна близост, само на една ръка разстояние. Накрая самолетът рязко се спуска, оставил зад себе си върховете, и със свистeне на гумите спираме на пис-тата. Стюардесите отварят вратата. Въздухът е свеж, а небето – тъмносиньо.

В повечето страни процедурите след кацането са строго подредени, като преходът към новата среда се улеснява от по-знатия и херметичен свят на аерогарите, еднакви по цялата планета. В Бутан обаче не са и чували за света на аерогари-те. Ако трябва да бъдем точни, на практика няма и аерогара. За терминал служи една барака, която е украсена със спира-ловидна дърворезба, оцветена в тъмночервено и синьо, и из-глежда като будистки храм.

В Бутан зачисляват по един екскурзовод на всеки. Запла-тата му се отделя от задължителната дневна сума от двеста до-лара, която туристът трябва да киха на бутанската туристи-ческа компания за привилегията да стъпи на бутанска земя – част от усилията на страната да спре нашествието на дългоко-си туристи, които са наводнили вече съседния Непал. Ведна-га заставам нащрек. Когато бях репортер в Ирак по времето на Садам Хюсеин, наричахме нашите екскурзоводи „бавачки“. Това бяха мъже с мазни коси, с лошо скроени костюми, които уж „подпомагаха“ работата на чуждестранните журналисти. В действителност тяхната задача беше да подпомагат работа-та на мухабарат, тайната полиция на Садам Хюсеин. Те бяха шпиони. Всеки го знаеше. Ние го знаехме. Те знаеха, че ние го знаем.

Младежът, който ме чака извън летището, не ми прилича на шпионин. Изглежда повече като бутански бойскаут, ако в


Бутан има бойскаути, разбира се. Мургав, с лъщящо, току-що измито лице, облечен в тъмнокафяво гхо – традиционната бу-танска мъжка носия. Гхо наподобява нещо като халат за баня, само че много по-тежък и с изобилие от джобове. Бутански-те мъже са известни с умението си да измъкват какво ли не от своите гхо: чаши, мобилни телефони, дребни селскостопански животни. При необходимост гхо може да се използва като оде-яло или завеса. (Добре, че гхо е толкова удобно, защото всич-ки бутански мъже са задължени да са облечени така по време на работа. Бутан е единствената държава в света с официален дрескод за мъжете.)

– Добре дошли в Бутан, сър – произнася младежът в гхо, като ми омотава един бял шал около врата. Представя ми се с името Таши, после ми стиска ръката. Това е съвсем различ-но ръкостискане от всички, които съм изпитвал. Две ръце за-хлупват моята, а главата му се свежда в полупоклон. Това из-общо не е формално, а съвсем преднамерено, истинско отда-ване на почит. Отначало ми се стори малко неприятно. Ние просто си стискаме ръцете двамата, Таши, нямам намерение да ставаме гаджета или нещо от сорта. По-късно обаче при-виквам към бутанското ръкостискане и, като се замисля, към начина, по който правят всичко – прекосяват улицата, мият съдовете – толкова целенасочено, толкова грижливо.

„Внимание“ е една подценена дума. Тя не привлича... да де, вниманието, което заслужава. Ние отдаваме дължимото на любовта и щастието и Господ ни е свидетел – на производи-телността, но много рядко споменаваме с добра дума внима-нието. Подозирам, защото сме прекалено заети. Без внимани-ето обаче животът ни е празен и безсмислен.

Двегодишната ми дъщеря се мотае в краката ми, докато пиша тези думи. От какво се нуждае тя? От любовта ми? Да, в известен смисъл, но онова, за което тя наистина жадува, е мо-ето внимание. Моето чисто внимание без каквото и да е раз-сейване. Децата са истински експерти в разпознаване на фал-шивите прояви на внимание. Може би любовта и вниманието всъщност са едно и също нещо. Едното не може да съществува без другото. Според британския учен Авнер Офър внимание-

73Бутан

то е „универсалната валута на благополучието“. С други думи, внимателните хора са щастливи.

Таши отнася багажа ми до колата ни. Като знам с каква слава се ползват пътищата в Бутан, надявах се да е нещо со-лидно като Toyota Land Cruiser. Toyota е, но не е Land Cruiser. Вмъкваме се в една очукана Corolla, производство 1993 г. Осем часът сутринта е, а не съм мигнал по време на нощния полет.

– Къде искате да отидем, сър?– Където и да е, само да сервират кафе, Таши.Стигаме до едно малко кафене, макар че да наречем това

нещо кафене, ще е силно преувеличение. Всъщност е бетон-на постройка с няколко дървени масички и столове. Сервират само разтворимо кафе. Аз съм кафеджия и за мен този факт е силно обезпокоителен, но въпреки това го изпивам, без да се оплаквам.

Таши е много любезен и гори от желание да ми угажда. Скоро ще открия, че има натрапчивия навик да назовава оче-видни неща. Той казва например: „Пристигнахме на нужното място, сър“, когато е повече от ясно, че сме го направили, или: „Вали, сър“, когато сме прогизнали до кости.

Обноските му са изискани, също като на някой благород-ник от осемнадесети век. Той ми отваря вратите, носи багажа ми и пърха над мен като полицейски хеликоптер над Лос Ан-джелис в преследване на автомобил с престъпници. Ако мо-жеше да ме носи, сигурно щеше да го прави.

Той върши всичко това обаче по един по-скоро достоен, отколкото угоднически начин. Бутан никога не е бил колони-зиран или завоюван, така че тяхната гостоприемност е съвсем пряма, лишена от всякакво раболепие и сервилност, толкова присъщи за тази част на света.

Английският на Таши е груб и странен. Не става въпрос за акцента му, който е тежък, а за речника му. Той казва нещо като „Да вземем ли някаква рудиментарна храна, сър?“. Отна-чало нямам и представа за какво говори, може би някакви бу-тански деликатеси, но в следващия миг проумявам, че той има предвид храна, останала след ядене. „Рудиментарен“ – в сми-съл на „рудимент“, или „който повече не е необходим“. Обяс-


нявам му, че тази дума не е сред често използваните. Той оба-че продължава да я употребява и аз накрая преставам да го поправям.

– О’кей, Таши, да потегляме към Тимпфу. (Това е столица-та на Бутан и мой дом за следващата седмица.)

– Не можем да пътуваме, сър.– Защо не?– Пътят е затворен.– Колко време ще е затворен?– За известно време.В тази част на света изразът „за известно време“ е послед-

ното нещо, което бих искал да чуя. Съкровища са били пече-лени и губени „за известно време“. Империи са се издигали и рухвали „за известно време“. Проблемът с това „за извест-но време“ е, че може да означава и пет минути, и пет години. Няма значение какво чакате – следващия автобус до Бомбай или присаждане на бъбрек – „за известно време“ ще се забави. Ако въобще пристигне.

– Какво ще кажеш да минем по някой друг път? – предла-гам аз услужливо. Таши и шофьорът намират това за изклю-чително смешно. Подозирам, че е така, като ги гледам как се заливат от смях и се удрят по коленете. По друг път!?!

– Много добре го казахте сър, ха-ха, по друг път, ха-ха!Няма друг път. Всъщност почти няма никакъв. Това, което

бутанците гордо са нарекли Национална магистрала, е един-ственият в страната път и е широк колкото за една кола.

Така че сядаме и чакаме. Отлично, мисля си аз, всичко е толкова типично будистко. Нужни са ми няколко минути да нормализирам дишането си (на тази височина това не е лесна работа) и за да осъзная къде се намирам.

Защо съм тук? Какво място заема Бутан в моя атлас на щастието? Да, страната наподобява Шангри-Ла на Хилтън, най-малкото поне на пръв поглед, за мен това е изключително обещаващо. Щастието дори е вписано в националния химн на страната: „Така, както процъфтява учението на Бог Буда, нека слънцето на мира и щастието грее над народа“. Да не забра-вяме и бутанската политика на на Брутно национално щас-

75Бутан

тие. Накратко, Брутното национално щастие е показател, чрез който се измерва напредъкът на нацията – не чрез нейния платежен баланс, а по-скоро чрез щастието или нещастието на народа Ј. Това е идея, която демонстрира огромна разлика от начина, по който ние разсъждаваме за парите, удовлетво-рението и за задълженията на правителството към народа му.

Имам обаче и някои съмнения. Наистина ли Бутан е „ла-боратория за „човешко усъвършенстване“, както отбелязва един наблюдател? Или е просто поредната помийна яма, да из-ползваме грубия израз на чуждестранните кореспонденти за държавите, където правителството е корумпирано, пътищата са лоши, а кафето е разтворимо.

Все още нямам отговор на всички тези въпроси и нами-рам утеха в думите на Конуей, който се опитва да успокои своите високомерни компаньони, заседнали в Шангри-Ла. „Ние сме тук, защото сме тук – ако ви трябва обяснение, това трябва да свърши работа; аз самият винаги съм го смятал за утешително“.

Накрая, след като изчакваме „известно време“, пътят към Тимфу бива отворен и ние се натъпкваме в тойотата. Бързо разбирам, че кормуването в Бутан не е за мекушави хора. Ос-три завои, стръмни спускания (без всякакви защитни манти-нели) и един шофьор с желязна вяра в прераждането – комби-нация, която не е за хора със слаби нерви. По бутанските пъ-тища няма да откриете атеисти.

За щастие проспивам по-голямата част от пътя. Когато се събуждам, колата пъпли по един стръмен хълм. Бутански ученици, които бъбрят и се смеят, докато се прибират от учи-лище, правят път на королата ни така, както Червено море се е разтваряло пред Моисей. Те вършат това без хапливи забе-лежки или мръсни погледи. Има и още нещо, типично за тази страна – или по-скоро го няма. Няма билбордове или неонови реклами – в Бутан на практика не съществува реклама, а не-оновите реклами са били забранени допреди няколко години. Зървам обаче една ръчно изписана табела, подпряна върху два кола отстрани на пътя.


Когато и последното дърво бъде отсечено,когато пресъхне и последната река,когато бъде уловена и последната риба,едва тогава Човекът ще проумее, че парите не стават за ядене.

Размишлявам върху тези думи, докато королата отбива и спира пред една къща за гости на върха на хълма. Целият персонал ме поздравява като крал. Още един бял шал се уви-ва около врата ми и след това ме повеждат нагоре по стълби-те към стаята ми. Съдържателката, красива жена на име Сан-гей, ми съобщава, че самият Ричард Гиър навремето отседнал в тази стая.

– Още е пред очите ми – казва тя. – Той каза – как се изра-зи? – че „стаята има изглед за един милион долара“.

Гледката наистина е удивителна – Тимфу, със своите бели къщи със зелени покриви се вижда точно под краката ни, а планините и разпокъсаните облаци стигат до хоризонта. Из-разът обаче „гледка за милион долара“ не ми се струва най-точният, не и тук в Бутан, страна, твърдо решена да намали влиянието на парите върху живота ни.

Тръшвам се изтощен върху матрака. Затварям очи и се оп-итвам да си представя Ричард Гиър, самият Ричард Гиър, лег-нал върху същото това легло. Не ми допадат обаче асоциации-те, които тази представа буди у мен, и вместо това си мисля за бейзбол. Не е нещо лично. Нямам нищо против Ричард Гиър. Напротив, честно мога да кажа, че ако той беше по-добър ак-тьор, днес можеше да не съм женен. На първата ми среща с настоящата ми жена отидохме в Гринуич Вилидж да гледа-ме филм с Ричард Гиър. Казваше се „Мистър Джоунс“ и беше толкова слаб – откъдето и да го погледнеш, че ние прекарахме остатъка от вечерта в разгромяването на всичките му недо-мислици. Това беше началото на една дълбока и трайна връз-ка между нас, която устоява и до ден-днешен. Така че, използ-вайки шанса, предоставен ми от съдбата, искам да кажа: бла-годаря ти Ричард Гиър, благодаря ти.

77Бутан

Спах неспокойно, сънувах разни тревожни неща, което се дължи, предполагам, на надморската височина. Сутринта ме събуждат крясъци и викове в далечината. Въстание? Преврат?

– Не, това вероятно е някакво състезание по стрелба с лък – казва Сангей, докато ям рохките си яйца и препечения хляб за закуска. Стрелбата с лък е национален спорт в Бутан и се практикува много енергично и шумно. Бутанците са тихи само когато се молят; във всичко останало са буйни.

Имам известно време за убиване, преди Таши да ме взе-ме, така че решавам да направя нещо, което доскоро е било невъзможно, дори немислимо в Бутан. Гледам телевизия. Бу-тан е последната страна в света, в която се появява телевизи-ята, през 1999 г. Тя много бързо се превърнала в незаменима и противоречива част от живота на хората. Поради някакви не съвсем ясни причини бутанските тийнейджъри луднали по кеча. Правителството мигновено забранило каналите, които го излъчвали. Това свършило работа, но само за известно вре-ме. После други канали почнали да излъчват мачовете с кеч. След столетия изолация Бутан изведнъж осъмнал завладян от нашествието на Хълк Хоган и подобните му.

Сангей Нгедуп, бивш министър-председател, изразил за-гриженост, споделяна от много бутанци:

– До неотдавна ние не можехме да си помислим дори да убиваме насекоми, а сега от нас, бутанците, се иска да гледаме как едни хора пръскат главите на другите с пушки – казал той в интервю пред британския вестник „Гардиън“.

Новините по бутанската телевизия BBS (Bhutan Broad cast-ing Service) се излъчват по един много хитър начин. Водещи-ят, облечен в гхо, чете новините с онази смесица от авторитет-ност и дружелюбност, която американските журналисти така добре са усвоили. Зад него като фон има снимка на Дзонг, кое-то е бутанският еквивалент на Белия дом. Отдолу едва разли-чавам някакви ситни завъртулки. Чакайте, чакайте. Завъртул-ките се движат. Какво става? Премествам стола си по-близо до екрана. Велики небеса, това е движещ се текст! Само седем години телевизия и вече са въвели движещия се текст. Ето как Бутан се хвърля с главата напред в двадесет и първи век. Вече


има интернет кафенета, мобилни телефони и онзи върховен символ на цивилизацията, или поне на тази около 1973 годи-на, дискотеките. Не забравяйте, че това е страна, която до 1962 година не е имала дори един път, училище или болница. Тя не е имала дори национална валута.

Таши пристига в хотела и го обявява гръмогласно: „Прис-тигнах, сър“. Окончателно решавам, че Таши не е шпионин. Не е достатъчно хитър. Или пък може би е изключително до-бър шпионин. Не, Таши е нещо повече от екскурзовод, казано на журналистически жаргон, той е „посредник“. Посредникът е човек, който урежда интервюта, превежда, измъква инфор-мация от неохотни официални лица, разказва пикантни анек-доти, прави снимки, приготвя кафе, а понякога даже пише и статии. С други думи, посредниците вършат по-голямата част от работата на кореспондента, анонимно и почти безплатно. Някои могат да намерят това за нечестно, дори за неморално. Възможно е, но взаимоотношенията между посредника и ко-респондента имат една горда и продължителна традиция. А аз нямам намерение да нарушавам традициите.

По-скоро изпитвам загриженост, че Таши може да не се окаже достатъчно добър посредник. Английският му е прека-лено грапав и е очевидно, че той съвсем отскоро се занимава с тая работа, много е зелен. Изглежда, че някой в хотела е за-белязал притесненията ми, защото ми де обади Сонъм, шефът на Таши –мениджърът на туристическата компания, която ор-ганизира пътуването ми.

– Разбирам, че не сте доволен от Таши – произнася тя с ра-вен глас. „Брей, това наистина е малка страна“ – възкликвам мислено аз.

– Неее – лъжа аз, смутен от собствената си недискретност, – напълно съм доволен от него. Тя обаче упорства, като ми предлага да го смени с друг екскурзовод. Можех да се съглася, можех да разкарам Таши още на мига, но, и аз не знам защо, решавам да го задържа.

Таши обаче очевидно е подочул нещичко. Изтълкувал е критиката ми в смисъл, че не пърха достатъчно близо до мен,

79Бутан

не ми отваря достатъчно врати или не носи достатъчен брой от чантите ми, така че удвоява усилията си.

Спускаме се към Тимфу. Обикновено, всеки, който посе-ти града, бърза да отбележи, че това е единствената столица в света без нито един светофар. И аз ще направя така и ще кажа: Тимфу е единствената столица в света без нито един светофар. Вместо това на главното кръстовище един полицай с бели ръ-кавици управлява трафика с отмерени, почти комични жесто-ве. Преди няколко години се опитали да сменят полицая с ис-тински светофар, но това не допаднало на краля, а тъй като тук кралят не се различава много от папата, т.е. считан е за не-погрешим, всички се съгласили, че това не е добра идея, и све-тофарът така и не се появил.

Тимфу е приятен град, приблизително с размерите на Бър-лингтън, щата Върмонт. Небето над него е като плетеница от електрически жици и молитвени флагчета.

Животът в Тимфу силно ми напомня за описанието на жителите на Шангри-Ла – те притежават добро чувство на ху-мор, не са много любопитни, любезни и безгрижни са, заети са с безброй неща, но не бързат за никъде.

Тимфу притежава точния процент суматоха и хаос: ин-дийски работници, които клюкарстват в почивния си ден; ев-тини хотели; сателитни чинии, изникнали по покривите като диви гъби; табела, която ми благодари, че не плюя на общест-вено място; съмнителни интернет кафенета; паянтови бамбу-кови скелета; изгорели от слънцето туристи, обути с с мара-тонки, и вървящи по петите им екскурзоводи, наподобяващи тайни агенти; бутански жени с чадъри, криещи се от обедното слънце.

И бездомни кучета. Истинско гъмжило от бездомни куче-та. Изтягат се на слънцето или прекосяват пътя, ако им хрум-не. Правят това с царствена походка. Знаят, че никой няма да се осмели да ги удари. В Бутан кучетата са господарите на пътя. Последния път, когато станах свидетел на такава аро-гантност, проявена от животно, беше в Индия, където крави-те, с високомерието си на свещени животни, бяха създали се-риозен проблем. Кравите се мотаят по средата на пътя, пре-


живят и предизвикват, направо предизвикват шофьорите да ги блъснат. Наслаждавай се на следващия си живот като аф-рикански глиган, приятелче.

В следващия си живот искам да се преродя в бутанско куче. Живот си живеят кучетата тук. Защо? Очевидно будист-кото уважение към всички живи същества има отношение към въпроса. Това вярване обаче, без съмнение достойно за уважение, не е толкова алтруистично, колкото изглежда. Вяр-вайки в прераждането, човек също така приема, че самият той може да се прероди в кон или крава в следващия си живот и следователно би искал да се отнасят добре с него.

Рингзин Дорджи, цитиран в книгата на Барбара Кросет за будистките кралства в Хималаите, описва този феномен: „Днес майка ми може да е човек. Но когато аз умра, мога да се преродя в куче, и тогава майка ми може да е кучка. Следова-телно човек трябва да приема всички живи същества за свои родители. Моите родители са безброй. Нека родителите ми не страдат“.

Тези думи ме впечатлиха силно. Не само двусмисленото предположение „майка ми може да е кучка“, а по-дълбоката идея, че нашите родители са безброй. Че ние всички сме род-нини.

Купувам си вестник „Bhutan Observer“. Погледът ми е при-влечен от крещящо заглавие: „Потайни продажби на улицата през нощта“. О, не, не може да бъде, Бутан има проблем с нар-котиците или нещо по-лошо – оживена контрабанда на оръ-жие. Чета по-нататък: „Основните стоки, продавани тук, са плодове, зеленчуци, прясно мляко и екологично чисти млеч-ни продукти“. Оказва се, че търговците не успяват да продадат всичката си стока през разрешените за тази дейност събота и неделя, така че се навъртат из Тимфу в понеделник и прода-ват незаконно тиквички и аспержи, преди да се приберат по селата си.

Очевидно тук това минава за сериозно престъпление. По-лицията обаче е в правото си да се тревожи. Те знаят, че запо-чне ли веднъж такова нещо, после няма спиране; продажбите

81Бутан

на черно на тиквички и аспержи бързо могат да доведат и до продажби на някои доста по-твърди „зеленчуци“.

Очевидно много ниският процент на престъпност в Бу-тан – тук убийството на практика е непознато – допринася за цялостното щастие. Не е изненада, че местата с висок процент на престъпност са на дъното на скалата на щастието. (Макар и да има изключения, като например Пуерто Рико, където ви-соката престъпност и щастието вървят ръка за ръка.) Причи-ните не са толкова очевидни, колкото можете да си помислите. Ограбеният или нападнатият човек, разбира се, едва ли ще е щастлив, но жертвите на престъпления, въпреки това, са един нищожен процент от населението (поне в повечето страни). Не престъпността сама по себе си е онова, което прави градо-вете нещастни. Това е чувството на страх, което се промъква в живота на всеки, дори и на онези, които никога не са били и които вероятно никога няма да станат жертви на престъпност.

През последните няколко десетилетия Бутан прави огро-мни крачки в метриката, нещо особено вълнуващо за хората, използващи думи от рода на „метрика“. Средната продължи-телност на живот е нараснала от четиридесет и две до шестде-сет и четири години (макар и още да е далеч от рекорда 250 го-дини в Шангри-Ла). Правителството сега осигурява безплат-но здравеопазване и образование за всички свои граждани. Бутан е първата в света нация от непушачи, продажбата на тютюн е забранена. Има повече монаси, отколкото войници. Оказва се, че армията произвежда по-голямата част от алко-хола в Бутан, в това число бирата „Red Panda“ и любимия ми ром „Dragon“. Представете си какво би станало, ако армиите на целия свят се заемат с производство на алкохол. „Прави пи-ячка, а не война“ вероятно би се превърнал в бойния призив за едно цяло ново поколение противници на войната.

* * * Исках да науча повече за бутанската политика по отно-

шение на Брутното национално щастие – единица, която има за цел да допълва по-традиционната мярка за прогрес, брут-ния национален продукт. Вярно ли е това? Всеки, който има-


ше дори и най-бегли познания за Бутан, ме съветваше да се срещна с Карма Ура. Той ръководи най-влиятелния аналити-чен център в Бутан, който се оказва, че всъщност е единстве-ният аналитичен център тук. Надявам се да се запозная с него отчасти защото е мащабна интелектуална фигура в тази стра-на, мъж, разсъждавал продължително и упорито върху при-родата на щастието, и отчасти, защото никога досега не съм срещал човек на име Карма.

Двамата с Таши поемаме към предградията на Тимфу, не-далеч от резиденцията на краля, и спираме пред едно старо здание. Упътват ме към зала за конференции само на някол-ко ярда разстояние. Минавам по една дървена греда, балан-сирайки над яма, пълна с кал. Очакванията ми за тази „зала за конференции“ не са особено високи, но с изненада откри-вам добре проектирано помещение, разделено на две от дълга дървена маса. Бутан не следва тенденцията в повечето разви-ващи се страни, където се наливат много пари във външния вид – модерен летищен терминал, обграден от сметища, хо-тели с екстравагантни фоайета, но занемарени стаи. В Бутан това, което се намира вътре, е често по-впечатляващо от сама-та фасада.

Подавам на Карма белия шал, който Таши ми беше пода-рил, т.е. подарявам подаръка, на което Карма реагира с лека усмивка. Той носи карирано гхо и има гладко, красиво лице. Говори бавно и отмерено. Не обмисля всяка своя дума пред-варително, а по-скоро мисли и говори едновременно по един премерен, ясен начин. Тишината ме кара да се чувствам неу-добно, направо ме подлудява, и аз с усилие сдържам порива си да запълня паузите в разговора ни.

Карма Ура гледа на правителството като на пилот, който управлява самолет. При лошо време на него му се налага да разчита на показанията на навигационните уреди. Какво ще стане обаче, ако те са неизправни? Самолетът със сигурност ще се отклони от курса, дори пилотът да умее да го управлява добре. Според него това е състоянието на света днес, с негова-та зависимост от брутния национален продукт като единстве-на реална мярка за напредъка на нацията.

83Бутан

– Нека вземем за пример образованието – казва той. – Гле-даме само колко хора получават образование, но не ни инте-ресува дали то е качествено. Или да вземем една нация като японската. Хората там живеят продължително, но какво е ка-чеството на живота им след шестдесетгодишна възраст?

В думите му има логика. Ние измерваме това, което е най-лесно за измерване, а не онова, което е най-важно за живота на повечето хора – несъответствие, което Брутното национал-но щастие има за цел да коригира.

Усещам как бавно навлизам в моя предишен, хладнокръв-но професионален стил на интервюиране и усещам, че сега е моментът да скъся дистанцията.

– Карма, вие щастлив ли сте?– Като гледам назад в живота си, считам, че отговорът е

да. Постигнал съм щастието си, защото нямам нереалистични очаквания.

Това обяснение ми се струва странно. В Америка големи-те очаквания са двигателят, който ни тласка напред, бензинът в резервоарите ни, силата, която стои зад мечтите ни, и по съ-щата логика, която стои зад нашето преследване на щастието.

– Моят начин на мислене е коренно различен – казва той. – Не се сравнявам с такива високи планини. Всъщност спо-ред мен самият живот е една борба и ако аз съм задоволен, ако съм постигнал това, да живея добре, в края на деня мога да въздъхна и да си кажа: „Не беше зле“.

– Сигурно сте имал и лоши дни?– Да, но е важно да ги разглеждаме в перспективата на не-

значителността. Дори да си постигнал велики неща, това е нещо като театър, който се разиграва в твоя собствен ум. Счи-таш го за нещо много важно, но всъщност на практика не си повлиял чак толкова върху нечий живот.

– Значи, Карма, според Вас излиза, че и най-великите ни постижения и най-великите ни провали са еднакво незначи-телни?

– Да. Ние обичаме да мислим, че сме постигнали нещо, че то има значение и е променило по някакъв начин света. До-бре, в рамките на една седмица това може да е интересно. След


четиридесет години обаче не съм сигурен дали ще е така. А нека минат три поколения и вие ще сте забравен напълно.

– И вие в това твърдение намирате източник на спокой-ствие? На мен това ми звучи ужасно депресиращо.

– Не, както ние казваме в будизма, няма нищо по-велико от състраданието. Ако вие сте сторили нещо добро, в момен-та би трябвало да изпитате задоволство. Навремето изтребвах маса мухи и комари всеки ден, защото се боях от малария, но понякога не го правя. Спирам за момент и си мисля: „Това съз-дание не ми вреди, не ме заплашва пряко. Беззащитно е. Тога-ва защо да го смачкам? И тогава го пускам на свобода и изпит-вам истинско умиротворение, макар и да съзнавам, че това е един незначителен акт. Просто го пускам“.

И в този момент аз решавам да направя нещо, което ми е съвсем непривично. Започвам да говоря за себе си. Наистина да говоря. Не съм сигурен защо го правя. Може би причината се дължи на кротостта на този мъж или на факта, че името му е Карма, или на дезориентиращата природа на Бутан, но ка-квато и да е причината, разказвам на Карма една история, коя-то се беше случила в Маями, няколко седмици преди да започ-на търсенето на най-щастливите места в света.

– Хайде, събуди се! – чувам да произнася лекарят нетър-пеливо, гледайки надолу, докато отваря рязко вратата на ка-бинета.

– Буден съм – казвам.– Не – мъмри ме докторът. – Говоря на компютъра. Разбира се. Чак сега виждам малкия микрофон до устата

му и светещия таблет в ръцете му.Тази странна гледка за момент ме разсейва, преди да си

спомня защо се намирам тук. Изтръпванията на ръцете и на краката ми. Задъхването. Тези симптоми зачестиха в послед-ните седмици и ме държаха буден по цели нощи.

Това се случва точно сега, в тази съдбовна възраст от че-тиридесет и три години, когато осъзнаваш, че половината ти живот е минал и няма връщане назад. Намирам се в един сту-ден кабинет, до мен е лекарят – говори на компютъра си, ча-каме резултатите от магнитно-ядрения резонанс. А аз знам –

85Бутан

просто знам, те ще потвърдят предчувствията ми: туморът в мозъка ми не може да се оперира. Ако ли пък имам малко по-вече късмет, ще е нелечимата амиотрофична латерална скле-роза. Две седмици по-рано, докато лежах изпънат в тръбата – приличаше на ковчег, с цял куп невидими машинарии, щра-кащи и мъркащи около мен – сякаш чух как хората зад стък-лената стена си шепнеха: „Бедното копеле, не му остава много“

Така че, докато очаквам официалните резултати, животът ми минава пред очите ми, приличен на лошо направена пре-зентация на PowerPoint. Последният диапозитив. Смърт. Бла-годаря, че посетихте нашия семинар. Кафето и сладките са от-вън.

– Е, вече имам резултатите от ядрено-магнитния резонанс – казва докторът.

Знам, че ги имаш. Виждам ги в студените ти безмилостни ръце. Кажи ми, докторе. Мога да го понеса. Всъщност, не мога. Но все едно, кажи ми го.

– Имаме също и кръвната картина.Да, кръвната ми картина, знам. Колко още ми остава?– Ами... открихме...– Нищо. Те не са открили нищо – прекъсва ме Карма с уве-

рен и спокоен глас, без капка съмнение.Тоя ме разби. Прав е. Изтръпването в ръцете и краката

било причинявано от неравномерно дишане и непостоянен приток на кислород, с други думи – пристъп на паника. Още една изява на хипохондрията ми.

– Как разбрахте, Карма?Карма прави една от поредните си паузи и отговаря с пред-

ложение, даже с рецепта: – Трябва да мислите за смъртта по пет минути всеки ден.

Това ще ви излекува, ще ви пречисти.– Но как?– Страхът от смъртта, страхът, че ще умрем преди да сме

изпълнили желанията си, преди да сме видели децата си пора-снали – ето това е, което не ни дава покой.


– Да мисля за смъртта всеки ден! Та това е страшно потис-кащо! Защо да го правя?

– Проблемът е, че презадоволеният западен човек не се докосва до мъртви тела, открити рани, гнила плът – все състо-яния, които са присъщи за човека. Ние трябва да се подготвя-ме за момента, когато ще престанем да съществуваме.

В този момент Карма ми казва за болестта си – рак. Ди-агнозата. Химиотерапията. Операции в болници далече от дома. Накрая – ремисия.

Сега аз съм този, който потъва в мълчание.Взимаме си довиждане, като го питам дали мога да го видя

още веднъж, преди да си тръгна от Бутан. После минавам об-ратно по гредата над ямата и се вмъквам в тойотата. Прибира-ме се в хотела, нещо, което Таши счита за свой дълг да опове-сти, а аз си мисля за този забележителен мъж, с когото току-що се запознах. Щастлив човек. Учен, който е завършил Кейм-бридж и може да обсъжда регресивния анализ с най-добрите математици, но в следващата секунда да говори за Буда и за рака, който насмалко не го е убил. Без всякакъв преход. Живо-тът на Карма Ура е хармоничен. Органичен. А не серия от ко-ловози – работа, любов, семейство – като живота на повечето хора, които познавам. Като моя живот.

Пристигаме в хотела, при което Таши тържествено съоб-щава: „Пристигнахме в хотела, сър“. Не съм в настроение да си говоря с никого, затова изнасям стол на терасата и сядам. Просто си седя. В главата ми е истински водовъртеж. Карма Ура ме хвърли в размисъл. Щастието се състояло в това, да ня-маш големи очаквания? Как обаче да примиря това разбиране с амбицията – с тази, която ме тласка напред и която ми е по-магала неведнъж в живота? Но дали наистина ми е помагала? А онова, което каза за състраданието, че представлявало най-върховната амбиция. Какво искаше да ми каже с това?

В този момент я виждам, само на два фута от мен – една бу-болечка. Обърната по гръб, напразно размахва тънките си кра-чета. Поглеждам настрани. Но очите ми сами се връщат на това дребно създание, намиращо се в толкова жалко състояние.

87Бутан

Обмислям вариантите. Вариант едно: Мога да смачкам буболечката и да сложа край на мъките Ј. Главното предим-ство на първия вариант е, че слага край на страданието, мое-то и на буболечката. Вариант две: мога да се направя, че не я забелязвам. Обикновено така постъпвам, когато се сблъскам със страданието на другите хора. Не се намесвай. Бъди добър журналист. Остани неутрален, каквото и да ти струва. Това тук обаче не става за новините. Няма да има: „Буболечка уми-ра в Хималаите. Семейство обезумява. Очаквайте в 11:00“.

В този момент осъзнавам, че има и вариант три. Мога да се намеся и да спася живот – вярно, живот на буболечка, но въ-преки това – живот. Пристъпвам внимателно към буболечка-та и я побутвам леко с крак. Само че се оказва, че побутването не е било толкова леко, колкото възнамерявах, и насекомото се плъзва на цели три метра по терасата, като остава в също-то положение – да размахва крачета. Поредната провалила се хуманитарна акция. Съединените щати с всичките си ресурси не успяха да спасят Сомалия или Ирак, защо аз трябва да се чувствам виновен, че не успях да спася една буболечка?

Слизам долу и си поръчвам една бира „Red panda“. След половин час се прибирам обратно в стаята си и някакво болез-нено любопитство ме кара да погледна на терасата – буболеч-ката продължава да маха крачета във въздуха, макар и позагу-била от енергията си.

Защо ли пък трябва да ме е грижа? Ненавиждам насекоми-те, по дяволите. Но всичките тези будистки приказки за лю-бов и нежност са проникнали в съзнанието ми. Какво пък, по-бутвам още веднъж буболечката, сега по-внимателно, и този път тя стъпва на крачетата си и хуква занякъде. Без да ми бла-годари, но всичко е наред. Чувствам се доре. Спасих живот. Бях съпричастен.

Постскриптум. Когато излязох на терасата по-късно съ-щата вечер, открих насекомо, абсолютно същото насекомо, сигурен съм, отново озовало се по гръб. Не можех да повяр-вам на очите си. Този път не направих нищо. Въпреки това през нощта спах спокойно.


Никой, дори и Карма Ура, обзалагам се, не може да спаси едно тъпо насекомо от него самото.

Бутан е държава, в която всичко е обърнато с главата на-

долу. Тук числото тринадесет се счита за щастливо. Децата те поздравяват с „Довиждане“. Самият крал иска да бъде премах-ната монархията.

Или да вземем марихуаната. В Бутан са измислили един авангарден начин за употребата Ј. Хранят прасетата с нея. Това увеличава апетита им, а оттам и теглото им. Първия път, когато чух това, не можех да не си представя цяла ферма с примляскващи прасета. Те маршируват до 7-Eleven*, до специ-алния свински 7-Eleven и си купуват изкусителни пилешки бу-ритос и се опитват – виждам го пред очите си, – опитват се да ги затоплят в микровълновата фурна, но дебелите им свински крачета се заклещват във вратичката на микровълновата фур-на и те почват диво да квичат, така както прасетата умеят да го правят, докато служителят, също прасе, се приближава до тях и ги моли на свински език да спрат тази дандания, защото в крайна сметка това е 7-Eleven, а не някаква ферма.

Ето такива неща ми се въртят из главата в Бутан. Може би се дължи на надморската височина, но си мисля, че има още нещо. Това място направо разпалва фантазията ми. През по-голямата част от времето съумявам да държа въображението си под контрол. В Бутан обаче то направо полудява, поняко-га разбърква подредените ми мисли, а понякога неочаквано се задъхва, но също така ме възнаграждава по най-неочаквани начини.

Когато пътува из Бутан, човек трябва да потисне недове-рието си. Тук реалното и въображаемото вървят ръка за ръка. А понякога дори са неразличими.

Седя си в хотела и си пия чая, когато Сангей, собственич-ката, изведнъж изтърсва:

– Съпругът ми е брат на Далай Лама.– Наистина ли е брат на Далай Лама? – възкликвам аз. – Не

знаех, че Далай Лама има брат.

* Международна търговска верига. – Бел. ред.

89Бутан

– Не, те сега не са братя, но са били такива в един преди-шен живот. Съпругът ми е дванадесетото прераждане на ти-бетски лама.

Този вид бъркотия е нещо обикновено в Бутан. В този жи-вот, в предишния живот, в следващия живот. Животите пре-ливат щастливо един в друг. Ето например какъв разговор имах с едно от симпатичните млади момичета, които работят в хотела.

– Напоследък вали много – произнасям аз в опит да завър-жа разговор.

– Да, сър, това е поради Благословения дъждовен ден. Това е фестивал, който правим всяка година, за да отбележим края на дъждовния сезон. След Благословения дъждовен ден повече няма да вали. – Тя изрича тези думи с пълна убеденост, сякаш обяснява на някакъв пълен идиот, че слънцето винаги изгрява от изток.

На следващия ден дъждът спира.

Двамата с Таши решаваме да отидем до пазара, тук той е в събота и в неделя, и на него се продават всякакви селскосто-пански и занаятчийски стоки – както ябълки, големи колкото човешка глава, така и всевъзможни статуетки на Буда.

На входа на пазара седи някакъв астролог. – Много добър, много известен мъж – казва Таши. Мъжът

клечи на земята с проснато пред него одеяло. В следващия миг забелязвам, че е прокажен. Не му е останал нито един пръст, само чокани. И въпреки всичко той съумява да държи колода с карти, всяка от които е с размер на автомобилен номер.

Кара ме да си избера три карти. После хвърлям три зарче-та. Присъдата: „Работите ви вървят отлично, всичко ще при-ключи отлично. Всичките ви мечти ще се сбъднат“. Чудя се дали пък тази благосклонност на съдбата няма нещо общо с дребната такса, която платих. Споменавам този факт на Таши, а той ме уверява, че гадателят е много добър мъж, много ува-жаван. По-късно същата вечер, докато чета за приключения-та на британския изследовател Лорд Роналдшей в Бутан пре-ди едно столетие, откривам, че го е споходил същият късмет:


„Поканиха ме да направя жертвоприношение на божеството и да хвърля зарчетата. Интересното е, че и при трите хвърляния се падна единица. Моментално това беше обявено от главния лама за изключително щастливо събитие!“.

На следващата сутрин се събуждам след пореден неспо-коен сън и още по-тревожни неясни сънища – всичко е зара-ди високата надморска височина, сигурен съм, и се свличам на първия етаж за закуска. Докато сърбам рохките си яйца, се разнася дълбок баритон: „Добро утро“. За момент си мисля, че е телевизорът, но когато се извъртам на стола си, един мъж с лъскава гола глава и месести бузи ме поздравява усмихнато. Носи червена жилетка и яркожълта риза. Изглежда като по-младия брат на Далай Лама.

Той е Барба Тулку, съпругът на Сангей, иначе известен с почетното име Ринпоче, което означава „скъпоценен“. Екс-пресивен тип, с добри очи и заразителен смях. Докато говори, цялото му тяло се движи. Той се навежда напред, за да набле-гне на някоя своя мисъл, после рязко се изправя, после отново се навежда. И така с навеждания и изправяния той ми разказ-ва историята си.

Малко преди да се роди, няколко уважавани лами посети-ли техния дом. Изведнъж в градината бликнал извор с чисто бяла вода, като мляко. Напълнили всичките съдове с нея. По-сле над къщата се извила дъга. Това били класическите знаци за предстоящото прераждане.

В детските си години проговорил тибетски, макар че ни-кога не бил изучавал този език, а бутанският е съвсем разли-чен от тибетския.

На осемнадесетгодишна възраст пътувал до Индия и се срещнал с Далай Лама.

– Далай Лама ме дръпна настрани и ми каза: „Ти си много специален. Къде научи тибетски?“. Отвърнах му, че просто го знам. Той ми заръча: „Ела утре сутринта“. Именно на тази ут-ринна среща Далай Лама се произнесъл, че младежът със зара-зителния смях бил прероден лама от Източен Тибет.

Далай Лама го взел под крилото си, като го поканил да учи в индийския град Дхарамсала, столицата на тибетското пра-вителство в изгнание.

91Бутан

– Това беше голяма възможност да усъвършенствам кому-никативните си умения; човек може да чете непрекъснато тек-стове и да извлича разни идеи, но също така може и да бъде заблуден от писаното слово. Най-добре е, когато това се прави в жив разговор.

Не знам какво да мисля за този мъж с добри очи и бурен смях. Ако си бях у дома, тези истории за чудеса, преражда-не и бяла като мляко изворна вода биха ми се сторили много странни, дори налудничави. Решавам да сменя темата.

– Щастлив ли е бутанският народ?Той прави продължителна пауза, преди да изрече „може

би“, и избухва в смях, като цялото му тяло така силно се тре-се и гърчи, че аз почвам да се тревожа дали не получава прис-тъп. Решавам да престана с въпросите по тази тема. Слушам го, докато ми разказва още неща, направо щуротии. За някак-ва скрита земя, където били заровени духовни съкровища. И как веднъж медитирал в продължение на три години, три ме-сеца и три дни.

После ми разказва за някакъв човек, който живял в Бу-тан преди няколкостотин години, викали му Божествения луд. Името му било Друкпа Кунли и той бил Хауърд Стърн на тибетския будизъм. Свят човек, който не приличал на ни-кой друг. Освен това бил и страхотен мъж. Обичал да обикаля кръчмите и да се закача с жените.

Майка му казвала:– Кунли, защо не можеш да бъдеш като по-големия си

брат, който винаги се моли? Той има толкова съсредоточено изражение на лицето си.

– Не, мамо – отвръщал Кунли. – Брат ми търси тоалетна. Затова винаги има такова изражение.

Кунли бил прав, както бил прав и за повечето неща. Брат му не се гласял да става светец, а просто страдал от запек. Рин-поче обяснява поуката от тази история: „Не можем да съдим хората по действията им, а само по мотивацията им“.

Това е първият път, когато чух за Друкпа Кунли, Божест-вения луд, но не беше последен. И наистина, казаха ми, че не мога напълно да разбера Бутан, без да разбера Друкпа Кунли.


Само споменете името му и хората избухват в смях. Смехът им обаче не е обикновен. Това е почтителен смях, ако такова нещо е възможно.

Кунли принадлежи към една духовна школа, известна като лудата мъдрост. Всяка религия си има своя дял от луда мъдрост. За християните това са юродивите заради Христа, за мюсюлманите – календерите. Евреите си имат Уди Алън. И въ-преки това никой не е толкова луд или толкова мъдър, колко-то Друкпа Кунли.

Бях твърдо решен да науча колкото се може повече за него. В една претъпкана книжарница в Тимфу открих англий-ски превод на събраните му съчинения. Някои от частите са нецензурни, дори и по съвременните стандарти. В един па-саж Кунли „пърди като дракон“. В много случаи той захвър-ля долните си гащи и използва своето „огненосно копие на мъдростта“. (Да, това е точно онова, за което си помислихте.) Друкпа Кунли бил невероятен женкар, като си падал много по девици. Или както той казва: „Най-доброто вино се намира на дъното на бъчвата/ а щастието се намира под пъпа“.

Словесните му лудории имат смисъл. Възмутителното му поведение имало за цел да разтърси бутанския народ, да го съ-буди от дрямката му. Кийт Доуман, който превежда Кунли на английски, казва, че смисълът се състоял в това, че „емоция-та, особено желанието не трябва да се потиска, а трябва да се пречиства“. С други думи, идеята на древните гърци, но обър-ната с главата надолу. Всичко трябва да е прекалено, нищо не трябва да е умерено.

Закъснявам за следобедното ми кафе с Линда Лиминг, американка, която живее в Бутан от девет години. Азия е при-вличала доста туристи, търсещи духовното или прехласнати по ексзотиката, но Бутан се отваря към света едва към 70-те. Дори и след това обаче не било много лесно човек да стъпи в страната – трябвало е да го желае много силно.

Линда Лиминг била точно от този тип хора. Тя разпродала цялото си имущество и напуснала Ню Йорк, за да преподава английски в Бутан. По думите Ј тя се влюбила в Бутан, а след това – в един бутанец. Оттогава живее в тук.

93Бутан

Тя предложи да се срещнем в Art Cafe, едно място, което е нова придобивка в Тимфу. То е светло и проветриво, с големи възглавници и жълти дървени подове. Все едно се намираме в някое студентско градче в Щатите. Забелязвам, че жената зад щанда чете „Тибетска книга на живите и мъртвите“. Както ка-зах, все едно се намираме в някое студентско градче в Щатите.

Линда се втурва вътре, омотана в пъстър шал и кипяща от енергия. Очевидно е зажадняла за разговор на чист английски и думите излизат от устата Ј като от картечница.

– Духовността тук е навсякъде – казва тя, нахвърляйки се лакомо върху шоколадовия сладкиш с орехи. – Тя е в скалите, тя е в дърветата.

Коментарът Ј е от онези, на които бих се изсмял на вся-ко друго място. Но не и в Бутан. Или както казва един писа-тел: „В Бутан неодушевени предмети няма“. Всичко е просму-кано с дух. Това се дължи повече на една разпространена тук анимистка религия, наречена Бон, отколкото на будистките им вярвания. Винаги съм смятал анимизма за някакво при-митивно вярване, но ако човек се замисли малко по-дълбо-ко, всички неща притежават жизнена сила и това звучи доста прогресивно.

– Тук географията диктува живота – продължава Линда. – Изолацията е превърнала Бутан в това, което е.

– Това добро ли е, или не?– Добро. Планините, изолацията забавят хода на всичко.

Тук отношението се съдържа в следния израз: „Какво да се прави, ла“.

Бутан е страната на Ла. Едносричната дума служи като потвърждение на всякакви въпроси, почтително обръщение и словесен тик. Най-вече е омекотител, който може да се из-ползва в почти всички случаи. Ла означава „сър“, но също така „нъл знайш“. Харесва ми начинът, по който звучи, и по време на престоя си в Бутан я използвам, но винаги с притеснение, като никога не успявам да налучкам точния ритъм.

– А ти, Линда? Вярваш ли във всички тия тантрически глупости?

– О, да. Аз съм вече от другата страна – казва тя. – Смених вярата си. Когато за пръв път дойдох тук, бях една обикновена


невротичка, наближаваща четиридесетте, и си казах: „Не ис-кам да остарявам и да се вкисвам, преди да ми е дошло време-то“. Бутан ме дари с покой и забави хода на живота ми.

И отново стигаме до темата за смъртта. Това е тема, коя-то изниква учудващо често, докато се занимавам с търсене на щастието. Може би не можем да сме наистина щастливи, без преди това да сме се примирили, че сме смъртни.

Линда ми казва, че до пристигането си в Бутан никога не била виждала мъртъв човек.

– Тук видях много смърт и страдание – споделя тя, като то-нът на гласа Ј издава, че тя не счита това непременно за нещо лошо. – Тук човек често е спохождан от мисълта за смъртта. Хората умират по един по-трагичен начин, по-неприкрито. Мъртвите тела стоят непогребани в продължение на дни. – И после в разговора ни идва ред и за неудобствата на живота в Бутан – Зиморничава съм, през зимата ми се налага да нося палто вкъщи. – Странното обаче е, че това те кара да се чувст-ваш жив.

Линда обяснява, че много бутански мъже се уединяват за медитация в продължение на три години, както е правил на-времето Ринпоче. В продължение на три години, три месеца и три дни те не правят нищо друго, само медитират. Дори не се и подстригват.

– И в продължение на три години те не обелват и дума.Това вече направо ме смайва. Най-продължителният пе-

риод, през който не съм говорил, е девет часа. По време на които спях.

Правителството прокарва електричество до местата, къ-дето мъжете медитират – малки дървени колиби, кацнали на ръба на една скала. Коя друга държава би похарчила сто хиля-ди долара, за да електрифицира такова малко местенце в пла-нината? Там биха казали: „Не, вие слезте при нас тук, долу“.

И това е главната особеност на Бутан. Те правят неща, кои-то не отговарят на икономическата логика. Отказват се от ми-лиони долари приходи от туризъм, също така не искат да из-насят ценната си дървесина. Бутанците, колкото и да са бедни, не се кланят на боговете на ефикасността и продуктивността.

95Бутан

Когато се подготвях за пътешествието си в Бутан, един ко-лега ми пожела успех.

– Надявам се пътуването ти да е ползотворно – каза той. В онзи момент изобщо не реагирах на фразата му, но тук, в Бу-тан, тя ми звучи като истински абсурд. Ползотворно пътува-не? Защо не приятно или просто добро?

Най-после Линда млъква. Седим обгърнати от тишина, която изглежда вечна, но която вероятно не трае повече от тридесет секунди. Линда ме поглежда и казва:

– Знаеш ли, ако останеш тук достатъчно дълго време, гу-биш чувството си за реалност.

– В добрия или в лошия смисъл?– Не съм сигурна. Всеки си решава сам.На следващата сутрин закусвам, когато Ринпоче се отби-

ва. Той носи нещо сферично, обвито във вестник. Развива го тържествено. Ябълка. Най-голямата ябълка, която някога съм виждал, с размер на детска баскетболна топка.

Подава ми я. Благодаря му, след което го питам за работа-та му като духовен лечител. Очевидно идват хора от цял свят да се срещнат с него. Той казва, че западните лекари вършат много добра работа, но би било още по-добре, ако проумеят, че не всичко може да се излекува чрез медицината. Кани ме да го видя как работи някой ден и аз с готовност се съгласявам.

– Разбирате ли, всеки си има свое лично божество, вся-ко дете си има гуру, и вашето гуру ви разтърсва така, че да прогледнете за заобикалящата ви действителност. – При тези думи той разтърсва стола до себе си толкова силно, че се боя да не го строши. Явно е усетил обаче скептицизма ми. – Не ми вярвате, нали?

Питам го откъде знае, че всичко това е вярно, след като за тези неща няма доказателства.

– Виждате ли тази светлина? – пита той, като сочи лампа-та над главите ни.

– Да, виждам, я.– Но не можете да го докажете. Ако сте роден сляп, няма

да можете да я видите. Ако искате доказателство, никога няма да получите просветление.


В Америка малцина са щастливи, но всички говорят не-прекъснато за щастието. В Бутан повечето хора са щастливи, но никой не го споменава. Това е страна, в която хората не се самоанализират, лишена е от книгите за самопомощ и от какъвто и да е екзистенциален страх. В Бутан си нямат „д-р Фил“. В действителност в цялата страна има само един пси-хиатър. Не се казва Фил и с прискърбие трябва да съобщя, че дори няма собствено телевизионно шоу.

Може би Платон не е бил прав. Може би именно изучава-ният живот не си струва да се живее. Или казано по друг на-чин и да цитираме друг мъртъв бял мъж: „Задайте си въпроса дали сте щастливи, и мигом ще престанете да бъдете щастли-ви“. Това е Джон Стюарт Мил, британски философ от деветна-десети век, който счита, че към щастието трябва да се подхож-да отстрани, „рачешката“. Дали Бутан не е нация от раци? А може би цялата идея за Брутното национално щастие е хитър маркетингов ход, също като този, който измислиха в Аруба преди няколко години. „Елате в Аруба: островът, където жи-вее щастието“. С други думи, дали не съм се прецакал?

Не мисля така. Като за начало – бутанците са неподпра-вени. Те страдат от излишък на искреност, което е истинска анатема за добрия маркетинг. Бутанците възприемат идеята за Брутното национално щастие по един сериозен начин, но под „щастие“ те имат предвид нещо съвсем различно от белозъби-те усмивки, практикувани в Съединените американски щати. За бутанците щастието е колективно начинание.

Фразата „лично щастие“ за тях не означава нищо, или как-то ми каза Карма Ура: „Ние не вярваме в този модел на щасти-ето на Робинзон Крузо. Щастието винаги е свързано с други хора“.

Една бърза анкета. Какво е общото между войната в Ирак, разлива на нефт от танкера Ексон Валдез и увеличения брой на затворниците в Щатите? Отговор: те всички допринасят за Брутния национален продукт на нацията ни, или както сега се нарича, Брутен вътрешен продукт, БВП, и следователно всич-

97Бутан

ки те се считат за „добро“, най-малкото в очите на мрачните икономисти.

БВП е просто общото количество на всички стоки и ус-луги, които дадена нация произвежда за определен период от време. Продажбата на една бойна винтовка и на една опаков-ка антибиотик допринасят еднакво за националната статис-тика (ако приемем, че продажната цена е една и съща). Това е все едно да следим стриктно приемането на калории, но да не даваме пет пари точно какъв вид са калориите. Дали е пълно-зърнест хляб, или свинска мас – или пък миша отрова напри-мер. Калориите са си калории.

Или както казва Робърт Кенеди, „БВП не регистрира кра-сотата на поезията ни или стабилността на браковете ни, нито пък интелигентността на публичните ни дебати“. Кенеди за-ключава, че „БВП измерва всичко, освен онова, което изпъл-ва живота ни със смисъл“. Нито пък БВП взема предвид не-платения труд, т. нар. домакинска работа. Възрастен мъж или жена, които живеят в старчески дом, допринасят за БВП, до-като друг, за когото се грижат близките му в домашни условия – не. И наистина, той може дори да бъде виновен за понижа-ването на БНП, ако тези, които се грижат за него, са принуде-ни да вземат неплатен отпуск. Човек трябва да има доверие на икономистите. Те са взели един порок – егоизма, и са го пре-върнали в добродетел.

Неотдавнашни изследвания на щастието, или субектив-ното благоденствие, разкриват, че парите наистина купуват щастие. Само че до определена граница. А тази граница е из-ненадващо ниска: около петнадесет хиляди долара годишно. След това връзката между икономическия растеж и щастието се изпарява. Американците сме около три пъти по-богати, от-колкото преди половин столетие, но въпреки това не сме по-щастливи. Същото важи и за Япония, и за множество други индустриализирани страни. Замислете се върху думите на Ри-чард Лейърд, професор в Лондонското училище по икономи-ка, който казва: „Те са станали по-богати, работят много по-малко, имат по-голяма отпуска, пътуват повече, живеят по-дълго и са по-здрави. Но не са по-щастливи“.


И тук на сцената се появява идеята за Брутното национал-но щастие, чийто автор е бутанският крал Вангчук, а годината е 1973. Тази идея обаче не привлякла кой знае какво внимание, докато през 1986 г. един умен млад журналист на име Майкъл Елиът не публикувал интервю с краля във Financial Times. За-главието му едва ли би могло да бъде по-точно: „Кралят на Бу-тан: Брутното национално щастие е по-важно от брутния на-ционален продукт“.

Привържениците на конвенционалната икономика веро-ятно са си помислили, че кралят страда от недостиг на кисло-род горе в хималайското си гнездо. Или може би е започнал да употребява любимото ястие на бутанските прасета. Човек не може да измери щастието, а дори и да може, как е възмож-но някога правителството да има политика, ориентирана към щастието? Това е пълен абсурд.

И въпреки това идеята намерила почва в други развива-щи се страни и дори в няколко богати индустриални държави. Писали се дисертации. Провеждали се конференции. Носели се възхвали. „Бутан е първата държава, която официално каза „Не“, и първата, която се противопостави на идеята, че парите сами по себе си са абсолютно добро“, пише Джеф Джонсън в компендиума „Брутно национално щастие и развитие“.

Джон Ралстън Сол, канадски философ, разглежда Брутно-то национално щастие като брилянтен трик. „Просто щрак-ваш с пръсти и променяш дискурса. И изведнъж темата е съв-сем друга. Ти не се опитваш да коригираш стария дискурс – ти въвеждаш един принципно нов дискурс; точно това е най-важното и точно това е гениалното в Брутното национално щастие“.

Друкпа Кунли, Божествения луд и невероятен циркад-жия, би се влюбил в идеята за Брутно национално щастие. Тя е толкова абсурдна, толкова необяснима, че ни разтърсва като нищо друго.

Какво обаче представлява Брутното национално щас-тие? Как изглежда? Най-доброто обяснение, което чух, беше на Санджей Пенджор – един шкембелия бутанец, собственик на хотел. Според Пенджор Брутното национално щастие оз-

99Бутан

начава „човек да знае какви са му възможностите и да знае точно колко му трябва“. Икономиката на свободния пазар е допринесла много на света, но остава глуха към концепция-та за „достатъчност“. Или както го казва ренегатът икономист Е. Ф. Шумахер: „Има бедни държави, хора, които нямат почти нищо. Но посочете ми една богата държава, която в един мо-мент да заяви: „Стига! Имаме си достатъчно!“. Няма такава!“.

Богатството ни прави свободни, без съмнение. То ни осво-бождава от физическия труд, от работата на полето под безми-лостното обедно слънце или от съвременния му еквивалент – печенето на бургери на скарата на някое крайпътно заведение. Богатството също така обаче може да постави в безизходица човешкия дух, а това е нещо, за което малцина икономисти, изглежда, си дават сметка. Както казва Шумахер: „Колкото по-богато е едно общество, толкова по-трудно в него се създа-ва нещо стойностно, ако за това не се заплати веднага“. Това е твърде крайно, но мъдро твърдение. В едно богато, индус-триализирано общество, в което се предполага, че се наслаж-даваме на изобилие от свободно време, човек е демотивиран да прави каквото и да е, ако то не му носи или пари, или неза-бавно наслаждение. От друга страна, бутанците с удоволствие биха прекарали цял ден в игра на дартс или в пълно безделие. За още един паралел с Шангри-Ла свидетелства следният ди-алог в книгата, между британския мисионер Мис Бринклоу и Чанг, непроницаемия стопанин на Шангри-Ла:

– С какво се занимават ламите? – запита тя.– Те посвещават времето си, мадам, на съзерцаване и пре-

следване на мъдрост.– Но те не вършат нищо.– Тогава, мадам, те не вършат нищо. Алберт Айнщайн казва: „Нито един проблем не може да

бъде разрешен от същото ниво на съзнанието, което го е съз-дало“. Икономическата наука отдавна плаче за такава ради-кална промяна в мисленето, каквато Айнщайн въведе в об-ластта на физиката. Дали Брутното национално щастие е та-къв пробив? Дали това е онзи изплъзващ ни се отговор, който много от нас търсят? Не е задължително, поне не за момента,


но то поставя нова рамка на въпроса и има много по-голямо значение, отколкото предполагате.

След въвеждането на Брутното национално щастие се предполага, че официалната политика на бутанското прави-телство, всяко негово решение, всяко постановление, се пре-чупва през неговата призма. Дали това действие, което се ка-ним да предприемем, ще увеличи, или намали общото щастие на хората? Без съмнение благородна цел, но дали е осъщест-вима? За да го разбера, ми се налага да разговарям с някого от правителството.

Оказва се обаче, че това не е лесно. Като имаме предвид, че управляват един съвсем малък народ (микроскопично петън-це върху световните карти, ако въобще се вижда на тях), бу-танските политици доста преиграват в ролята си на недостъп-ни. Да не говорим за краля, считан за живо божество и съот-ветно точно толкова недостижим. Бях си поставил за цел да се добера до първия вицепремиер. Мъж, който изпълнява и още една длъжност – на пътуващ посланик на щастието.

Уви, уведомиха ме, че почитаемият първи заместник на премиера бил прекалено зает, за да се срещнем, така че аз при-бягвам до онова, което всеки уважаващ себе си журналист би направил. Нахлувам на празненството му. Въпросното праз-ненство, ако трябва да бъдем точни, е събитие на име „По-чуствай Брутното национално щастие“. Спонсорите са група японски благодетели, живеещи в Бутан. Първият вицепреми-ер е почетният гост на събитието. Сядам на първия ред. Всич-ки стават, когато министърът влиза. Той е елегантен мъж, на-ближаващ шейсетте, леко побелял (там, където е нужно), и с величествени маниери.

На сцената има гигантски хартиен жерав и надпис: „Лю-бов, емоция, чувство“. О, не. Подготвям се за вълна от сладни-кави глупости. Японските благодетели показват филм за аме-риканската бомбардировка над Нагасаки. На екрана премина-ват ужасяващи образи. Деца, чиято кожа пада от телата им, подобно на дреха, която събличат. Мъж с очи, провиснали от очните гнезда. Хората от публиката хвърлят крадешком по-гледи към мен, единственият присъстващ американец, сякаш лично съм пуснал бомбата.

101Бутан

Не съм сигурен как всичко това се връзва с щастието, освен че подчертава очевидното: хвърлянето на атомна бомба върху един град вероятно ще понижи нивото на щастие в него. Това е проблемът (всъщност един от многото проблеми) с Брутното национално щастие. То е някаква размита концепция, от която може да се възползва всеки с кауза – може и да е добра, но все пак е кауза. Случи ли се веднъж това, и Брутното национал-но щастие се превръща в поредния лозунг, а не в някаква нова икономическа схема, не в някакъв нов начин на живот.

Филмът свършва и всички се възползват от антракта. Тръгвам подир вицепремиера, който се е устремил по най-прекия път към блок масата отвън. Той се опитва да баланси-ра едно блюдо с момо* в едната си ръка и чаша с ябълков сок в другата, когато започвам атаката си.

– Какво общо има Нагасаки с Брутното национално щас-тие? – питам аз. Той не успява да скрие изненадата си. За мо-мент губи самообладание, но веднага съумява да възстанови дипломатическата си поза.

– Аз искрено вярвам, че ако един народ е истински щаст-лив, той никога няма да е войнствено настроен; ако ние не во-дим политика за устойчиво развитие, ще воюваме за ресурси, като тук не става дума само за нефт, не е задължително и това да е война между различни народи. Това може да е война за вода между Сан Диего и Лос Анджелис.

Той се насочва обратно към залата за конференции. Не се отделям от него.

– Политиката за национално щастие не е ли непосил-но бреме за една малка нация като вашата? Едно предполага-емо щастие, постигането на което може да струва неимоверни усилия? – запитвам аз.

– Ние в Бутан никога не сме твърдели, че сме щастливи хора – парира той. – Това, което ние твърдим, е, че сме се пос-ветили на този процес, наречен Брутно национално щастие. Това е цел.

* Традиционно ястие за региона на Южна Азия. Момо са тестени топ-ки – пържени или варени, пълнени с месо, зеленчуци или сирене. – Бел.пр.


– Но много хора в Бутан, особено онези по селата, никога не са чували за Брутното национално щастие – контрирам аз.

– Вярно, но това не им пречи да живеят щастливо.Добър отговор. Може би само мъдър, а може и нещо по-

вече от това. Не съм сигурен. Продължаваме да бъбрим още няколко минути. Той си хапва момо, докато аз съм се облегнал на един стол. Той, едно изключително важно лице от една не-значителна нация. Аз, едно незначително лице от една изклю-чително важна нация. По някакъв начин тези два факта се не-утрализират взаимно, и това създава някаква странна симе-трия между нас.

Той разказва за пътуванията си до Америка, където бил посрещан като рок звезда (в места като Бъркли това може да се очаква). „Беше изумително, залите бяха препълнени нався-къде.“ Говори за нуждата от създаване на индекси на щасти-ето. („Правителствата реагират само на данни.“) Сега вече, изглежда, разполага с много време за мен. Даже като че ли с твърде много, мисля си аз, като се има предвид, че е третият по власт мъж в Бутан. Накрая той изяжда последното си момо и аз използвам това като извинение, за да се сбогувам с него.

Събитието „Почувствай БНЩ“ приключва малко по-къс-но с бутански традиционен народен танц. Всички се хващат в кръг – кръгът e универсалната геометрия за народните танци – и се люлеят в унисон с мелодичната музика. Аз си стоя от-страни, но изведнъж някой ме сграбчва за ръката и в следва-щият миг от наблюдател се превръщам в участник. Обикнове-но ми се гади от подобни мероприятия, но тук – в този обик-новен народен танц – има нещо необяснимо приятно. При-ятно – това е точната дума. Ръцете нагоре. Едно, две. Стъпка вдясно. Три, четири. Някъде между петия и шестия такт забе-лязвам, че вицепремиерът се люлее заедно с всички останали. Чудя се, защо ли го прави? Дали това не е бутанският вариант на едно познато поведение –политик, който се докарва пред камерите на някой софтболен мач? Не. Камери няма. В този момент се сещам, че министърът, третият по ранг в държа-вата, танцува, защото всички в Бутан танцуват. Нито повече, нито по-малко.

103Бутан

Музиката утихва и хората започват да излизат от залата, а аз се улавям, че мисля за дома. Американските политици веро-ятно са били същите, някога много отдавна, преди консултан-тите и пиар специалистите да са източили от вените им искре-ността. Преди да почнем да бъркаме формата и съдържанието.

На сутринта се събуждам рано, не мога да си спомня ка-къв кошмар сънувах този път, но се чувствам като пребит. Днес е голям ден. Имам среща с Ринпоче на работното му мяс-то. След закуска ме повеждат по някаква кална пътека и на-края стигаме до една врата. Свалям си обувките. (Като имаме предвид количеството кал в Бутан, този обичай е всъщност доста прагматичен.) В къщата има две стаи. Едната е за ду-ховно изцеление, а другата е за гледане на телевизия. Втората е обзаведена с фотьойли и с голям телевизор, от който се носи данданията на някакъв индийски филм.

От стаята с телевизора ме въвеждат в стаята за изцеление и ми нареждат да седя и да наблюдавам, без да се обаждам. Вътре бушува пожар от цветове: тъмносиньо и жълто. Стаята прилича на тибетски антикварен магазин след експлозия. На-всякъде са разхвърляни вещи. Тханка* и други картини, му-зикални инструменти. Най-вече дарове от изпълнени с бла-годарност (или може би с надежда?) пациенти. Има и пари, разбира се, но също така плодове, бисквити и големи пласт-масови бутилки от кока-кола и фанта. На стената висят огър-лици и нещо, което изглежда като златен олимпийски медал. По-късно научавам, че това наистина е олимпийски медал – в знак на благодарност от един американски плувец, страдащ от болестта на Паркинсон.

В стаята седят безмълвно четирима или петима мъже. По-късно днес им предстои явяване пред съда и са тук, за да из-молят по-добри шансове за присъда в тяхна полза. Това не ми изглежда като особено доблестна кауза, но запазвам мислите

* Тханка е наименованието на тибетското изкуство на живописване или бродиране на картини. Тханки картините представят различни поучи-телни сцени, живота на Буда, велики Бодхисатви и важни Лами. – Бел.прев.


си за себе си. Мъжете са коленичили срещу Ринпоче, който се е настанил върху нещо като дървен олтар, скръстил крака и за-творил очи. Той напява тихичко, с леко болезнено изражение, сякаш страда от запек. Мъжете се изправят едновременно и Ринпоче поръсва с вода челата им. След това си тръгват. Това е.

В стаята оставаме само двамата с Ринпоче, но в продълже-ние на няколко минути той не ми обръща внимание и продъл-жава да напява със затворени очи. Внезапно проговаря.

– Това е вазелин – казва той и ми показва малко бурканче. Чудя се какво ли ще прави с него. – Преди използвахме краве масло при благослова. Но това действа много по-добре. Осо-бено ефективно е при заболявания, рани и така нататък.

Моля го да обясни как точно се случва изцелението, какво става в главата му.

– Съсредоточавам се върху божествата, не Буда, а всички божества. Това е като отражение в огледалото. Божествата и аз се разтваряме и се сливаме в едно.

В стаята влиза жена на средна възраст; единият Ј крак е с огромен оток, жената сяда и го вдига върху една пейка. Ринпо-че затваря очи, започва да припява, духа в посока към крака Ј. После Ј дава вода и жената шумно се жабури. Той продължава да напява, докато тя полага даровете си – ябълки и бисквити, върху олтара.

Отново сме само двамата с Ринпоче. Той отваря очи. – Знаеш ли, за тези хора аз съм последната надежда. Пър-

во предпочитат болниците и най-новите технологии. Отиват в болниците в Банкок и Америка. След това идват при мен – съобщава ми, че жената с подутия крак била в далеч по-лошо състояние, преди да започне да го посещава. – Разбираш ли, аз трябва да изпитам собствените си действия, ако не в този жи-вот, то в следващия – изрича той загадъчно.

Тъкмо се каня да го запитам какво има предвид, когато до-лавям странен звън. Никога не съм чувал нещо подобно. Раз-дава се от олтара, близо до краката на Ринпоче и се усилва вся-ка секунда.

– Извинявай – казва той, протяга се надолу и изключва мобилния си телефон. – Докъде бяхме стигнали?

105Бутан

– Говореше за изпитването на собствените си действия.Той ми разказва една история – за един човек, който се об-

ръщал към слугата си с „маймуно“: „Донеси ми чай, маймуно такава; изхвърли боклука, маймуно“. В следващия живот той се преродил, както се досещате, в маймуна.

Историята ми допада, но не съм сигурен какво има пред-вид, освен очевидното, че жънем това, което сеем. Решавам да засегна една чувствителна тема. Питам Ринпоче дали някога се е съмнявал в това, което прави.

– Не, не съм. Помогнал съм на хиляди хора. Да помагам ми носи истинска радост и щастие. – Бързам да си отбележа чутото в малкия си черен бележник, той ме поглежда и каз-ва: „Ти само пишеш в бележника си. Трябва да изживяваш не-щата. Наистина да ги изпиташ. (Попивам всяка негова дума – „само пишеш, трябва да изживяваш“ – когато иронията му става очевидна за мен...) Спирам да пиша и го поглеждам. Мънкам нещо в смисъл, че човек трудно се отказва от стари-те си навици.

– Нали разбираш, всичко е сън. Не съществува нищо ре-ално. Един ден ще го проумееш. – После се засмива и отново започва тихичко да си припява.

* * * Тимфу може и да няма светофари, заведения за бързо хра-

нене или банкомати, но въпреки това си е столица. А на нас по план ни предстои пътуване извън нея. На следващата су-трин Таши и шофьорът зареждат тойотата и поемаме на из-ток. Крайният пункт на маршрута ни е провинцията Бумтанг, на около двеста мили от столицата. Това е пътешествие, което в повечето части на света би отнело пет или шест часа. В Бу-тан то трае два дни.

В английския език думата travel* произлиза от същия ко-рен като travail**. И в това има логика. В продължение на сто-

* travel – англ. пътувам, пътешествам. – Бел.прев.** travail – англ. 1. тежък труд; 2. родилни мъки. – Бел.прев.


летия пътуването било приравнявано със страданието. Само пилигримите, номадите, войниците и глупаците пътували.

Пътешествието в Бутан все още съдържа в себе си този елемент на travail, на страдание. Също като туристическата класа на нощен полет от Лос Анджелис до Ню Йорк, всъщ-ност даже малко повече. В Бутан пътищата не подчиняват на себе си природата, а точно обратното – природата ги подчиня-ва и те послушно следват всичките Ј прищявки, като се гънат и криволичат из планините в серия от безкрайни серпантини, спускания и изкачвания. Намирам това за силно медитатив-но. В продължение на около десет минути. После усещам, че започва да ми се гади. Сега вече знам как се чувстват чифт чо-рапи в центрофугата. Не е за чудене, че после се укриват и не можеш да ги намериш.

Да не забравя и животните. Бутанските пътища съпер-ничат на най-добрите зоологически градини в света. Подми-наваме крави, диви прасета, кози, коне, маймуни и безброй кучета.

В отделни моменти пътешествието е опияняващо. Резките спускания ме карат да се чувствам така, сякаш летя, следвай-ки хребетите, усещане, което се усилва от птиците, които пре-литат от време на време, хвърляйки сенките си върху нас, по-добно на делфини, които си играят във водната следа на някой кораб.

Още на няколко мили след Тимфу срещаме първите пени-си. Стряскащо реалистични, нарисувани на стената на една къща. Ще има още мноого-мноого пениси. Цветни. Черно-бе-ли. Големи, малки. Провесени от гредите на покривите, а дру-ги – люлеещи се на някоя пръчка, окачени като подаръци от празненство. Казвам нещо като: „Каква е тая работа с пениси-те, Таши?“.

Таши обяснява, че са предназначени да прогонват злите духове. Аз обаче, като притежател на пенис, не мога да се сетя за някаква друга част от тялото, която да е по-негодна за про-гонване на злите духове от пениса. Пенисите си падат по хой-кането и никога не можеш да разчиташ напълно на тях. Лесно

107Бутан

уязвими са и невинаги са на нужната висота, за да се справят с положението. Всъщност, пенисите по-скоро привличат злото, отколкото да го отблъскват. Според мен би било по-добре, ако бутанците използваха дървени палци, пръсти от крака или лакти. Всичко друго, за Бога, само не пениси.

Всички тези пениси обаче ми навяват спомени за Друкпа Кунли, Божествения луд. Оказва се, че наблизо има храм, пос-ветен на Кунли. Посещавали го най-вече бездетни двойки.

Тойотата свива в едно селце. Оттам двамата с Таши поема-ме по кална пътека, която ни води през оризови насаждения, много добре подредени и до невъзможност жълти. Подмина-ваме старец, чията уста е пълна със сок от бетел. Бетелът оба-гря устните му в кърваво червено, от устата му стърчат лис-та. Изглежда така, сякаш е погълнал петел. Таши повежда раз-говор с мъжа, макар това да ми изглежда невъзможно, като имам предвид цветната топка от листа и стебла в устата му.

Човекът ни упътва към храма и ние продължаваме. Под-минаваме табела, на която пише „Щастлива визита“. Обзема ме чувство на умиротворение и вече започвам да си мисля, че най-вече съм постигнал щастието, когато в следващия миг Таши изревава до ухото ми: „Стоп, сър! Стоп!“. Тъкмо се каня да го запитам: „Какво има, Таши? Не виждаш ли, че се наслаж-давам на толкова рядък момент на блаженство?“, когато ня-каква стрела изсвистява само на метър от мен.

Бутанците обичат стрелбата с лък. Обичат също и алко-хола. Лошото е, че обичат да съчетават тези две свои страсти. Извинявам се на Таши и след като стрелецът с лъка отминава, ние продължаваме изкачването си по калния склон. След мал-ко пред нас се изправя храмът на Божествения Луд. Изглежда скромно, точно както би настоявал Друкпа Кунли. Прекрачва-ме прага на храма и Таши започва да се хвърля на земята. Той се просва, докосвайки с чело пода, после скача на крака, после пак долу и така няколко пъти. Будистки фитнес. Пред олтара се издига голяма купчина от пари, ядки и „Кит Кат“. Запозна-вам се с абата, пълен мъж с приятна усмивка.

– Да, вярно е – казва той, когато го питам и за допълнител-ната функция на храма като клиника на лекуване на бездет-


ност. – Много жени идват тук за благословия. Жени, които не са могли да имат деца, след това успяват да заченат.

Казва ми за една американка на четиридесет и пет години, която успяла да зачене, след като била благословена със Све-щения Изкуствен. Така го наричам аз. Това е дървен фалос с дължина трийсет и пет сантиметра, изработен много прециз-но, до най-малките подробности. Цветни висулки се люшкат от единия му край – краят, който щеше да е прикрепен към някой истински мъж, ако истинските мъже бяха надарени с трийсет и пет сантиметрови дървени пениси.

Абататът ми показа снимки – усмихнати двойки (някои чужденци, някои бутанци) с повитите си бебета. Има също така и пощенски картички.

– Благодаря ви за благословията, с която ни дарихте най-голямата радост на нашия живот – нашия син – подпис Барбара Банкс-Алтеркруз.

Прехвърлям купчината пощенски картички, когато се по-явяват две бутанки. Свещеникът с голяма нежност докосва главите на жените със Свещения Изкуствен, първо на едната, после на другата. Те изглеждат доволни от лечението и скоро след това си тръгват.

Таши ме пита дали може да се отдели за малко от задълже-нията си като екскурзовод, за да може абатът да му предскаже бъдещето. Разбира се, съгласявам се. Таши допира трите зар-чета до челото си и после ги хвърля. Абатът се взира в зарче-тата в продължение на няколко секунди и след това известява Таши, че желанието му ще бъде изпълнено. Аз хвърлям зар-четата и получавам същите уверения като Таши. На излизане от храма питам Таши дали е възможно в Бутан на човек да му бъде предсказано лошо бъдеще.

– О, да, сър, много често.Наблизо един старец седи на земята, прехвърля мъниста

в ръце и от време на време завърта едно гигантско молитвено колело зад себе си. Наистина е голямо, колкото хладилник е и изисква значително усилие, за да се задвижи. Питам го откога се занимава с това.

– Откакто се помня – казва той.

109Бутан

– И нищо друго?– Не, нищо друго.Не ми прилича на много пълноценен живот, но кой съм аз,

че да поставям вярата под съмнение?

За нощувка спираме в едно близко градче на име Вангду. Къщата за гости е изненадващо уютна. Дори сервират истин-ско кафе. Седя на терасата, надвиснала над бързата река. Глед-ката е прекрасна и аз инстинктивно посягам за бележника и фотоапарата. Ръката ми обаче застива по средата на пътя си. В главата ми отекват думите на Ринпоче. Изживяване. Трябва да изживяваш нещата. Той е прав. Документирането на живо-та е лош заместител на самия живот. Така че в продължение на следващите двадесет минути аз си седя на терасата, заслушан в рева на реката, без да върша нищо. Абсолютно нищо. Нито пиша в бележника, нито снимам, нито записвам с диктофон. Само аз и животът. И един кошмарен рояк от бутански кома-ри-убийци. Стига ми толкова изживяване за сега.

Продължаваме напред, движейки се на изток към сърце-вината на Бутан. Нещо или някой блокира пътя. Една дузина или повече създания с бели тела и тъмни муцуни се разбяг-ват пред приближаващия ги автомобил. Таши ми съобщава, че това били маймуни лангур. Казва ми, че срещата ми с тях била добър знак.

– Има ли нещо в Бутан, което да е лошо предзнаменова-ние, Таши?

– Да, сър, това са кафявите маймуни. Срещнете ли ги, това означава лошо предзнаменование.

На маймуните накрая им писва да се мотаят по пътя и ние продължаваме. От време на време подминаваме табели, на които е написано на ръка: „Благодаря“. Благодарности за как-во? Табелата не уточнява, но въпреки това одобрявам идеята.

В един момент вече не издържам на острите завои и моля шофьора да спре. Той отбива тойотата и двамата с Таши сли-заме. Таши ми признава, че не обича да се разхожда така в тъмното.


– Заради мечките ли, Таши? – Сонам, туристическият ни оператор, ни беше предупредил за тях.

– Не, сър, заради демоните. Аз се боя повече от демони, отколкото от мечки. Още от най-ранно детство ни учат да се страхуваме от демони.

Чудя се, може ли това да е здравословно? Всичките тези демони, вилнеещи в бутанските глави?

Връщаме се обратно до колата, качваме се и продължава-ме да покоряваме все по-големи и по-големи височини. Над три хиляди метра. Ширината на пътя стига само за един авто-мобил. Разминаването се договаря посредством серия слож-ни, поетични жестове и си спомням какво ми каза един бута-нец в Тимфу: „В Бутан няма място за самонадеяни тъпанари“. Той е прав. И най-малкото действие в тази страна изисква съ-трудничество. Например жътвата. Или когато се разминавате с друг автомобил на пътя.

На Запад, и особено в САЩ, ние се опитваме да елими-нираме нуждата от компромис. Автомобилите са с двузонови климатици, така че на шофьора и пътника да не се налага да се договарят за някаква взаимноприемлива температура. Съпру-жеската двойка не е необходимо да се спогажда за твърдостта на матрака. Всеки един от двамата може да си подбере „свое собствено ниво на комфорт“. Ние обожаваме тези технологии. Защо пък да не може всеки да се наслаждава на свое собствено удобство, без значение дали е в лека кола, или в креват? Чудя се обаче каква е обратната страна на тези удобства. Ако не мо-жем да се разберем за дребните неща като матраците, какво да кажем за действително важните въпроси в живота? Компро-мисът е вид умение и подобно на всички умения атрофира, ако не се използва.

Пристигаме в Тронгса, миниатюрно градче, изградено върху склона на един хълм. Къщата за гости е най-обикновен развъдник на бълхи. Стопанисва я една закръглена разведе-на жена с широка усмивка. Питам я дали е щастлива Лицето Ј цъфва в дори още по-широка усмивка и тя казва: „Да!“. На-помня ми на смеещия се Буда.

111Бутан

Няколко часовника на стената показват времето в Токио, Ню Делхи, Ню Йорк и Бангкок. Това ме забавлява, и то много. Никой в Тронгса не дава пет пари колко е часът в Тронгса, а какво остава за Ню Йорк.

На другия ден продължаваме автомобилното пътешест-вие. В един момент двамата с Таши решаваме да излезем от то-йотата и да отидем пеш до местния храм. Слънцето прежуря, но след двудневно пътуване е повече от приятно да си вън от колата.

– Сър, вярно ли е, че каубоите са на голяма почит във ва-шата страна? – пита Таши. Опитвам се да му обясня, че в стра-ната ни не са останали много каубои. Той изглежда малко раз-очарован. Таши пита дали може да ми изрецитира поема, коя-то е научил още в училище. Разрешавам му.

„Изкачвам се по склона на хълма под сенките на дървета-та...“

Едва различавам думите, но Таши е горд. – Ако не я рецитирахме точно, учителят ни спукваше от

бой – казва Таши, демонстрирайки бой със сянката си, за да подсили ефекта на думите си. Подозирам, че Таши често е ял бой и се чудя дали това не обяснява някои неща при него. За-питвам Таши дали телесното наказание все още е разпростра-нено в Бутан. „Само в селските области, сър“. Намирам слаба утеха в думите му, 80% от населението на Бутан живее в сел-ските области.

Докато крачим мълчаливо към храма, проумявам колко съм се привързал към Таши. Досадните му навици сега вече ми се струват умилителни. Той ли се е променил, или аз?

На следващата сутрин се разхождам сам по билото на един хълм. Въздухът е свеж. Чувствам се чудесно. После внезапно в съзнанието ми изплува Сонам и нейното предупреждение за мечките. Приятното чувство изчезва като дим. Кога почнах да се боя толкова от природата? Защо се чувствам в по-голяма безопасност в навалицата на Токио или в Ню Йорк, отколко-то тук, в подножието на Хималаите, сред иглолистни дървета и цвърчащи птици? Клатя глава, озадачен от детските си стра-хове, когато виждам някакъв обект, много, много голям обект,


който се движи в далечината. Не мога да го различа напълно, някакво дърво пречи на погледа ми, но нямам и намерение да откривам какво е. Мигновено се извъртам кръгом и тръгвам бързо в противоположната посока. Всъщност, не крача бързо. Тичам, по дяволите!

След тридесет или четиридесет метра се извръщам и виж-дам, че съм бягал от една голяма и свирепа... крава. Решавам да си дам малко почивка. Поемам към близкия манастир, ся-дам върху един плосък камък и затварям очи. Карма Ура е прав. В главата ми наистина се играе театър. Само че този те-атър е много далеч от бродуейските стандарти. Критиката го е разпердушинила. Осъзнавам, че е вече време да сложа край на шоуто, но не знам как.

Имам по-голям успех в следването на съвета на Карма Ура по един друг въпрос. Решавам да посетя селото, където е из-раснал, както ми беше предложил. Родният му дом е една со-лидна къща с яки дървени греди. Мебели на практика липсват, с изключение на една масичка, която стига до коленете ми и се нарича чоксе. Седемдесет и девет-годишната майка на Карма Ура седи на масата със скут, покрит с тъмно вълнено одеяло, и с отворена книга пред себе си. Тя се моли.

Кожата Ј е набръчкана, но е запазила еластичността си. Зъбите Ј са доста оредели. Поздравява ни топло и с жест ни посочва да седнем върху една възглавница на пода. Не гово-ри английски, за разлика от сина си. Таши предлага услугите си като преводач, което е добра идея, защото госпожа Ура се оказва много приказлива.

– Преместих се в това село, когато бях на двадесет години. В детските ми години пътувахме на кон. Изминавахме голе-ми разстояния, два пъти седмично, за да си набавяме основни продукти като сол. Сега имаме леки коли, пътища с настилка и електричество.

– Имаше ли нещо, с което животът тогава да е бил по-до-бър от сегашния? – вмъквам аз.

– Не – изрича тя, сякаш съм кръгъл идиот. – Животът сега е по-добър. Като изключим телевизията. Тя е хем добра, хем лоша.

113Бутан

Разпитвам я за плановете на краля да демократизира Бу-тан. Готова ли е тя за демокрацията?

– Това не може да е добро за хората. Ще се появят коруп-ция и насилие. Гледах по телевизията репортажи от Непал и Индия, където хората хвърлят камъни срещу полицията, а по-лицията в отговор разпръсква срещу тях сълзотворен газ или дори още по-лошо. Нищо добро няма да излезе от тази демо-крация. Ние умоляваме нашия крал да не въвежда демокра-цията.

Няколко месеца по-късно, вече в Маями, щях да прочета една кратка информация в „Ню Йорк Таймс“: „Кралят на Бу-тан е абдикирал в полза на сина си. Проведените избори са ис-тински фарс. Реалните обаче не са далеч“. Спомних си за гос-пожа Ура, която със сигурност нямаше да е щастлива при тази вест.

Тя се надига с пъргавина, която ме изненадва, и ни пред-лага чай. Отказвам, тя обаче настоява. – Какво ще каже синът ми, ако научи, че не съм ви предложила чай? – Майките, из-глежда, навсякъде са еднакви.

Вече в колата, докато пътуваме обратно към Тимфу, Таши ми разказва следната история. През 1999 г. шест момчета оти-шли на разходка до едно езеро. Хвърляли камъни и клони в ре-ката. Внезапно паднала мъгла и момчетата се изгубили. Трима оцелели, другите трима загинали. Таши е убеден, че това е ста-нало, защото са обезпокоили някакво божество, господарката на езерото.

– Много хора вярват в това. Не трябва да замърсяваме езерата.

– А какво ще кажеш за реките?– Реките са друго нещо, сър.Спираме за последната нощувка. Пътешествията ни и мъ-

ките ни почти са приключили. След вечеря пия с наслада една „Red Panda“, когато дочувам някакъв познат акцент. Амери-кански. Съфолк Каунти, Лонг Айланд, ако трябва да сме точ-ни. Малка група американски туристи. Тери и съпругът Ј Мар-ти ме канят да се присъединя към тях. Разказвам им, че пиша за щастието в Бутан, и ги обзема оживление. Споменавам за


политиката на правителството за Брутно национално щастие. Марти се отнася скептично към идеята.

– Как можеш да измериш щастието? Вярата ни прави щастливи, а вярата не може да се измери.

Разговорът се завърта към огромната икономическа без-дна между САЩ и Бутан. Средностатистическият американец печели почти сто пъти повече, отколкото средностатистиче-ския бутанец.

– Спомняш ли си онази къща, която гледахме в Лонг Ай-ланд? – обръща се Марти към съпругата си. – Онази жена има-ше цяла стая само за обувките си. Тук някои хора нямат дори и един чифт.

– Да, но те изглеждат щастливи – казва Тери. – Дори онези жени с бебета на гърба си, които трошаха камъни край пътя, и те изглеждаха щастливи. Усмихваха ни се, докато минавахме покрай тях.

Не се осмелявам да кажа на Тери, че тези жени не са нито бутанки, нито щастливи. Те са индийски емигранти, които вършат работата, с която бутанците не искат да си цапат ръ-цете. В думите Ј обаче има логика. Хората в Бутан наистина изглеждат щастливи.

– Ами, може би ние не се нуждаем чак от толкова много, за да сме щастливи – предполагам аз.

– Не, тези хора са щастливи, защото не познават по-добър живот – казва тя. – Отидат ли в Америка, ще видят от колко неща са били лишени.

Казвам Ј, че 90% от бутанците, които учат в чужбина, се завръщат, предпочитайки живота в Бутан пред западния стандарт на живот. Тери млъква, очевидно объркана. Накрая произнася:

– Добре де, и защо правят така?

Вече сме обратно в Тимфу. Тойотата спира пред частния пансион. Почивам си няколко минути, но за съжаление бър-зам. Остават ми само още два дни в Бутан, а има още хора, с които трябва да се срещна, да получа отговори на още въпроси.

115Бутан

Карма Ура живее високо в планините над столицата. Ко-гато го попитах по телефона как да се добера до къщата му, той каза: „Попитай, когото и да е. Всички знаят къде живея“. Оказа се прав и няколко минути по-късно тойотата спря пред една къща с ограда. Прислужник ме въвежда през врата от го-фрирана ламарина в големия двор, където две момичета под-скачат върху батут. След това ме насочват към стая със стък-лени стени. Тя е спартански обзаведена; като изключим лапто-па Dell в ъгъла, тя наистина не се различава по нищо от стаята в селцето, където се запознах с майката на Карма.

Карма е сменил гхо-то с широки панталони и потник и седи на пода с вълнено одеяло, закриващо скута му. Изглежда блед и се чудя дали не е нещо болен. Предлага ми орехи, които майсторски троши с чук.

Бъбрим за незначителни теми известно време, после го питам за историята за господарката на езерото, която ми раз-каза Таши. Наистина ли хората вярват в такива неща.

– Да, вярват – казва Карма. – И това е хубаво.Според него тези божества – „природни божества“, както

ги нарича той – са най-висша форма на идеята за екологич-ност. Хората в САЩ не замърсяват природата отчасти заради страха, че могат да бъдат глобени. Хората в Бутан не замърся-ват околната среда, защото се боят от природните божества. С какво единият начин на мислене е по-добър от другия?

Карма се изправя. Ловко улавя муха в шепите си и я от-нася навън, пуска я. Не спира да говори. Трябва да е доловил скептицизма ми, защото ми разказва как са го оперирали от рак на стомаха.

– Операцията мина успешно, изрязаха туморите, но в про-дължение на две години стомахът ми не функционираше. Док-торите го обясняваха с „постоперативни усложнения“. Какво означава това? Това означава, че нямат понятие какъв е про-блемът. Но трябва да го опишат по някакъв начин, затова му дават такова име. Постоперативни усложнения. Наистина ли е толкова по-различно от вярата на хората, че в езерата живе-ят божества?


Кани ме да остана за вечеря. Седим на пода и ядем ориз и зелен фасул, които той отглежда в задния си двор. Задавам въ-проса, който няма как да не бъде зададен в Бутан: могат ли па-рите да купят щастие?

Карма отговаря бързо (или поне така ми изглежда, или речта му се е ускорила, или моята издръжливост към паузите се е увеличила):

– Понякога парите могат да купят щастие. Това обаче тряб-ва да се анализира. Парите са средство за постигане на опреде-лена цел. Проблемът започва, когато мислиш, че самите пари са целта. Щастието се корени във взаимоотношенията между хората, а западняците считат, че за взаимоотношенията меж-ду хората са необходими пари. Но това не е така. Тук става въ-прос за доверието.

Същото нещо го чух и в Швейцария. Доверието е задъл-жително и предварително условие за щастие. Доверие не само в твоето правителство или институции, но и доверие към съ-седите. И наистина няколко изследвания са разкрили факта, че доверието е най-големият фактор в предопределянето на нашето щастие – повече от паричния доход или дори от здра-вето.

Това не означава, че парите не са от значение. Известна сума пари осигуряват щастие, но до определен момент, как-то вече казах. Проблемът с Бутан е, че тук още не е достигнат този момент. Те все още се намират във възходящата част на кривата „щастие/паричен доход“. Ако социолозите са прави, най-ефикасният начин да направите един бутанец щастлив е да му давате повече пари, поне докато сумата достигне петна-десет хиляди долара годишен доход.

Но тогава вече животът те е сграбчил в лапите си и е из-ключително трудно да намалиш скоростта, което е в сила не само за Бутан, но и за всички нас. Тъй като печеленето на пари ни е носило щастие в миналото, ние предполагаме, че така ще бъде и занапред. Това е все едно да кажеш на някой гладуващ: „Заповядай, изяж този хамбургер и ще се почувстваш по-до-бре. Хубав беше, нали? Хайде сега, изяж още един, и още един, и още един“.

117Бутан

На следващия ден Линда ме кани на вечеря в апартамента

си. Домът Ј също е в планините над Тимфу. Живее в съседство с четирите кралици, но не живее като кралица, както бързо посочи. Апартаментът Ј е малък, но удобен. Представя ме на съпруга си Намгей.

– Омъжих се за благородния варварин – изрича ласкаво тя.

След вечеря припомня първото посещение на Намгей в един магазин за битова техника в САЩ. Той направо бил изу-мен. Това бил магазин, натъпкан с всевъзможни неща, пред-назначени да задоволят нужди, за които Намгей си нямал и представа, че съществуват. Той вземал всеки продукт – да ре-чем комбинация от сокоизстисквачка и уред за акупресура – и го изследвал с неподправено страхопочитание.

– Работата обаче беше там, че той нямаше никакво же-лание да купува каквото и да било, не искаше да притежава нищо – каза Линда. – Беше му напълно достатъчно да се въз-хити на уреда, после да го остави и да отмине.

Отпускаме се на големи удобни столове, пием калпаво индийско вино и се възхищаваме от гледката на един храм и на столицата Тимфу под краката ни. Линда споделя за двете неща, които Ј липсват най-много от живота в Америка – Пър-вата поправка и изрядните тоалетни. После изведнъж рязко сменя посоката на разговора и ми задава директно въпроса:

– И така, щастлив ли си тук?Това ме сварва напълно неподготвен. Дали аз съм щастлив

тук? Макар и да бях преживял няколко щастливи момента, не си бях задавал в действителност този въпрос. Бях прекалено зает да тичам насам-натам в опитите си да се уверя дали бутан-ците са щастливи. Отговарям утвърдително, макар и без вся-какво вътрешно убеждение. Трябва да помисля по въпроса.

Преди това обаче трябва да се пийне нещо. Това е послед-ната ми вечер в Бутан и аз убеждавам Таши да му ударим за-едно по една бира. Само след няколко глътки „Red Panda“ бу-


зите на Таши пламват, той губи всякакви задръжки и ми при-знава, че не всички от неговите клиенти са еднакво приятни. Германските туристи са най-лошите. Големи мрънкала. След-ват още признания: Таши се тревожи за бъдещето си. Той е на двадесет години и още не е женен. В Бутан това означава, че не е първа младост. Тревожи се също така за бъдещето на стра-ната си, в която никнат като гъби хотели и във въздуха се носи мирис на пари. Таши заключава, че това е добре за бизнеса, но не и задължително за щастието. Когато си пожелаваме лека нощ, Таши ми връчва подарък: нещо цилиндрично, опаковано в обикновена кафява хартия.

Същата нощ, докато лежа в леглото, се чудя дали не съм се влюбил прекалено много в Бутан, дали критичното ми журна-листическо око не е загубило остротата си. Дали не съм ста-нал един от ония прехласващи се по повърхностната екзотика туристи?

Спомням си думите на друг бутански екскурзовод, с кого-то се запознах един ден.

– Хората тук казват, че са щастливи, но не са. Те си имат проблеми. Казват само половината истина.

Мисля си, че петдесет процента щастие не е толкова зле, когато в този момент се сещам за подаръка на Таши. Той е дъ-лъг, с форма на кучешки кокал. Но защо пък Таши ще ми по-дарява кучешки кокал? Откривам, че това не е кучешки кокал, а фалос, дълъг трийсет и пет сантиметра, комплектован с тес-тиси. Във всяка друга страна бих се притеснил сериозно, ако екскурзоводът ми подари гигантски дървен фалос за спомен. В Бутан обаче това ме трогва.

На следващата сутрин се събуждам преди зазоряване и се срещам с Таши на първия етаж. Няколко минути по-късно во-дачът ни спира тойотата пред миниатюрната сграда на терми-нала и Таши обявява тържествено: „Пристигнахме на летище-то, сър“.

Това момче ще ми липсва. Стискаме си ръце за сбогом. Из-ползвам двете си ръце – едната захлупена над другата, и се оп-итвам да удължа момента. Обръщам внимание на мига.

119Бутан

Бързо минавам контрола в митницата и охраната, имам да убивам много време преди излитането на самолета ми. Вали и се чудя дали е безопасно да излитаме в такова време и толкова близо до такива високи планини.

Мисля за самолетни катастрофи повече, отколкото оста-налите хора. Имам свидетелство за управлене на леки самоле-ти и човек би предположил, че това ще е източник на увере-ност, но при мен ефектът е обратен. Всяко друсане или подска-чане, всяко нещо, което не е съвсем наред, буди страх у мен. Дали тази задкрилка или предкрилка е в правилно положе-ние? Не се ли приземяваме прекалено бързо? Звукът от левия двигател не е ли малко странен?

И въпреки това, докато си седя в този терминал, който из-глежда като будистки храм, гледам състезание по стрелба с лък на малкия телевизор и пия отвратително нескафе, съм завла-дян от чувство, което ми е напълно непознато: спокойствие. Не онова породено от хашиша или алкохола спокойствие, а истински, неподправен покой. Вадя си химикалката и пиша следните думи в бележника си, като използвам главни букви и драскам през цялата страница така, че когато открият тялото ми в отломките на самолета, да ме идентифицират по-лесно.

Не бих направил нищо по различен начин.Всички моменти на живота ми, всеки, когото съм срещ-

нал, всяко предприето от мен пътешествие, всеки успех, на който съм се радвал, всяка глупост, сътворена от мен, всяка изстрадана загуба – всичко е било наред. Не твърдя, че всич-ко това е било добро или че има непременно някакъв смисъл, че не се е случило безпричинно – не приемам този тип глупав фатализъм, а че просто е било наред. Че е било... О’кей. Като за откровение е доста несръчно, знам това. О’кей не означава блаженство или дори щастие. О’кей не е основа за нова рели-гия или за самоусъвършенстване. О’кей няма да ми осигури участие в шоуто на Опра Уинфри. Но О’кей е едно начало и аз съм благодарен за това.

Мога ли да благодаря на Бутан за това постижение? Труд-но е да се каже. Бутан не е Шангри-Ла, това е сигурно, но е ня-


какво особено място, странно по много различни начини. Тук човек губи ориентирите си и когато това се случи, в бронята ти се появява пукнатина.

И ако имаш късмет, пукнатината е достатъчно голяма, за да пропусне вътре няколко лъча светлина.

171

От всички елементи, известни на човека, най-неста-билният е нещо, наречено франций. Той никога не съществу-ва повече от двадесет и две минути и във всеки един момент съдържанието на франций в земната кора е едва трийсетина грама. За него често казват, че е „нещо пренебрежимо малко“. В света има и подобни места.

Когато пристигам, бушува снежна виелица, а мастилено-черното небе изглежда мрачно и огромно като Космоса. 10 ча-сът сутринта е.

– Кога ще изгрее слънцето? – питам учтивия мъж на ре-цепцията.

Той ме поглежда така, сякаш съм малоумен. Отговаря, ми, като произнася думите бавно и отчетливо.

– Слънцето? О, не мисля, че ще го видите днес.Изрича го така, сякаш е някакъв очевиден факт, все едно,

че казва: „О, днес е неделя, затова всички магазини са затво-рени“.

Няма да видя слънцето? Това никак не ми харесва. Досега слънцето винаги е било тук, на мое разположение. Единстве-ното небесно тяло, на което мога да разчитам. За разлика от Плутон, който в продължение на десетилетия ме заблуждава-ше, че е истинска планета, а се оказа, че през цялото това вре-ме е бил планета джудже.

исландияЩастието е неуспех

Глава 5


Разполагах с достатъчно време да размишлявам върху не-бесните тела по време на дългия полет от Маями. Да летиш от Флорида до Исландия посред зима в най-добрия случай про-тиворечи на здравия разум, а в най-лошия си е просто лудост. Тялото ми го предусети още преди да го осмисля. То знаеше, че нещо не е наред, че се извършва някакво насилие над при-родата, и изразяваше недоволството си, като тръпнеше в спа-зми и събираше газове в червата повече от обичайното.

Аз обаче си имах своите основания да върша това. Спо-ред базата данни за щастието на Руут Веенховен Исландия не напуска групата на най-щастливите места в света. В някои из-следвания тя е на първо място.

Когато за пръв път видях тези данни, аз реагирах по съ-щия начин, по който вероятно и вие в момента. Исландия? Зе-мята на леда? Студена и мрачна, олюляваща се на ръба на кар-тата, сякаш всеки момент ще изпадне от нея? Да, точно тази Исландия.

Що се отнася до зимата, считах, че всеки може да е щаст-лив по време на исландското лято, когато слънцето свети в по-лунощ и времето е „приятно нестудено“ според един ислан-дец. Зимата обаче, да, студената и мрачна зима, това е истин-ското изпитание за исландското щастие.

Тръшвам се на леглото в стаята си и се унасям в сън за ня-колко часа. Не е проблем да спиш посред бял ден, защото де-нят си изглежда съвсем като посред нощ. Когато се събуждам, небето вече леко е просветляло, постигайки нюанс на „прият-но нетъмно“, но „приятно нетъмно“ е точно толкова светло, колкото „приятно нестудено“ е топло.

Улавям се, че размишлявам за мрака. Признавам, че не е от нещата, за които съм разсъждавал много в миналото. За мен, а както подозирам и за повечето хора, мракът винаги си е бил мрак. Какво толкова има да се мисли? Всъщност има толко-ва разновидности мрак, колкото и пейзажи или облаци. Ня-кои видове мрак са твърди и безпощадни. Други са смекче-ни от сиянието на луната или светлините на далечния град. В пет сутринта е онзи особен мрак, изпълнен с очакване, когато ние усещаме настъпващата зора, макар още да не можем да я видим.

173Исландия

Исландският мрак си е отделна категория, скъпернически мрак, който не разкрива нищо, и ако можеше да говори, сигур-но щеше да е с тежък нюйоркски акцент: „Ти, кво, нещо мра-ка ли та нерви, пич?“. Това е мрак, който в продължение на няколко месеца всяка година поглъща Исландия, задушава я, обвива я от глава до пети подобно на бурките, носени от ня-кои мюсюлмански жени. Също толкова черен и ограничаващ.

Взирам се от прозореца на хотелската си стая в черната пустош и се чудя как е възможно исландците да бъдат щаст-ливи, живеейки под този воал от мрак? Винаги съм свързвал щастливите места с палмови дървета и плажове, сини питие-та и, разбира се, с барове-басейни. Защото това е раят, нали? Поне така се опитва да ни внуши световната туристическа ин-дустрия. Според рекламите блаженството се намира някъде другаде и това другаде е слънчево и с температура двайсет и седем градуса по Целзий. Винаги. Езикът ни също отразява тази представа, свързана с палмовите дървета. Щастливите хора имат предразположение към слънчевото време и винаги гледат оптимистично на живота. Нещастните хора са с тъмни души и черна жлъч.

Цифрите в Световната база данни на щастието обаче сочат, че отново сме на погрешен път. Климатът има значе-ние, но не по начина, по който си представяме. Като вземем предвид всичко, излиза, че повече студ означава повече щас-тие. Изводите от това заключение са потресаващи. Може би всички трябва да прекарваме отпуската си в Исландия, а не на Карибите. А глобалното затопляне придобива допълнител-на значимост. То не само заплашва да разруши екосистемите, да залее крайбрежните градове и като нищо да заличи живо-та на Земята, но също така е много вероятно и да ни потопи в депресия. Това може да се окаже най-неудобната истина от всички.

Изобилстват теории защо студеният или умереният кли-мат създава по-щастливи хора, отколкото топлият и тропиче-ският. Моята любима теория е „Справяш се или умираш“. В топлите страни според тази теория животът е прекалено ле-сен; следващото ти ястие просто пада от кокосовото дърво. Ти


можеш да избираш дали да си сътрудничиш с други хора, или не. В по-студените места обаче сътрудничеството е задължи-телно. Всички трябва да работят заедно, за да получат добра реколта или да вадят пълни мрежи с риба. Или всички уми-рат. Заедно.

Наистина неволята учи, и в основата на изобретенията е нуждата, но пък взаимната зависимост е в основата на при-вързаността. Ние, човеците, се нуждаем един от друг, така че си сътрудничим – макар и първоначално по чисто егоистич-ни причини. В един момент обаче нуждата изчезва и всич-ко, което остава, е сътрудничеството. Ние помагаме на други хора, защото можем да го правим или защото това ни кара да се чувстваме добре, а не защото разчитаме, че някъде в бъде-щето това ще ни се върне. Има и дума за това: любов.

Нуждая се отчаяно от едно здраво питие. Поради чисто изследователски причини, разбира се. Преди да предприема пътешествието си, хора, които познават Исландия, ми обяс-ниха, че за да се добера до дъното на исландската душа, за да проумея кое е онова, което движи тези чудати синове и дъще-ри на викингите, трябва да ги наблюдавам в естественото им състояние: нафиркани.

За късмет пристигнах в събота, по средата на упадъчния исландски уикенд, който не трябва да се бърка с трезвата ис-ландска седмица. Исландците практикуват ограничено на-слаждение. Всичко трябва да е умерено, считат те, включител-но и самата умереност. През уикенда е съвсем нормално да се напиеш като свиня, но е достатъчна и една чаша шардоне във вторник вечер и си дамгосан като пиянде. Подобно на всички свои особености исландците приписват и тази странност на своето викингско минало. Теорията е, че през трудните дни едно време хората не знаели кога отново ще успеят да уловят риба или да се сдобият с реколта от зеленчуци, така че, кога-то това ставало, те лакомо поглъщали всичко. Разбира се, сега Исландия не изпитва никакъв недостиг, освен на слънце, но старият гуляйджийски манталитет си е останал, подобно на апендикс или опашна кост. Само че по-забавен.

175Исландия

В действителност най-доброто обяснение, което чух за тези разгулни уикенди, дойде от един изгорял от слънцето пингвин. Всъщност не беше истински пингвин, а един ислан-дец на име Магнус, който живее в Маями Бийч. Когато един ден се срещнахме на обяд, той мигновено ми напомни за ня-какъв изгорял от слънцето пингвин – представа, която неус-пешно се опитвах да прогоня от ума си в продължение на два часа, докато ядохме и пихме в една кафе-книжарница. Магнус счита, че исландците пиели толкова много, защото населени-ето е много малко. Всеки ден те виждат все същите лица. В края на седмицата имат нужда от почивка, но да се измъкнеш от острова не е толкова лесно. Така че те пият – яко – и извед-нъж всички тези познати лица започват да изглеждат не тол-кова познати.

– Това е все едно да сложиш нов чифт очила, с друг диоп-тър – обясни ми изгорелият от слънцето пингвин. – Светът изглежда малко по-различен, не толкова познат.

Тук в Рейкявик, столицата на Исландия, точно до хотела ми се намира един бар. Казва се „Sirkus“. Фасадата е боядиса-на в яркочервено и зелено. Изглежда така, сякаш мястото му е на някой карибски остров, а не в мрачния и студен Рейкявик. Питам вежливия мъж на рецепцията би ли ми го препоръчал. Той бързо ме измерва с поглед, преди да заяви:

– Не мисля, че е подходящ за вас.– Да не би да твърдите, че не съм достатъчно модерен за

този бар? – произнасям аз, полагайки максимум усилия да из-глеждам обиден.

– Не съвсем. Предполагам, не слушате пънк музика и не си купувате дрехите в магазини втора ръка.

Той има право. Отстъпвам и вместо това се запътвам към по-зрелия и солиден бар, който ми препоръчва.

Тоя бар наистина е за зрели хора, особено ако са съзре-ли през 1982 година. Плашещо изобилие от дървени лампе-рии и цветомузика. Гърмящият саунд подозрително наподо-бява диско. Зървам група млади исландски мъже, седнали на една маса и втренчени в декорацията Ј: две големи бутилки джин „Танкюри“, настанени в кофички с лед. Ясно е, че са се настроили за една сериозна вечер на ограничено наслаждение.


Поръчвам си бира, която струва колкото таксата за колеж в някои страни. Високата цена на алкохола (и почти всичко останало) в Исландия е друго обяснение за безкомпромисния начин на пиене. След като пиячката е толкова скъпа, ислан-дците смятат, че ако не се напиеш, значи си похарчил пари-те си напразно. Трудно се спори с такава здрава скандинавска логика.

Историята на алкохола в Исландия е дълга и объркана. Страната за кратко време експериментира със сухия режим, приблизително по същото време както и САЩ, и с приблизи-телно същия успех. Забраната е вдигната през 30-те години и оттогава насам исландците пият здравата. Странно, но прави-телството продължава да държи бирата под забрана в продъл-жение на още много десетилетия, очевидно по-заинтересова-но хората да редуват безпаметното пиянство с няколко дена трезвост, отколкото да са леко на градус през цялата седми-ца. Накрая, през 1989 година, забраната върху бирата е вдиг-ната, исландците оставят чашите и хващат халбите за бира. Един исландски психолог ми довери: „Навремето исландците са се напивали с твърд алкохол като водката, а сега използват за тази цел вино и бира“. Каза го така, сякаш това е значите-лен прогрес.

Отпивам си от екстравагантната бира, като се забавлявам да пресмятам колко струва всяка глътка, хоп – това беше до-лар и двадесет и пет цента, хоп – тази беше по-малка – само седемдесет и пет цента, когато дочувам женски глас. Тя говори английски и говори на мен.

– Можете ли да ме завържете? – Рязко се извръщам и виж-дам набита жена с нещо като татуировка върху лявата ръка. Известно време седя безмълвен и я гледам с празен поглед.

– Можете ли да ми завържете връзката? – повтаря тя, про-меняйки смисъла на предишното фриволно изречение. Тя ми сочи към панделката на гърба на роклята Ј, която се е развър-зала. Завързвам я и Ј се представям.

Тя се казва Ева и е пияна. Само след няколко минути на-учавам, че днес е рожденият Ј ден, че била самотна майка, че бившият Ј съпруг я биел, че през последните седем години

177Исландия

живеела извън Исландия и че сега работела на три места. Оче-видно не е срамежлива, нито е особено щастлива. Според нея била шест от десет на скалата на щастието. Представя ме на своята приятелка Харпа, която е и по-пияна, и по-щастлива от нея. Твърдо 9, казва тя, като ме прегръща през рамото, ся-каш сме стари приятели. Правя едно бързо изчисление. Харпа плюс Ева правят средно 7.5, което означава, че са съвсем мал-ко по-нещастни от средния типичен исландец. Нищо чудно, че са приятелки.

Харпа и Ева не са се напили в този бар. Те дошли вече пи-яни. Казват ми, че обикновено исландците почват да пият вкъщи, за по-евтино, и след това, след като заредят добре ре-зервоарите, се запътват към баровете. Някои хора, особено тези с много ограничени средства, обикновено паркират бу-тилка с концентрат на тротоара до бара и след това излизат за по една бърза глътка през няколко минути. Мисля си, че точно този вид изобретателност обяснява как тая жилава ви-кингска порода е успяла да оцелее повече от хиляда години на един остров, който е точно толкова благоприятен за живеене, колкото и планетата Плутон – ако Плутон беше планета де, но всъщност не е.

Музиката гърми. Ева и Харпа са кьоркютук пияни. Моят организъм още не може да преодолее часовата разлика. Тези три факта сключват подмолен заговор срещу воденето на смислен разговор.

– Аз съм писател – казвам на Ева, като се опитвам да осъ-ществя контакт.

Тя изглежда объркана.– Ездач? Какво яздиш, коне?– Не, ПИСАТЕЛ – крещя.* Това ми спечелва няколко точки. В Исландия, да бъдеш

писател, е едва ли не най-доброто нещо, което можеш да бъ-деш. Няма значение дали си успешен автор, или не, дали изда-ват книгите ти, или те са само във въображението ти. Ислан-

* В английски език думите „писател“ (writer) и „ездач“ (rider) имат сходно звучене. – Бел. прев.


дците обожават писателите си. Донякъде това е някакъв вид нарцисизъм, защото в Исландия кажи-речи всеки е писател или поет. Таксиджии, университетски преподаватели, хотели-ери, рибари. Всички. Исландците се шегуват, че един ден ще издигнат в центъра на Рейкявик статуя в чест на единствения исландец, който не е написал и една поема. Този исландец оба-че още не се е родил.

„По-добре да ходиш бос, вместо без книга“ – твърди ис-ландската поговорка. Правителството поддържа писателите с щедри стипендии – всъщност заплати, които могат да се да-ват до три години. Най-известният исландски писател, Нобе-ловият лауреат Халдор Лакснес, веднъж отбелязал: „Не го раз-бирам тоя мит за гладуващия човек на изкуството. Никога не съм пропуснал и едно ядене“.

Преценявам, че сега е добър момент да задам въпроса, който ме бе довел до този скъпарски бар, облицован в дърво.

– Защо пият толкова много исландците?– Това е поради мрака – заявява уверено Харпа. – Пием,

защото е много тъмно.– Значи през лятото не пиете?– О, не, пием и през лятото. Защото е светло. Пием, защото

сме щастливи, че е светло.Харпа спира за малко, полюлявайки се напред-назад с хал-

ба в ръка, докато просмуканият Ј с бира мозък напредва към неизбежното заключение: исландците пият целогодишно.

Не мога да си позволя втора бира, а Харпа и Ева вече са преминали прага на адекватността. Време е да си тръгвам.

– Чакай – казва Харпа, събрала сили за един финален мо-мент на просветление – трябва да знаеш нещо. За мрака.

– Да, какво точно?– Не се съпротивлявай. Прегърни го.И след тези думи двете с Ева изчезват в облак от цигарен

дим и приятното жужене на исландска реч. Странно, звучи точно като лаене на тюлени, мисля си аз, докато излизам.

* * * На следващото утро по съвета на Харпа се опитвам да пре-

гърна мрака. Номерът обаче не става. Случаят е точно обра-

179Исландия

тният, мракът ме обгръща, задушавайки ме. Алармата на ча-совника ми звъни в 8 сутринта, но зад прозореца е полунощ. Натискам бутона за изключване, но след малко тя започва да звъни отново. Натискам го отново и отново, докато в 9:30 най-после успявам да събера сили да се измъкна от леглото. Взи-рам се през прозореца. Мракът си е там. Няма дори и намек за зазоряване. Слънцето е като почти всички останали неща в живота. Не го забелязваш, докато не изчезне.

Я, чакай, все пак се вижда някаква светлина. Не точ-но слънчева, но някаква синкава светлина. Дали не е aurora borealis, Северното сияние? Идва от зданието отсреща, от дру-гата страна на улицата. Да не би да е някакъв екзотичен ви-кингски ритуал? Слагам си очилата. Установявам, че е свет-лина от компютърни екрани. Исландският работен ден е за-почнал. Как съумяват да го правят? Как започват и завършват деня в мрак?

Часовникът ми показва 9:55. О, не. Безплатната блок маса приключва след пет минути, а в Исландия безплатната храна е наистина нещо много ценно. Смъквам се на долния етаж, претрупвам блюдото си с херинга и сирене гауда и напълвам една голяма чаша с кафе до ръба. В Исландия кафето е жизне-новажен елемент, като кислорода.

Човек би си помислил, че целият този мрак би довел до епидемия от сезонно афективно разстройство (САР). Причи-нявано от липса на слънчева светлина, САР води до симптоми като отчаяние, апатия и силен глад за въглехидрати. Изглежда ми като особено жестоко страдание. Човек не само се чувства депресиран, но има и вероятност да качи тегло от всички тези въглехидрати, което от своя страна увеличава още повече де-пресията, и вие отново прибягвате до въглехидратите, които от своя страна ви депресират повече.

И въпреки всичко заболяването на практика не съществу-ва в Исландия. В Североизточните щати процентът на това за-боляване е далеч по-голям в сравнение с Исландия. Озадачени от резултатите, психолозите теоретизират, че през столетията исландците са развили генетичен имунитет спрямо заболява-нето. Тези, които са страдали от САР, са измрели и по този на-


чин не са успели да предадат гените си по-нататък. Така оце-ляват щастливците.

Довършвам третата си чаша кафе и вече нямам търпение да потеглям. Няма смисъл да чакам слънцето – това означава да кисна тук още месеци, така че се навличам здраво и изли-зам навън. Поради очевидни причини исландците имат в реч-ника си множество думи за лед. Този вид, върху който стъп-вам в момента, се нарича hálka: летящ лед. Но не лети ледът, а човекът. Подхлъзвам се и се пързалям, за малко да се изтърся няколко пъти, но накрая хванах цаката на летящия лед.

Мигновено се влюбвам в Рейкявик. Исландската столица е не толкова малък град, колкото едно космополитно село. Най-доброто от двата свята. Тук царува духът на добросъседството от малките градчета, но има и суши. Ако не можете да стигне-те пеша до някое място в Рейкявик за десет минути, вероятно не си струва да отивате там. Това ми харесва – не само защо-то ограничава времето, през което се боря с летящия лед, но и защото ми изглежда вярно. Повечето градове са по-големи от необходимото. След определен момент недостатъците на ур-банизирания живот започват да надделяват над предимствата.

Няма никакъв риск Рейкявик да прекоси този Рубикон. Цялото население на Исландия е само триста хиляди души, приблизително колкото Луисвил, Кентъки, или една среднос-татистическа автобусна спирка в Китай. Исландия е толкова малка, колкото е възможно да бъде една страна и все пак да си остане страна.

Преди тридесет години нестандартният икономист Е. Ф. Шумахер заявява, че когато става дума за икономика, по-мал-кото е по-добро. Но дали малкото също така означава по-щастливо? При микродържавите като Исландия по-голяма ли е вероятността за постигане на национално блаженство, от-колкото при по-големите страни като САЩ или Китай?

В практическо отношение миниатюрността на Исландия означава, че на родителите не е необходимо да товарят децата си с древните като света предупреждения да не разговарят с непознати. В Исландия няма непознати. Хората непрекъснато се сблъскват с приятели и познати. Тук си е съвсем в реда на

181Исландия

нещата човек да закъснее тридесет минути на работа, защо-то по пътя се е сблъскал с цял куп приятели. Всъщност това е абсолютно законно извинение за закъснение. Пътното дви-жение в Исландия е същински ад. Един от недостатъците на Исландия е, че това възможно най-лошото място за любовни авантюри, макар това да не спира хората да опитват.

В прощалната си реч френският президент Жак Ширак декларира: „Нацията, това е едно семейство“. Ширак е гово-рил преносно, но Исландия наистина представлява едно се-мейство. Генетиците са установили, че в страната всеки е род-нина с някой друг отпреди седем-осем поколения насам. Все-ки исландец може да отвори някой уебсайт и да открие колко близки роднини са с някой колега, приятел или с оная краса-вица, с която си е легнал предната нощ.

Една жена ми се оплака колко неприятно може да бъде всичко това.

– Тъкмо си спала с един мъж, с когото току-що си се запоз-нала, а на следващия ден си на семейно събиране и го виждаш в ъгъла да си хапва пушена сьомга. И тогава изпадаш в пани-ка: „Господи, спала съм с втория си братовчед“.

Цялата тази близост, тази фамилиарност оказва пряк ефект върху начина, по който работи правителството. Да взе-мем безработицата. Има по-голям процент вероятност поли-тиците да проявят загриженост, ако Ханс е останал без рабо-та, щом Ханс е най-добрият приятел на техния брат. В САЩ има неписано правило, че безработица от 5–6% е приемлива, но инфлацията трябва да е много ниска – да не надвишава 1 или 2%.

В Исландия е точно обратното. Стигне ли безработицата 5%, разразява се национален скандал, дори президентът може бъде изритан. И въпреки това исландците търпят сравнител-но високия процент инфлация. Откъде идва тази разлика във възгледите?

Отговорът се корени в начина, по който държавите изпит-ват болка, икономическата болка. Високата инфлация е спо-делена болка; всички усещат ограниченията от по-високите цени, когато отидат в магазина за хранителни стоки или на


бензиностанцията. Всички страдат по малко, никой поотдел-но не страда много. При безработицата обаче относително ма-лък брой хора страдат много, докато останалата част от нас изобщо не страда.

Но дали е така? Изследвания показват, че високата безра-ботица понижава общото щастие много повече от високата инфлация. Заплахата да изгубиш работата си се разпростира в цялата държава подобно на вълна в езеро.

Покрай мен минава един възрастен мъж. Той е одърпан, с разрошена брада и облечен в кожено авиаторско яке. Чудя се дали не е Боби Фишер. Бях чувал, че бившият световен шам-пион по шахмат живее тук. Исландците обичат Боби Фишер. Той е участник в един от най-знаменитите мачове в история-та, и то проведен точно тук, в Рейкявик. Фишер беше невероя-тен с победата си над руския си съперник Борис Спаски в един следен от целия свят мач. За американците Фишер се превър-на мигновено в герой, във воин от Студената война, победил империята на злото, макар и само върху шахматната дъска. За исландците Фишер също е герой, но поради друга причина. Благодарение на него целият свят разбра къде се намира Ис-ландия на картата, а това е най-доброто нещо, което един чо-век може да направи за тази малка нация.

Фишер не можа да остарее достойно. Стана свадлив и по-някога съвсем непоследователен. Сипеше антисемитски ко-ментари, а след нападенията на 11 септември започна да бъл-ва и антиамерикански. Когато през 2004 Фишер бе задържан в Токио и го заплашваше депортиране в САЩ по обвинение, че е нарушил забрана за пътуване в бивша Югославия, исланд-ският парламент го спаси. Той получи исландско гражданство и от тогава живее тук, бродейки из Рейкявик и мърморейки си под носа. Призрак от Студената война.

Странният и тъжен случай с Боби Фишер говори много повече за Исландия, отколкото за Боби Фишер. Исландците са обсебени от силна любов към играта на шах, известни са с трайна привързаност към приятелите си, имат натрапчива-та идея да бъдат откривани на картата и са толерантни към

183Исландия

странностите – не само при хората, но, както открих, и при храната.

Връзката между храната и щастието е добре документира-на. Добрите хора от Макдоналдс са наясно с това. Ето защо те наричат комбинираното меню от бургер и картофки „Щастли-вото ястие“, а не „Стойностното ястие“ или „Екзистенциално-то ястие“. Хората обичат да теоретизират върху нищетата, но си падат по щастието.

– За да опознаеш нещо, трябва да го вкусиш – твърди ста-ра поговорка. Жан Антелм Брилат-Саварин, най-известният епикуреец на Франция, счита, че храната е огледало на душа-та: „Кажи ми какво ядеш, за да ти кажа какъв си“.

Така че – какво говори това за исландците? Оказва се – доста много, защото те имат някои много странни идеи за хра-ната. Традиционно исландците не ядат нищо грозно. До 50-те години исландските рибари са хвърляли омарите обратно в морето. Били прекалено грозни. И до ден днешен повечето исландци не ядат риба трèска поради същата причина, макар тази риба да е в изобилие в Северния Атлантик, дотолкова, че буквално доплува в чинията ви, нарязва се на филе и скача сама в лимонов сос meunière. Вместо това исландците изнасят треската в Америка, където хората очевидно си хапват грозни неща, без да им мигне окото.

Исландската придирчивост по отношение на външния вид на храната не се разпростира върху вкуса Ј. Как иначе да се обясни популярността на ястия като súrsaðir hrútspungar, овчи тестиси, или hákarl, гнила акула? За нея се твърди, че уве-личава потентността и е полезна за червата.

Поетът У. Х. Одън опитал хакарл при посещението си в Исландия през 30-те. Бил пределно откровен в оценката си. „Вкусът Ј прилича на вакса за обувки повече от всичко друго, за което се сещам“ – пише Одън, добавяйки, че поради мириз-мата Ј тя трябва да се яде навън.

Не звучи точно като препоръка за изискан деликатес. Аз обаче съм любопитен. Наистина ли е толкова зле? Освен това, имам и известна отговорност като журналист. Ако храната действително е огледало на душата на дадена нация, тогава


съм длъжен да погледна в това огледало, колкото и да е гадно.Обясняват ми, че най-добрият хакарл се намира на битпа-

зара. Той се провежда през уикенда в един подобен на пеще-ра склад близо до пристанището. Там исландците ходят, за да си купят нещо изгодно, доколкото това е възможно в страна, където чаша кафе струва десет долара. Претъпкан е с антик-варни сергии за книги, дрехи и всякакви джунджурии. Мяс-тото ми се струва освежително обикновено, едно островче на старомодното в огромното море на модна елегантност и стил.

След известно лутане попадам на прословутия хакарл. Из-глежда съвсем безобидно. Кубчета сиво месо, големи колко-то зарове. Жената зад щанда е мрачна и мускулеста и се чудя дали тя не е убила акулата с голи ръце. Приближавам се сми-рено и моля за едно парче. Тя набожда с професионално дви-жение едно сиво кубче с клечка за зъби и ми го връчва, без да се усмихва.

Поемам си дълбоко дъх и след това преглъщам. Мигнове-но съзнанието ми се изпълва с една-единствена мисъл: Одън е бил прав. Никога не съм ял вакса, но предполагам, че има същия вкус. Хакарл има някакъв кисел, неестествен вкус. Най-ужасното от всичко е, че този вкус не преминава, а за-сяда трайно върху небцето ми и се съпротивлява на опити-те ми да го прогоня с безброй много чаши вода, торба печено кашу с мед, цяла пита гауда и две бири. Час по-късно, когато се прибирам в хотела, вкусът застрашително се е промъкнал в гърлото ми и не показва никакви признаци скоро да си отиде. Прилошава ми.

– Опитали сте хакарл, нали? – пита любезният мъж на ре-цепцията, усетил затруднението ми.

– Да, как разбрахте?Той не отговаря, само тихо цъка с език и ми предлага да

опитам една напитка на име svarti dauði, или черната смърт*. Това е исландското национално питие и с чиста съвест мога да заявя, че е единствената субстанция, известна на човек, спо-

* Svarti dauði (Черната смърт) – често така наричат алкохолната на-питка Brennivín, традиционна за Исландия. Brennivín се приготвя от фер-ментирало картофено пюре и се подправя с кимион. – Бел.ред.

185Исландия

собна да прогони вкуса на гнила акула от гърлото ви. Трябва да призная, че тя на свой ред предизвиква особено гаден мах-мурлук, но това е малка цена за избавлението.

Плъзгам се насам-натам из Рейкявик и нещо ми изглежда не както трябва, нещо не е наред. После осъзнавам, че градът ми се струва някак несолиден. Не е чак газообразен, като Ка-тар, но изглежда някак временен, мимолетен, сякаш е издиг-нат набързо вчера и може да изчезне също толкова лесно утре. Почти очаквам някой да извика: „Хайде, изнасяме реквизи-та!“, и да видя сценичните работници как отнасят картонения град. Архитектурата – ако това може да се нарече архитектура – донякъде обяснява това усещане. Много от сградите са на-правени от гофрирана ламарина и изглеждат крехки на фона на скалите, планините и морето, което се показва зад всеки ъгъл, заплашвайки да заличи града. В един момент съм потъ-нал в типично градска атмосфера – кафенета, магазини, бути-ци, след това завивам по някаква уличка и внезапно попадам пред картина на дива и неопитомена природа.

За разлика от Ню Йорк или Шанхай, Рейкявик не страда от мания за величие. Това е град, който си знае мястото, съз-нава, че е незначителен, но се чувства добре така. Исландците виреят добре в това временно средище на живот. То ги държи нащрек, разпалва въображението им. А най-вече им напом-ня колко мимолетен е животът. Големите градове се престру-ват, че са безсмъртни, заблуждават се, че просто с огромните си размери, с това, че са победили природата, ще предотвра-тят смъртта. В Исландия, една страна, където природата вина-ги има последната дума, понятието безсмъртие, разбира се, е просто една шега и никой не го взема насериозно.

В действителност исландците като че ли черпят сили от това природно усещане за съдбовна обреченост. Кристин, която е телевизионен продуцент, ми разказа как наскоро се разхождала в едно поле с разтопена димяща лава. То всъщ-ност било само на десет минути път от дома Ј в предградие на Рейкявик: „Наоколо не се виждаше жива душа. Ако паднех и си счупех глезена, щях да умра от натравяне с дим само за ня-


колко часа“. Прозвуча ми много страшно, но за нея било обо-дряващо. Дали това е същото вълнение, което движи люби-телите на групови скокове с парашут или каскадьорите с мо-тоциклет? Не мисля. Тя няма предвид бурния приток на ад-реналин, а по-скоро една дълбока вечна връзка с природата – връзка, която включва перспективата на смъртта, но не се изчерпва с нея.

Докато обикаляш Рейкявик, бързо разбираш, че това е едно изключително творческо място. Изглежда, всяка втора сграда е художествена галерия, музикален магазин или кафе-не, пълно с писатели, под чиито пера се ражда Великият ис-ландски роман. Дали пък в това не се крие тайната на исланд-ското щастие?

Разбира се, щастието не е резултат на студената и равно-душна логика, защото в такъв случай всички счетоводители биха изпадали в екстаз. Великите мислители отдавна насочват внимание към връзката между съзидателността и щастието. Навремето Кант казва: „Щастието е идеал, но е рожба не на разума, а на въображението“. С други думи ние създаваме на-шето щастие, а първата стъпка в създаването на каквото и да е, е да си го представим.

Британският учен Ричард Шох в книгата си „Тайните на щастието“ казва следното: „Вашето въображение трябва до известна степен да се намира в една сфера отвъд разума, за-щото то започва с въобразяването на една бъдеща реалност: на личността, в която може да се превърнете“.

Ние сме склонни да мислим за културата като за нещо ста-ро и крехко. Културата е онова, което наследяваме от нашите предци и или го съхраняваме, или, което е по-вероятно, раз-пиляваме. Това е вярно, но е само част от истината. Културата също така се създава. Разбира се, че е така. Някой трябва да я създаде, за да можем после да я съсипем.

Исландия изобретява своята култура сега – и това е дейст-вително впечатляващо. Докато четете тези думи, някой ис-ландски музикант композира типично исландска песен. До този момент такова нещо няма. В Исландия не съществува

187Исландия

традицията на инструменталната музика. Навремето е било прекалено студено и тъмно, за да ги е грижа за нея, или може би древните исландци са били прекалено пияни. Така че мла-дите исландци решават сами кое е типично исландско. Пре-красно е да наблюдаваш това. Да присъстваш в момента на сътворението.

Ако е възможно един език с обикновените си думи да съз-дава щастие, да радва съзидателната душа на един цял народ, тогава със сигурност този език е исландският. Исландците обичат езика си. Обичат го дори повече от страната си, което вече означава много. За исландците езикът е храмът на култу-рата. Това ми каза един човек. Във всяка друга страна щях да отхвърля всяко такова твърдение като националистическа хи-пербола. И дори щях да се изсмея. Но не и в Исландия.

Както ще ви каже всеки исландец (и ще ви го каже невед-нъж), те говорят чистия език на викингите, докато в остана-лите скандинавски страни се говори някаква незаконороде-на, разводнена версия. Подобно на французите исландците са ревностни бранители на родния си език. За разлика от фран-цузите обаче исландците не са прекалени светци в това отно-шение. Освен исландски тук всеки говори и английски. „Би-лингвизъм“ не е мръсна дума.

С всяка новост – като компютъра например или нискока-лорийните кексчета с боровинки, страните по света трябва да измислят нови думи за тези неща. Повечето не си създават из-лишни главоболия и просто заемат английската дума, като я нагаждат да пасне на езика им. Така например в Япония пер-соналният компютър става persu-con. Исландците обаче дър-жат да изковават чисто исландски думи за тези модерни изо-бретения.

Исландските лингвисти вършат това, като ползват за ос-нова и заимстват от езика на викингите. Разбира се, викинги-те не са имали дума за електрическа крушка, да не говорим за широколентов интернет, така че лингвистите трябва да проя-вят творчество. Исландската дума за телевизия „sjónvarp“ на-пример означава буквално „разпръсквач на картини“. Между-континенталната балистична ракета обаче се оказала истин-


ско предизвикателство. Накрая лингвистите изковали дума, която означава „огнено нещо, летящо надалеч“. Не е зле. Лю-бимият ми термин обаче е този за компютъра: tolva, или „про-рок на цифри“. Харесва ми как думата прави компютъра ми да звучи като нещо вълшебно и едновременно смътно зловещо. Каквото всъщност си е.

Най-големият комплимент към Исландия, направен от чужденец, е от 19 век, когато датчанинът Расмус Кристиан Раск заявил, че научил исландски език, за да може да мисли. И аз се замислих, когато чух това: за връзката между езика и щастието. Може ли езикът да ни направи щастливи? Имат ли думите силата не само да описват настроенията ни, но и да ги създават?

Разбира се, някои думи могат да предизвикат мигновен възторг. Като например „обичам те“ и „вие печелите“, докато други думи като „ревизия“ и „преглед на простата“ имат точ-но противоположния ефект.

Всички езици имат обща черта, която едва ли се дължи на щастието. Както открих в Швейцария, всяка култура разпола-га с много повече думи за назоваване на отрицателни емоцио-нални състояния, отколкото на положителни. Това обяснява донякъде защо ми е толкова трудно да разговарям с хората по въпроса за щастието. Те буквално не разполагат с думите, с които да го изразят. Което също така ме кара да се чудя: Дали не сме неразривно свързани с нещастието? Дали не сме няка-къв вид хленчещи същества? Вероятно да. Или може би щас-тието е толкова грандиозно, толкова очевидно, че не трябват много думи, за да се опише.

Някой оптимист би могъл да се позове на известни обна-деждаващи доказателства от областта на неврологията. Изсле-дователи от университета в Уискънсин са открили, че частта на мозъка, която управлява езика, както и тази, управляваща щастието, са относително нови в еволюционно отношение. Тогава, има ли връзка между тези две скорошни надстройки на нашия мозък? И ако има връзка, дали езикът е нещо съпът-стващо по отношение на щастието, или играе основна роля по начин, който ние още не разбираме?

189Исландия

Трудно е да се каже дали това е така, но не може да се отре-че, че езикът, поне за исландците, е необятен извор на радост. Всичко мъдро и чудесно, свързано с тази чудновата малка на-ция, произтича от езика Ј. Официалният исландски поздрав е Komdu sæll, който буквално се превежда като „Ела щастлив“. На раздяла исландците произнасят Vertu sæll – „Иди си щаст-лив“. Това особено ми допада. Много по-добре е от „Пази се“ или „Ще се чуем по-късно“.

Подобно на хората, които го говорят, исландският език е егалитарен и без абсолютно всякакви следи от претенциоз-ност. Бил Холм* е уловил непреднамерената елегантност на ис-ландския език в (какво друго?) една поема:

В стая с климатик не може да разбереш граматиката на този език. Жужащата машина удавя меките гласни.Но можеш да чуеш тези гласни в планинския вятър,и в бурните морски вълни, стоварващи се върху малка лодка.Стариците могат да заплитат дългите си коси в този език.И могат да си тананикат, да плетат и да правят палачинки.На този език обаче не можеш да направиш парти.И да ръсиш остроумия, изправен с коктейл в ръка.Трябва да седнеш, за да говориш този език.Той е толкова тежък, че не можеш да любезничиш или да бърбориш на него.Защото започнеш ли едно изречение, целият ти живот преминава пред очите ти.

Този последен стих особено ми допада. Той говори за това как думите могат да имат своя собствена движеща сила, отвъд буквалното значение, което пренасят.

Най-великият исландски поет е един викинг на име Егил Скалагримсон, който живял преди около хиляда години и е известен, както ми каза един исландски художник, като „оня

* Бил Холм (1943 –2009) е известен американски поет, есеист и музи-кант. Той е потомък на исландски имигранти и приживе прекарва част от всяка година във втория си дом в Хофсос, Исландия – Бел.прев.


гадняр, който пишел красива поезия“. Егил не бил поет, с ко-гото можеш да се шегуваш. „Той написал някои от най-краси-вите поеми, но също така се случвало да повърне върху дома-кина си или да му извади очите, ако се почувствал по няка-къв начин засегнат. Предполагам, че литературните критици от онова време са рецензирали творбите му много... внимател-но. В Исландия връзката между поезията и насилието е дъл-боко вкоренена. Не забравяйте, че древният скандинавски бог Один е едновременно бог и на поезията, и на войната.

Дали тази силна склонност към литературата обяснява исландското щастие?

Не съм сигурен. Любовта към езика може да не гаранти-ра щастие, но ви позволява да изразите красноречиво отчая-нието си, а това наистина е нещо. Както е добре известно на всеки поет (или блогър), изразеното страдание е по-малко страдание.

Но това все още не обяснява нещата. Защо Рейкявик, това космополитно село на края на света, е такъв бастион на кре-ативността? Други скандинавски страни – Швеция и Дания например, имат по-голямо население, но не могат да създадат изкуство от такъв калибър. Кое прави Исландия толкова спе-циална?

Подозирам, че отговорът се крие в името. Ice Land (Леде-на земя). Първо, тази част с думата ice, т.е. лед. Представете си какъв е бил животът само преди няколкостотин години по време на тези безкрайни студени зими. Хората са живеели в състояние на постоянна сензорна депривация. Разумът нена-вижда вакуума, за което свидетелства популярността на ка-белните телевизии, така че древните исландци са измислили джуджетата, елфите и други създания, които ужким населява-ли тази сурова земя. Звучи фантастично? Налудничаво?

Алда, която е популярен блогър, сподели с мен едно свое неотдавнашно преживяване. Двете с нейна приятелка били на посещение в отдалечена част от страната, където гнездят един вид малки арктически чайки. Разхождали се край брега, кога-то изведнъж дочули празнична глъчка, смях и звън на чаши. Кой би могъл да прави парти тук, насред нищото, зачудили се

191Исландия

те. Алда и приятелката Ј търсили десетина минути партито, но напразно.

И тогава осъзнали, че няма никакво празненство. Това било акустична илюзия, създавана от ехото на вълните, които се стоварвали върху скалите, и от чуруликането на птиците. Алда, въпреки че е дете на Просвещението, да не говорим за Информационната ера, била измамена от мрачната магия на Исландия. Нейните предшественици отпреди хиляда години не са имали никакъв шанс.

Следва другата част от исландското уравнение – land (земя). Обикновено земята си стои на едно място. Тя може да е красива, дори и зашеметяваща, но в крайна сметка това е всичко, което може да прави: да си стои на едно място. Не оба-че и исландската земя. Тя съска. Плюе. Оригва се и понякога пърди. Чувал съм, че за това има основателни геологически причини. За които обаче не давам пет пари. Това, което ме ин-тересува, е как цялата тази съскаща, плюеща, оригваща се и понякога пърдяща земя се отразява на исландското щастие.

Преди всичко, както ми казват исландците – самата земя е един източник на съзидателно вдъхновение и непряко – на щастие. Земята буквално се движи под краката им. Средно на ден в Исландия има двадесет земетресения. Те не са някакви катаклизми, разбира се, но цялата тази сеизмична активност раздвижва доста нещата.

В Исландия геологичното време забързва своя ход. Вул-каните се образуват не в течение на столетия, а в рамките на един човешки живот. И ако вие сте склонни да вярвате на те-ориите за енергийни вихри и други подобни неща, тогава Ис-ландия е точно вашата страна. Хората тук говорят за енер-гия повече, отколкото на всички други места, където съм бил. Един исландец, графичен дизайнер, ми разказа, че складирал енергия под формата на слънчева светлина през лятото, за да може да издържи тъмните зими. Друг исландец, музикален продуцент, ми каза, че „свръхестествената енергия“ обяснява защо повечето музикални албуми се публикуват през есента, когато всичко умира.

Светът е станал свидетел на доста златни векове през сто-летията. Места и времена на изключителна креативност и чо-


вешко процъфтяване. Атина – през пети век пр.н.е., Лондон – по време на кралица Елизабет, Флоренция – по време на Рене-санса, Сиатъл – в края на 20 век. Златният век никога не трае дълго. Той е с мимолетен живот като елемента франций.

„Историята показва, че златните векове на градовете са редки и особени прозорци от светлина, които за кратко време осветяват всичко, и в тях, и извън тях, и които след това отно-во се затварят“, пише британският историк Питър Хол в пре-красната си книга „Градовете на цивилизацията“.

Дали пък този миниатюрен и причудлив Рейкявик не е един от онези редки и особени прозорци от светлина? Аз не бих казал, че той е една втора ренесансова Флоренция – това би било преувеличение, но двата града имат общи неща. Едно и също население, приблизително 95 000. А в Рейкявик, също както и във Флоренция на четиринадесети век, няма творчески елит. Изкуството се създава от всеки и всеки му се наслаждава.

Възможно ли е само историята и сеизмичната енергия да обясняват креативното жужене в Рейкявик? Или има още нещо, което пропускам?

Едно е сигурно. Исландците имат един естествен усет за стил, който за мен е възможно най-дразнещ. Подправеният стил може да се имитира; естественият – не. Знам. Пробвал съм. Имам огромен брой черни дрехи, два чифта очила стил фънк, които нося през цялото време, няколко шапки Кангол, като някои от тях си слагам обърнати отзад напред. Брадата ми е добре оформена. Ризите ми са с бродирани яки. За някой страничен наблюдател изглеждам като мъж на средна възраст с един приличен усет към стила. За хората с истински стил обаче и на практика за почти всеки под двадесет и пет годиш-на възраст аз съм направо прозрачен. Те виждат същността ми – едно фалшиво конте. Ходеща и говореща имитация на Луи Витон.

Моментът на моето падение, когато разбирам, че всичко е загубено, по отношение на модата имам предвид, идва не къде да е, а в един магазин с намалени цени. Името му, подобно на всички исландски думи, е нещо невъзможно за произнасяне

193Исландия

от чужденци, защото рискуват пълна и необратима лицева па-рализа, така че поради съображения за безопасност не го при-веждам тук. Магазинът продава стоки втора ръка на цени, на които в другите страни се продават новите стоки, което в Ис-ландия го превръща в рай на любителите на изгодни сделки.

Харесвам си един много стилен шал и отивам да го пла-тя. Младежът, който работи на касата, в момента е зает, тър-си нещо; той се навежда, с което оголва кръста си, и се вижда част от бельото му. Шокиран съм. Не от неочакваната глед-ка на бельо, виждал съм и преди, но от факта, че това е едно много изискано бельо. Модерно бельо. Бельо в крак с времето. Представлява серия от хоризонтални ивици – червени, сини и зелени, съ стилни виолетови ефекти и чудесно аранжирани. Велики небеса, дори и бельото им е модно! По-модно е дори и от моите връхни дрехи. Стоя така – втренчен в бельото на този исландски продавач, и след това всичко ми става ясно. Нямам никакъв шанс в тази страна.

Исландското увлечение по модата е някакво местно забо-ляване, засягащо не само младото поколение, но и хората на средна възраст. Хора като Ларус Йохансон. Той притежава ма-лък музикален магазин и собствен лейбъл. Всички познават Ларус. Ако наистина искам да разбера необузданата исланд-ска креативност, каза ми някой, трябва да се запозная с Ларус.

Срещаме се в музикалния му магазин, една уютна бърко-тия от кушетки и компактдискове. Ларус е облечен в карира-но спортно сако и носи очила с черни рамки, които притиска към носа си, когато казва нещо важно. Държи се естествено и веднага ми допада. Зад прозорците пелена от мек здрач пада над града.

Ларус ми казва, че навремето бил професионален шахма-тист. Да, мисля си, има логика. Това обяснява ума, който кипи зад тези модерни очила, и трогателната стеснителност, за коя-то подозирам, че е положил огромни усилия, за да я превъз-могне. Исландците са прославени шахматисти. Защо? Още веднъж научавам, че е заради тези безкрайни зими. Какво друго да правиш в мрака?

Да кажеш, че Ларус има разнообразна биография, е все едно да кажеш, че Роджър Федерер е дилетант в тениса. За


своите четиридесет и няколко години Ларус си е вадил хляба не само като шахматист, но и като журналист, мениджър на строителна компания, богослов, а сега и музикален продуцент.

– Знам – казва той, усещайки недоверието ми. – Но такива биографии са нещо напълно нормално в Исландия.

Според него да имаш много идентичности (да не се бърка с раздвоение на личността) спомага за щастието. Това е в пъл-но противоречие с преобладаващото мнение в САЩ и дру-ги западни нации, където тясната специализация се счита за най-висшето благо. Учени, лекари и други професионалисти прекарват целия си живот, научавайки все повече и повече за все по-малко и по-малко неща. В Исландия хората научават все повече и повече за все повече и повече.

Питам Ларус за тази съзидателна атмосфера в Рейкявик. Откъде произхожда и как мога да се възползвам и аз от нея?

Той притиска очилата си към носа.– Завистта.– Какво завистта?– Няма я твърде в Исландия.Липсата на завист, за която той говори, е нещо по-различ-

но от онова, което видях в Швейцария. Швейцарците потис-кат завистта, като крият неща. Исландците потискат завистта, като ги споделят. Ларус обяснява, че исландските музиканти си помагат един на друг. Ако някоя група се нуждае от усил-вател или солокитарист, друга група ще им услужи с тях без всякакъв проблем. Идеите също така се споделят свободно и несмущавано от завистта, която е най-отровният от седемте смъртни гряха. Веднъж изпусната, както пише Джоузеф Еп-стайн в своя труд по темата, завистта е способна да принизи всеки, когото завладее.

Това относително отсъствие на завист е един от сигурни-те знаци за наличието на Златен век, твърди Питър Хол. Казал го е, описвайки Париж от началото на двадесети век, но точ-но толкова се отнася и за Рейкявик от двадесет и първи век: „Те живееха и работеха, като всеки подпомагаше другия. Вся-ка иновация, всяка нова тенденция веднага ставаше достоя-ние на всеки, който свободно можеше да я използва в творби-

195Исландия

те си.“ С други думи, парижките хора на изкуството от 1900 година са вярвали в софтуера с отворен код. Същото се отна-ся и за исландците. Разбира се, те се конкурират, но в първо-началния смисъл на тази дума. А тя произлиза от латинското competure, което означава „търся заедно с...“.

Добре, бях успял да открия още едно парче от пъзела. Ми-нимум завист. Чувствах обаче, че картината още не е пълна. Как е възможно тази миниатюрна нация да произвежда по-вече художници и писатели на глава на населението от всяка друга?

– Това е заради неуспеха – казва Ларус, като притиска още по-силно очилата към основата на носа си.

– Неуспеха?– Да, неуспехът не носи позор в Исландия. В действител-

ност, в известен смисъл ние се възхищаваме на неуспехите.– Възхищавате се на неуспехите? Това звучи… налуднича-

во. Никой не се възхищава на неуспеха.– Нека ви обясня. Ние харесваме хората, които се прова-

лят, ако те го правят с най-добри намерения. Възможно е да са се провалили, защото не са били достатъчно безмилостни на-пример.

Колкото повече си мисля за това, толкова повече виждам логиката. Защото, ако вие разполагате със свободата да се про-валите, вие също така разполагате със свободата да опитате. Ние, американците, обичаме да си мислим, че също се отна-сяме с разбиране към неуспеха, и това е вярно, но до извест-на степен. Харесваме истории, свързани с провал, стига само да завършват с успех. Предприемачът, който се проваля по-ловин дузина пъти, преди да напипа златната жила. Авторът на бестселъри, чийто ръкопис бива отхвърлян десетина пъти. При тези истории неуспехът просто служи за подслаждане на вкуса на успеха. Той е един аперитив. За исландците обаче не-успехът е основното блюдо.

Ларус ми обяснява, че сега било напълно в реда на нещата исландските тийнейджъри да формират някаква аматьорска музикална група и да получат пълната подкрепа на родители-те си. Тези хлапета не разчитат на успех. Тук важното е да се


опита. Освен това, ако се провалят, те винаги могат да почнат отначало благодарение на европейската система за социално осигуряване. Това е една нация на прераждащи се, макар и не в религиозния смисъл на думата.

Психологът Михай Чиксентмихай пише в книгата си „По-ток“: „Не уменията, с които действително разполагаме, опре-делят как се чувстваме, а онези, които си мислим, че имаме“ (курсивът е мой). Когато за пръв път се сблъсках с това изре-чение, го прочетох четири или пет пъти, убеден, че е печат-на грешка или може би Чиксентмихай е останал без съгласни. Изглеждаше ми, сякаш проповядва някакъв измамен възглед за живота. Ако си мисля, че съм виртуоз с цигулката, а всъщ-ност съм музикален инвалид, не се ли самозаблуждавам? Така е, но това няма значение, твърди Чиксентмихай. Независимо дали се заблуждаваме, или не, ние изпитваме „поток“ – със-тояние, при което сме така ангажирани с някаква дейност, че тревогите ни изчезват и губим представа за времето. По подо-бен начин Мартин Селигман, основател на позитивната пси-хология, е открил, че щастливите хора си спомнят за повече щастливи събития в живота си, отколкото в действителност са се случили. Депресираните си спомнят миналото съвсем точно. Може да се окаже, че призивът „Познай себе си“ не е най-добрият съвет. Оказва се, че щипка самозаблуда е важна съставка в рецептата за щастието.

При исландците това върши работа. На острова няма ни-кой, който да им каже, че не са достатъчно добри, така че те просто си пеят, пишат и рисуват. Един от резултатите на това свободно отношение е, че исландските хора на изкуството произвеждат много боклук. Те първи го признават. В света на изкуството обаче боклукът играе важна роля. Всъщност той играе същата роля, както и в света на селското стопанство. Той представлява тор. Торът подпомага израстването на по-лезните неща. Едното не може без другото. Разбира се, човек няма желание да гледа говна в рамки в някоя художествена галерия, нито пък да намира оборски тор при хранителните продукти в кварталния магазин. Въпреки това торът е важно нещо.

197Исландия

Сред исландците съществува едно почти съзнателно не-вежество, когато стане дума за предстоящи трудности. Ларус казва, че са такива по природа. „Исландците са невежи и това е най-голямата ни сила. Това е все едно да вървите през мин-но поле, без да знаете, че има мини, така че просто си крачите напред. Направо не мога да повярвам колко наивни са някои от тези млади музиканти и писатели. Изумително е да наблю-даваш това“.

Усмихвам се, макар че Ларус не може да знае защо, няма как да знае колко съм доволен, че чувам думата „наивен“ да се използва в някакъв друг смисъл, освен в оскърбителния.

Преди почти двадесет години се сблъсках с думата „негър“. Бях на двадесет и шест години, един забързан младеж. Отча-яно исках да работя в някоя голяма новинарска организация и, разбира се, по-голяма от „Ню Йорк Таймс“ нямаше. Да си представя, че ще успея да напечатам материал във вестника, беше най-малкото нереалистично и на практика налудничаво. Не разполагах със задължителните атрибути – не бях учил в университет от Бръшляновата лига, нито владеех чужди ези-ци. Нямах впечатляващо портфолио. Нямах дори и представа какво означава думата портфолио. Всъщност, до този момент изобщо не бях работил в никакъв вестник, да не говорим за величествения „Ню Йорк Таймс“.

Аз обаче си имах план. Познавах авиацията – имах книжка за пилот и бях писал статии за малки самолети, така че се оп-итах да убедя „Таймс“, че се нуждаят от някой, който да пише авторитетни статии за въздухоплаването. Бях улучил точния момент. На журналиста във вестника, който се занимаваше с авиацията, всеки момент му предстоеше да се пенсионира.

Извикаха ме за интервю. По-точно за серия от интервюта, провеждани във все по-многолюдни и смущаващи места, като започнем с „Харвард клуб“ в Ню Йорк и завършим със светая светих: трапезарията на управителния съвет на „Таймс“.

Опитвах се да прикрия страха и нервността си, докато се-дях сковано в тапицираното кожено кресло. Разпитът ми се провеждаше от един учтив мъж на име Джон Лий. Южняшки-ят му чар служеше като прикритие за една целенасочена без-


милостност и той изобщо не си направи труда да ме предраз-положи. Лий не използваше провесване от тавана или изтеза-ния с вода, а разчиташе на една по-старомодна техника на раз-пит – грубо сплашване.

В помощ на мистър Лий в това начинание беше цяло съз-вездие мъртви бели мъже. Всички те, някогашни носители на наградата „Пулицър“, ме гледаха с укор от портретите, окаче-ни на стената. „Значи вие действително си мислите, че става-те за работа в „Ню Йорк Таймс?“ – представях си как ме питат подигравателно. Не, момент, това не беше въображението ми. Това беше Джон Лий.

– Значи вие наистина си мислите, че ставате за работа в „Ню Йорк Таймс“?

– Да, сър, ставам – отвърнах аз, окопитвайки се бързо, или поне така си мислех.

Лий не беше от хората, които вземат на вяра чуждата дума за каквото и да било, и той определено нямаше намерение да почне да го прави с някакъв двадесетгодишен хлапак, който имаше дързостта – не, наглостта – да си мисли, че ще почне работа в „Таймс“.

Той ми зададе въпроса как бих разследвал тогавашната гореща новина за взривяването на самолет 103 на „Панам“ над Локърби, Шотландия. Нямах си и най-малката предста-ва и блъфирах. Ако трябва да бъда честен, дори не си спом-ням какво казах, но репликата ми трябва да е била на ниво-то на „Таймс“, защото стигнах до следващия кръг: временно назначение. Почтително предадох материала си, след което не последва нищо… Нищо. Изминаха три седмици без никакво обаждане.

Вече бях загубил всякаква надежда за бъдещето си като служител на „Таймс“, когато една сутрин, докато крачех по „Второ авеню“, както обикновено си взех вестник от една будка.

– Господи! – изкрещях аз. Пешеходците около мен се от-дръпнаха настрани, очевидно смятайки ме за някакъв рели-гиозен фанатик. Бяха публикували материала ми. На пър-ва страница. Разбира се, беше набутан в долния десен ъгъл

199Исландия

и името ми го нямаше (авторските материали бяха запазена марка само за членове на редакцията), но все пак го бяха пуб-ликували. Моят репортаж. На първата страница на „Ню Йорк Таймс“!

Така започна моята кратка, но изключително богата на съ-бития кариера в този велик вестник. Бях нает по договор, като двойно подсигуряване поради младостта и съмнителния ми произход. Подразбиращото се обещание бе, че ако се справя добре, може да ме назначат на щат. Работех като луд, ровейки се в онези истории, които ми даваха шанс да се появя на първа страница. Разтегнах границите на авиационната тема до кра-ен предел. Убедих редакторите да ми разрешат да пиша за ла-тиноамериканските наркотрафиканти, защото те използваха самолети да пренасят незаконната си стока. Пишех за теро-ристите, защото те взривяваха самолети. Идеята ми обаче да пиша за президента на САЩ, тъй като и той лети на самолет, беше бързо торпилирана, макар че находчивостта ми беше на-длежно отбелязана.

Делях една преградена кабинка в общото помещение – или отсек, както го наричахме – с двама други репортери. Флойд беше едър мъж (в хоризонтален план), който пишеше много авторитетно за финансовите пазари. Флойд имаше навика да се обляга назад, когато говореше по телефона, с което ме при-нуждаваше да се оттегля в далечния ъгъл на отсека. Там се на-тъквах с другия си съжител: Кърт. Кърт беше разследващ жур-налист, който действаше в сенчестия свят на интригите. Чувах Кърт да произнася по телефона реплики като „Снежанка е в замъка“, като обаче със сигурност не ставаше дума за филми-те на „Уолт Дисни“. Нямах нищо против шифрованата реч на Курт, тя внасяше някакъв оттенък на загадъчност в кабинка-та ни, но не харесвах навика му да крачи напред-назад, докато говори по телефона, а той говореше почти постоянно. Хич не ми допадаше и това, че кабелът на телефонната му слушалка понякога се омотаваше около шията ми, прекъсвайки притока на кислород, от който мозъкът ми отчаяно се нуждаеше.

На всеки шест месеца Джон Лий ме привикваше в кабине-та си, поглеждаше ме над очилата си, придърпваше черните си


чорапи и ми казваше, че се справям добре, даже много добре. Твърдо 5, може би 5+, но не пълно 6, а служител на „Таймс“ мо-жеше да бъде само пълен отличник. Следваше нов шестмесе-чен изпитателен период. Удвоявах усилията си, убеден, че на-края ще нанеса своя удар. Докато един ден светът ми се срути.

Кърт ме приближи с пепеляво лице.– Какво е станало? – запитах аз.– Кихавицата е в гората.– Кърт, кажи ми го на нормален език. Какво става?Оказа се, че е по-лошо от всякаква приказка. Името ми

било споменато на редакционната оперативка, на която ре-дакторите решават кои материали да поместят на първа стра-ница на утрешния брой. Главния редактор Макс Франкел не харесал материала ми, един кратък репортаж за контрола на въздушния трафик. Според него материалът ми бил „наивен и простоват“.

Ако си журналист и особено си журналист в „Ню Йорк Таймс“, „наивен и простоват“ е възможно най-лошото нещо, което могат да кажат за теб. Щеше да е по-добре, ако Фран-кел ме беше нарекъл садист или поклонник на дявола. Всичко друго, само не наивен и простоват.

Аз бях радиоактивен и като всички радиоактивни матери-али трябваше да бъда изхвърлен по най-бързия и решителен начин. Разбира се, няколко седмици по-късно бях освободен. Не, не бях освободен. Бях изритан.

Сега разполагах с достатъчно време, за да си блъскам гла-вата над тези зловещи думи: наивен и простоват. Компонен-тът „простоват“ не беше чак толкова страшен; честно казано, донякъде вероятно отговаряше на истината. Обаче наивен? Това ме нарани.

Така и не успях да превъзмогна оскърблението. До този момент. Както си седях с Ларус в тая миниатюрна държава, усещах как раната ми зараства. Тук имаше цяла нация от на-ивни хора и те изобщо не се чувстваха зле.

Освен това, какво му е лошото да си наивен? Не е ли бил наивен Христофор Колумб? Не е ли бил наивен Ганди? Не е ли бил наивен отборът на Ню Йорк Джетс през 1969? Заключих,

201Исландия

че светът щеше да е далеч по-добро място, ако хората бяха малко по-наивни.

Ларус ми обяснява, че в Исландия няма нищо лошо да си наивен, защото винаги можеш да започнеш отначало. Той го е правил. Четири пъти. Ние, американците, също така се горде-ем, че сме нация от способни хора, че в Америка всичко е въз-можно. Това е вярно, но системата е изградена така, че да обез-куражава човек от такъв скок в неизвестното. Да останеш без работа в Америка означава да останеш без здравна осигуров-ка, да работиш без предпазна мрежа. В Исландия обаче един човек ми каза следното: „Тук човек не се тревожи, че може да се попадне в черна дупка, защото няма черна дупка, в която да попаднеш“.

Ларус доказва, че славата му на проницателен човек не се носи току-така и аз веднага му задавам още въпроси. Искам да науча за елфите и джуджетата, „скритите хора“, които уж живели в скалите. Бях чувал, че мнозинството от исландците днес, в двадесет и първи век, продължават да вярват в такива дивотии.

Разказаха ми една история, за която ми се заклеха, че била вярна – за пътностроителна бригада, която работела в Южна Исландия. Непрекъснато имало проблеми. Булдозерите се разваляли. Камионите не искали да запалят. „Това е заради скритите хора, които живеят в ей онази канара, – предполо-жил един от работниците – сигурно сме ги обезпокоили“. От-начало бригадата не давала пет пари за тези предупреждения, но нещата продължавали да вървят на зле. Накрая решили пътят да заобиколи канарата и, разбира се, проблемите мигом секнали.

Друг път една уравновесена исландка, с която се запознах, уж отхвърляше изобщо идеята за елфите, но в следващия мо-мент ми разказа как един дух, „съвсем реално присъствие“, направо я накарал да изхвърчи от къщата навън в ледения студ. Чисто гола.

Запитвам дипломатично Ларус дали вярва в тези неща. Ларус прави пауза и ме дарява с една иронична усмивка, която


започва от крайчеца на едното му око, преди да притисне очи-лата към носа си. Два пъти. Тази реплика ще е добра.

– Не знам дали вярвам в тях, но други хора вярват и това прави живота ми по-богат.

Какво означаваше това, по дяволите? Лицето на Ларус беше непроницаемо като на сфинкс. Нямаше намерение да ми разкрива нищо повече. И наистина, бяха ми потребни седми-ци ровене, разпитване и мислене, преди да проумея какво е имал предвид. Исландците, които не се славят с особена ре-лигиозност, заемат пространството, което съществува между невярващите и тези, които не са невярващи. Това е един це-нен парцел. Място, където вратата към необясненото е винаги леко открехната. Просто за всеки случай.

Навремето посетих едно такова място. Беше в началото на 90-те, когато живеех в Ню Делхи и работех като кореспон-дент за националното радио. Една сутрин ме събуди необи-чаен звук. Всъщност това беше пълното отсъствие на всяка-къв звук, една дълбока и тревожна тишина, която не можех да си обясня. Индия се слави с много неща, но тишината не е от тях. Точно в този момент обаче цареше пълна тишина. Не се чуваха напевните викове на субзи уалла, продавача, бутащ дървената си количка със зеленчуци. Нито пък дрънчене от кухнята, където моят готвач приготвя закуската. Излязох на балкона и видях един човек с тенекиена кофа за мляко, който се движеше с далеч по-бързо темпо от обичайното индийско безцелно туткане.

– Къде отиваш? Къде са всички? – извиках му аз.– В храма, сахиб. Всички са в храма. Това е чудо.– Какво чудо?Но мъжът вече беше завил зад ъгъла и не ме чу.Журналистическият ми инстинкт веднага сработи. В Ин-

дия има повече от нормалното съмнителни чудеса, но това, изглежда, беше от съвсем друга величина. Сграбчих диктофо-на и хукнах към храма. От стотина метра зърнах тълпящите се хора отпред. Пред храма бяха спрели автомобили, което бе довело до голямо задръстване в двете посоки. Хората, виж-дайки микрофона и европейската ми физиономия, ми напра-виха път.

203Исландия

– Какво става? – запитах, без да се обръщам конкретно към някого.

– Това е чудо – каза един мъж.– Да, знам, че е чудо. Но какво чудо?– Боговете. Те пият мляко.Това вече беше нещо съвсем ново. През двугодишния ми

престой в Индия бях чувал как осветена вода от Ганг се поя-вява от нищото, за чудодейни излекувания на инвалиди. Но богове, пиещи мляко? Зачудих се дали това не беше някаква хитра нова маркетингова кампания на млекопроизводители-те. Продължих напред. След като се озовах в храма, видях ня-колко души, приведени над статуя на Ганеш, бога с глава на слон, да изливат лъжици с мляко отгоре Ј. И наистина, мля-кото се изпаряваше още на мига, щом докоснеше статуята. Не знаех какво да мисля, но съзнателно записах цялата история и по-късно излъчих репортаж за нея.

Същата вечер, когато животът бавно се връщаше в нор-малните си релси, включих телевизора. Водещата на новини-те, красива жена, облечена в сари, разказваше за събитията от деня. „Чудото с млякото“, както беше вече кръстено, бе запо-чнало тази сутрин в един храм в Пенджаб. Новината бе плъз-нала бързо във всички части на Индия – и накрая в индуските храмове във Великобритания и в Хонконг. Животът в Индия бе замрял, тъй като държавните служители масово зарязваха работните си места, за да станат свидетели на чудото. Телеви-зията излъчваше изображения на изпаднали в екстаз вярва-щи, като ония, които бях видял по-рано през деня.

Програмата след това прекъсна за интервю с един физик, който обясни, че въпросното „чудо“ всъщност било резултат от капилярно действие, което изглеждало така, сякаш стату-ите пият мляко. Не било никакво чудо, а проста гимназиална физика. По-късно направих интервю с Кушвант Сингх, един от основателите на индийската асоциация на рационалистите.

– За пореден път ние, индийците, се показахме пълни иди-оти – каза ми Сингх.

Индийските официални лица не бяха толкова откровени, но подозирам, че и те бяха притеснени какво говореше „млеч-


ното чудо“ за една страна, която е на път да стане не само ико-номическа, но и ядрена суперсила. Какво си мислех аз ли? Честно казано, не знам, но сега, години по-късно, знам какво би казал Ларус: не вярвам в такива чудеса, но другите вярват и в резултат на това моят живот става по-богат. И си мисля, че да живееш в тази здрачна зона на полувярата всъщност не е никак лошо.

Ларус трябваше да тръгва по работа, нещо свързано с ня-каква нова група, която имала страхотен саунд. Той записа те-лефонен номер върху едно листче и ми го подаде.

– Това е моят приятел Хилмар. На всяка цена трябва да се срещнеш с него. Той е езичник.

– Той е какво?– Езичник.Ама че съм глупав. Аз си мислех, че езичниците са изчез-

нали както динозаврите и топлите ястия в самолетите.Докато Ларус се надига да тръгне, ми идва наум само един

въпрос, който да му задам. Въпросът, който задавам постоян-но.

– Този езичник, той щастлив ли е?– О, да, много е щастлив.И така стана, че няколко дена по-късно се озовах седнал на

едно следобедно кафе с Хилмар, щастливия езичник.

До този момент никога не бях срещал езичник. Не знаех какво да очаквам, така че реших да направя онова, което жур-налистите наричат проучване, учените – научно изследване, а обикновените хора – четене. Оказва се, че езичеството е било първоначалната исландска религия преди масовото покръст-ване в годината 1000. Исландците се покръстили главно пора-ди икономически мотиви, и всъщност никога не са били осо-бено ревностни християни. Те ходят на църква при раждане, бракосъчетание или погребение, но иначе по израза на един исландец те са „атеисти с добри намерения“.

Колкото повече научавам за Хилмар, толкова повече се за-силва любопитството ми. Хилмар – чиято фамилия аз дори и не правя опит да запиша, камо ли да произнеса – е главата

205Исландия

на езическата вяра в Исландия. Нещо като главен друид. Той ръководи езическите бракосъчетания и погребения. Хилмар обаче не е обикновен езичник, а езичник с голям музикален талант. Композирал е музика на десетки филми и е бил един от първите учители на поп звездата Бьорк.

Първият ми контакт с Хилмар, щастливия езичник, е по електронната поща – лека ирония, която предизвиква усмив-ката ми. Казва ми, че бил зает – подозирам, с човешки жерт-воприношения – и ще можем да се срещнем едва след някол-ко дена.

Накрая денят идва и ние се срещаме във фоайето на хоте-ла ми. Хилмар се появява и се представя, като ми разтърсва по езически здраво ръката. Има бухнала неоформена брада и добри очи. На врата си носи малък сребърен медальон: чукът на Тор, нордическия бог. Сядаме в едно близко кафене и си поръчваме напитки. Аз си вземам зелен чай. Той – капучино. Струва ми се смешно. Не знаех, че езичниците пият капучино.

Хилмар е свит, почти болезнено стеснителен. Говори, за-бил поглед в земята, а гласът му едва се долавя. Привеждам се напред, за да чувам по-добре. Носи дебело зелено палто, което не сваля по време на целия разговор.

Хилмар изглежда като човек от друго време. Срещал съм и преди такива хора. Такива, които лесно мога да си предста-вя как крачат по улиците на елизабетински Лондон или на Ню Йорк от края на 19 век. Не става въпрос само за външния им вид – мустаци като на морж например – а и за езика на тялото им и вербалните тикове, които ги карат да изглеждат съвсем анахронично. Според мен мястото на Хилмар е някъде в нача-лото на 19 век. Представям си го как композира музиката си под светлините на лампи, горящи с китова мас.

Както вече казах, животът на Хилмар се върти около него-вата двойна любов: езичеството и музиката. Изпитвам неси-гурност как да подходя по първата и затова подхващам разго-вор за музиката.

Когато бил осемгодишен, слушал един свой роднина, про-фесионален музикант, да свири на цигулка. Той се упражнявал по десет часа на ден. На младия Хилмар това се сторило пре-калено много труд.


– Мога ли да бъда музикант и да не работя толкова много? – запитал той веднъж роднината си.

– Стани композитор – бил отговорът. И Хилмар станал. Той опитвал различни поприща през годините, но непре-къснато се връщал към музиката си. Завладяваща, красива музика.

Хилмар работи в областта на възвишеното. Баналното – като къде да паркира колата, как да си плати сметките, изобщо не го вълнува. Така че той неизменно паркира неправилно ко-лата си и все забравя да плаща сметките си.

Питам Хилмар какво изпитва, когато композира.– Губя усет за времето, когато композирам. Това е блажен-

ство. Правиш нещо, което просто не може да си представиш как се прави. Нещо по-голямо от теб. И ти самият ставаш по-голям.

Това са класическите признаци на „поток“ – понятието, дефинирано от Михай Чиксентмихай. Границата между ак-тьора и изпълнението се размива, а в някои случаи и напъл-но изчезва. Няма танцьор. Има само танцуване. Потокът не е идентичен със щастието. В действителност, когато прекъснем потока, за да преценим колко сме щастливи, губим и двете.

Хилмар разказва, че когато композира музика, математи-ческите центрове в мозъка му са активирани до крайност. В някакъв момент на творческия процес партитурата се пре-връща в пъзел, която трябва да се подреди, в математическа задача. За мен лично математиката никога не будила асоциа-ции с щастието, но явно в ума на Хилмар те са свързани.

Хилмър е един успешен езичник, но не е амбициозен. Не-говите цели днес си остават онова, което винаги са били: да композира музика. Да има удобен диван. Да чете хубави кни-ги. Дори и по исландските стандарти Хилмар притежава мно-го книги. Когато предишния ден се прибрал у дома с пълна количка книги, петгодишната му дъщеря го погледнала право в очите и му се примолила: „Моля те, тате, не купувай повече книги!“. Хилмар има готов отговор за онези, които критикуват прекалената му пристрастеност към купуване на книги.

– Никога не е загуба на време да научиш по какъв начин другите хора са си изгубили времето.

207Исландия

Хилмар си има мнение за исландската любовна лирика („Няма нещо, което един исландец да не може да превърне в поезия“), както и за героичните провали, които двамата с Ла-рус обсъждахме. Вярно е, че исландците наистина обичат до-брия провал, и нещо повече, те се отдават на „наслаждение от страданието“. Мисля, че знам какво има предвид. Страдание-то наподобява къс дивечово месо: не много хранително, опре-делено безвкусно, но е нещо, което може да се дъвче, а това е по-добре от нищо. Аз предъвквам страданията си и си мърмо-ря вече четиридесет години.

Накрая събирам кураж да задам въпрос на Хилмар за ези-чеството му. Дали е бил роден езичник или после е преминал в езичеството?

Оказва се, че не толкова Хилмар е преминал в езичеството, колкото езичеството е преминало в Хилмар. Било в началото на 70-те, когато младият Хилмар търсил смисъла на живота. По една случайност той се запознал с Джоузеф Кампбел, вели-кия митолог. Кампбел убедил Хилмар, че бъдещето му се на-мира в неговото минало. Исландия има богата митология, съ-брана в книгите Еда*. Хилмар бил очарован. Идеята за връзка с миналото му, за религия без откровения, без заповеди какво да прави и какво да не прави, му допаднала. Той многократно препрочитал Едите, като се присъединил към малка група от други исландци, решени да възродят една религия, която била мъртва от хиляда години.

Хилмар иска да разясни някои неща. Древните викинги не са изнасилвали и опустошавали, поне не повече от всички ос-танали по онова време. Тези истории били разпространявани от ирландците, които искали да дискредитират новопристиг-налите викинги. Той ми обяснява, че езичеството е мирна ре-лигия, основаваща се на любов към земята и духа на конкрет-ното място. Има множество богове, и Едите съдържат фан-тастични легенди за еднооки гиганти, извършващи чудеса.

* Поетичната Еда (позната още като Старата Еда) и Прозаичната Еда (наречена още Младата Еда, Едата на Снори) са книги от 13 век, основен източник за средновековната скалдическа традиция в Исландия и за скан-динавската митология. – Бел.ред.


– Хилмар, изглеждаш ми уравновесен и рационален човек. Наистина ли вярваш на тези истории?

Хилмар прави пауза, преди да ми отговори, и отговорът му е неочакван:

– Добре, допускам, че това може да е някаква мисловна бъркотия, но всеки трябва да вярва в нещо, за да изпитва тези трансцендентални моменти.

Това е невероятно. Пред мен се намира главата на езиче-ската вяра в Исландия, който ми казва, че цялата му религия може да е мисловна бъркотия. Това е все едно папата да каже: „Е, Библията може да е пълна с небивалици, но все в нещо трябва да се вярва“. Защото точно това ми казва Хилмар. Не вярата в нещо конкретно ни прави щастливи, а самият акт на вярване. В каквото и да е.

– Нещо лошо да ти се е случвало, някакви неуспехи? – пи-там аз.

Хилмар се замисля за момент, почесвайки рошавата си брада.

– Да, веднъж мениджърът ми ме прецака, като ме остави без пукната пара да умирам от глад в един апартамент в Лон-дон. Аз обаче бях прекалено млад, за да гледам трагично на нещата. Може да кажеш, че съм фаталист, но съм фаталист в щастливия смисъл на думата.

Хилмар разполага с още време, така че ние излизаме храбро на леда и се добираме до една книжарница. Тя се на-рича просто „Книгата“ и е храм на еклектичната ерудиция. Вътре са размесени всевъзможни теми и езици без определен ред. Книга на исландски за шахматната стратегия съжител-ства с друга на английски за градинарството.

Хилмар е редовен посетител тук. Той с вид на експерт поч-ва да рови в безпорядъка, за да открие една книга Еди за мен. Но не търси какъв да е екземпляр.

– Тук гъмжи от лоши преводи – предупреждава ме той. Продължава да тършува, докато накрая изравя един хубав превод.

Прибирам се в хотела, отварям книгата, „мисловната бър-котия“, и се зачитам. Предисловието е от някой си Джеси

209Исландия

Бьок, професор по исландски и древноскандинавски изслед-вания в Калифорнийския университет, Лос Анджелис: „За разлика от гръцките и римските, нордическите богове ряд-ко са се спречквали кой да управлява хората и полубоговете, нито пък са се наслаждавали на безсмъртие. Тяхната вселена постоянно е в опасност, а действията им често имат неочаква-ни последствия“.

Стига бе. В Древна Исландия дори и животът на боговете е бил суров. Че защо ти е да си бог, ако не можеш да се наслаж-даваш на безсмъртие? Не е ли в това целият смисъл на божест-веността?

Продължавам да чета. Много от разказите са трудни за разбиране, дори и при този превод, който трябва да е добър. Намирам един раздел на име „Поговорки на Мъдреца“. Това ми допада. Като китайските курабийки с късметчета. Ето съ-вети към пътешествениците:

„Който пътува много, не трябва да се разделя с ума си. Глупакът трябва да си стои у дома“.

Има също и за пияниците:

„Колкото повече един мъж пие, толкова по-малко знае, става кръгъл глупак“.

Но най-любима ми е следната сентенция:

„Най-добре е за мъжа да бъде средно мъдър,а не прекалено хитър и умен.Ученият мъж с дълбоко познание рядко е щастлив в душата си“.

Средно мъдър. Никога не ми беше хрумвало, че човек може да бъде прекалено мъдър, прекалено учен. Трябваше ня-какви езичници да ми предадат този житейски урок.


Седя в кафене наречено „Култура“. Това е едно от малкото международни свърталища в Рейкявик, еклектично декорира-но заведение, в което испанци сервират арабски специалите-ти. Международната картина се допълва от младежа, седнал срещу мен: американец на име Джаред Библър. Живее в Ис-ландия от две години.

Джаред просто сияе – това е най-точната дума – и устните му са разтегнати в хронична усмивка. Изглежда чак дразнещо щастлив.

Избирам директния подход: – И така, Джаред, какво по дяволите правиш в Исландия?Джаред се изкикотва, като усмивката му разцъфва още по-

широко. – Понякога самият живот те отвежда някъде – изрича той

загадъчно.За да разберете напълно загадката Джаред Библър, тряб-

ва да знаете нещо за международните полети. По една случай-ност Исландия се намира точно под северноатлантическия въздушен коридор. Това означава, че хората, които летят от Ню Йорк до Лондон, например прелитат точно над Исландия. Също както хората, които летят от Ню Йорк за Лос Анджелис, прелитат над Канзас. Все едно, че Исландия е под някой над-лез и всички минават над нея.

Подобно на жителите на Канзас исландците, предполагам, не се отнасят с особена симпатия към онези, които ги гледат от десет хиляди метра. Преди няколко години обаче на някакъв служител от Icelandair, националната авиолиния, му хрумнала брилянтна идея: временен престой. Да кажем, че летите меж-ду Ню Йорк и Лондон. Icelandair ще ви позволи да останете в Рейкявик няколко дена без допълнително таксуване. И прора-ботил, привличайки главно пътниците с ограничени средства, които можели да отделят няколко дена.

През пролетта на 2002 година наскоро дипломиралият се Джаред си купил един от тези билети на исландската авиоли-ния с престой и при завръщането си в Бостън прекарал три дена в Рейкявик. Когато се прибрал, приятелите му го зара-зпитвали за пътешествието му в Европа. Той обаче говорел

211Исландия

само за ония няколко дни, прекарани в Исландия. Джаред се влюбил в Исландия, дълбоко, лудо и неизлечимо. И като по-вечето влюбени, Джаред бил непоносим. Не спирал да бърбо-ри за Исландия и колко страхотна страна била. Не след дъл-го приятелите започнали да избягват темата за пътешествието му в Европа.

Джаред бил решен да се върне в Исландия, но не като ту-рист, а като местен жител. Звънял на приятели, на приятели на свои приятели. Дали познават някого в Исландия? Нищо. Накрая обаче му прорървяло. Исландската търговска кама-ра го свързала със софтуерна компания, състояща се от два-ма души, която искала да се разшири до компания от трима. Джаред долетял в Исландия за интервюто. Завели го на обяд в един модерен ресторант на име „Вегамот“. Било съботен сле-добед и още на мига, под шоколаденочерното обедно небе, му предложили работа.

И ето как Джаред Библър, младеж, на когото никога не му било минавало през ума, че ще живее извън САЩ и който дос-коро не можел да открие Исландия на картата, си взел багажа и се преместил да живее в Рейкявик.

– Просто имах чувството, че животът тук е по-добър – казва ми той, като си гребва хумус с крайчето на една пита.

Джаред долавя скептицизма ми и почва да разяснява, без да го подканям.

– Виж, ние живеем в една ера на безпрецедентна мобил-ност. Човек може да определя как ще се развие животът му, като избере къде да живее. Човек наистина може да избяга от себе си или най-малкото от миналото си.

На американците обаче, когато мислят за смяна на място-то на живеене, си представят Северна Каролина или Северна Дакота. И през ум не им минава за Канада. Или Исландия.

Така е, съгласявам се аз, всички ние изпитваме това же-лание да си съберем багажа и да се изнесем на някое далечно място. Обикновено обаче това далечно място включва плаж с бял пясък или, най-малкото, слънце. Защо Исландия?

– Просто ми харесва тук.– Добре, но какво точно ти харесва тук?


Джаред си поема дълбоко дъх и после страстно и отмере-но, като че рецитира поема, започва да ми разказва кое е оно-ва, което той обича в Исландия. Едвам смогвам да го запиша.

Обича начина, по който горещата вода блика от земята по-добно на геотермално злато. Обича начина, по който хората те канят на кафе без специален повод и могат да разговарят с теб в продължение на часове за всичко и за нищо специално. Обича начина, по който с любов наричат страната си „Ледено-то кубче“. Обича факта, че без да полага никакви усилия, вече се е запознал с трима депутати от парламента. Обича начина, по който в кристалните зимни дни снегът хруска под крака-та ти като божествен стиропор. Обича хоровете, които пеят по тротоарите на главната търговска улица през декември, и гласовете им – силни и лъчисти, възпират нощта. Обича начи-на, по който петгодишните деца спокойно ходят сами на учи-лище в мрака преди зазоряване. Обича вълшебното, неземно чувство, че плува насред снежната буря. Обича, това, че кога-то колата ти затъне в снега, винаги някой ще спре, за да ти по-могне. Обича начина, по който исландците ръкопляскат бу-рно, когато самолетът им каца на международното летище в Кефлавик просто защото са щастливи, че се завръщат у дома. Обича начина, по който исландците съумяват да бъдат изклю-чително горди, но без следа от арогантност. И, да, той обича – не просто понася, – а активно обича мрака.

Най-много от всичко Джаред си пада по живота в култура, която не слага хората в кутийки или най-малкото им позволя-ва да се придвижват свободно от една кутийка в друга. Една година след като е постъпил на работа в софтуерната фирма, той се прехвърлил в банковото дело – нещо, което би било не-мислимо в САЩ.

– Там ще ти кажат – вие работите в софтуерната промиш-леност, какво знаете за банковото дело? Хората тук обаче раз-бират, че нещата могат да се получат. Това е поредното нещо, което Джаред харесва в Исландия: увереността, че какво-то и да стане, колкото и мрачен да изглежда животът, неща-та в крайна сметка винаги ще се подредят. И те обикновено се подреждат.

213Исландия

Джаред обаче не обича всичко, свързано с Исландия. Ми-ниатюрността на страната я прави клаустрофобична и пред-разположена към шуробаджанащина; жените са толкова неза-висими, че не позволяват на мъж да им отвори вратата. Което направо го подлудява. Но това са дреболии. Джаред Библър е щастлив в Исландия, по-щастлив от всякога.

Той не е от тези, които само ще седнат в очакване исланд-ското блаженство да го залее подобно на кална баня от геотер-мален извор. Той работи активно за него. Научил е исландски, свикнал е да се наслаждава на исландската кухня (с изключе-ние на гнилата акула; никой не може да се научи да харесва това). Забелязвам, че Джаред използва „ние“ вместо „те“, кога-то говори за исландците.

С други думи, Джаред демонстрира всички симптоми на човек, който се е „превърнал в местен“ – термин, който описва чуждестранни кореспонденти, дипломати и други чужденци, които така се влюбват в страната, където работят, че се пре-връщат от това, което антрополозите наричат „участник-на-блюдател“, просто в участник. Лесно е човек да разпознае пре-върналите се в местни жители. Те говорят местния език, сме-ят се на местния хумор. Носят местно облекло. В някои слу-чаи дори развиват имунитет към местни микроби. Спомням си един англичанин, с когото се бях запознал в Индия, който толкова дълго беше живял там, че можеше да пие вода от чеш-мата, без да умре.

Терминът „превърнал се в местен жител“ почти винаги се използва пренебрежително от онези, които не са. Да, на нас, дипломатите и журналистите, ни се налага да научим мест-ния език, да ядем местна храна, да знаем географията на стра-ната. Но само до известна степен. От нас се очаква да запазим една определена професионална дистанция. На тези, които са се превъплътили в местни жители, се гледа като на хора, про-явили слабост, един вид предатели, които не е трябвало да по-стъпват така. Да се превъплътиш в местен жител, е все едно да се ожениш за момичето, с което си преспал на някое пиянско парти по време на Марди Гра. Така че на времето, прекарано зад граница, се очаква да гледаме като на някакъв неангажи-ращ флирт. Нищо повече.


И въпреки това през годините съм се срещал с толкова много хора като Джаред, които се чувстват повече у дома си и по-щастливи, живеейки в страна, която не им е родна. Хора като Линда в Бутан. Тя и Джаред са бежанци. Не политически бежанци, спасяващи се от репресивен режим, нито икономи-чески бежанци, пресичащи границата в търсене на по-добре заплатена работа. Те са бежанци хедонисти, които отиват да живеят на нова земя, сред нова култура, защото там се чувст-ват по-щастливи. Обикновено бежанците хедонисти получа-ват просветление, момент на яснота, в който те проумяват без всякакво съмнение, че са имали нещастието да се родят в по-грешната страна.

За моя приятел Роб този момент дошъл късно през нощта в едно крайпътно заведение в Билингс, Монтана. Роб, който е англичанин, бил млад и обикалял света само с раницата си на гърба. Когато пристигнал в Билингс, джобовете му вече били напълно празни. Мислел да прекара нощта в това шофьорско заведение и сутринта да търси някакво решение.

Роб си поръчал чаша кафе; имал пари само за едно. След няколко минути сервитьорката минала покрай масата му с ка-ничка в ръце и тъкмо се канела да напълни чашата с кафе, Роб Ј казал: „Съжалявам, нямам повече пари“. Сервитьорката му се усмихнала нежно и изрекла две думи, които променили жи-вота на Роб: „От заведението“.

От заведението. Неограничено. Безплатно. Тези две думи отворили очите на Роб за невероятната щедрост, за благород-ната душа, която представлява Америка. И внезапно, както си седял в тая мръсна дупка за шофьори в Билингс, без пукнат цент в джоба и превъзбуден от прекаления кофеин, Роб про-умял без всякакво съмнение, че си е намерил мястото, това, което Тенеси Уилямс нарича „домът на сърцето“.

Няколко години по-късно Роб се преместил в Бостън. Скоро след това започва работа в Националното обществено радио и ние станахме колеги. Разбира се, не може да се отърси от британския акцент, но аз не го чувам, когато разговаряме. Аз разговарям с един американец.

215Исландия

Социолозите отдавна изследват този феномен. Те го нари-чат „вписване в културата“, което изяснява много неща около щастието. Като хората, всяка култура си има своя собствена индивидуалност. При някои култури например е важен колек-тивът, а при други – отделната личност. Към първия вид спа-дат Япония и други конфуциански нации, където хармонията в обществото се цени повече от щастието на който и да е ин-дивид. При втория вид, като Съединените щати, се цени пове-че личното удовлетворение, отколкото обществената хармо-ния. Много характерна в това отношение е японската пого-ворка: „Пиронът, който стърчи над останалите, получава удар с чук“. В Америка такъв пирон получава повишение в служба-та или покана за участие в „Америкън Айдъл“. Ние сме нация от стърчащи пирони.

Учени направили проучване на личностните характерис-тики на японски и американски студенти. Първо, определи-ли за всеки студент дали е привърженик повече на индиви-дуализма или на колективизма. Дали ценят думи като „лич-но постижение“, или такива като „групова хармония“? След това измерили щастието на студентите, тяхното субективно благополучие. Японските студенти, при които се забелязвал уклон към индивидуализма (всъщност американски уклон), били по-малко щастливи, отколкото студентите с по-колекти-вистични разбирания. С други думи онези, които се вписвали добре в културната среда, били по-щастливи от тези, които не се вписват.

Как да тълкуваме обаче тази информация? Трябва ли да правим тестове за съвместимост към културната среда на гимназистите по същия начин, по който навремето ги тест-ваха дали имат способности за дадена кариера? Представям си телефонното обаждане от училищния консултант. „Здра-вейте, госпожо Уилямс, тествахме малкия Джони и решихме, че той ще се впише идеално в Албания. Там ще бъде далеч по-щастлив, отколкото тук. Има самолет довечера в 7. Да ви на-правя ли резервация?“.

Разбира се, че не. Това, че човек се вписва в дадена култу-ра, не означава, че трябва да я надене като дреха, а и освен това


всяко общество има нужда от членове, които не се вписват в културата му. Именно тези хора, които са частично, макар и не изцяло, отчуждени от собствената си култура, създават го-лемите произведения на изкуството и откритията в науката. Айнщайн, германски евреин, не се е вписвал в културната сре-да на Германия. Но ние всички се ползваме от трудовете на Айнщайн, без значение дали той е бил щастлив, или не.

За последен път се срещнах с Джаред в едно друго кафене. Беше 4 следобед, петък. Поръчах си бира, Джаред – капучино. Налагаше му се да стои буден и трезвен. Заминавал на север, към полярния кръг, на ски пътешествие с колеги. Не бързаше обаче особено и ние си говорехме леко и спокойно. Навън не-бето бе станало въгленовочерно.

– Не знам – каза Джаред, втренчен в капучиното си, ся-каш пяната и еспресото съдържаха отговора на всичките му житейски въпроси. – Просто чувствах, че ще намеря щастие-то си тук.

Започвам да свиквам с целия този мрак. Не съм готов още да го прегърна, но се сближаваме един с друг, двамата с мра-ка. Студът си има своите добри страни. Без студ нямаше да има и уют. Научих това докато живеех в Маями, където уютът е точно толкова срещано явление, колкото и нормалното шо-фиране. Също така мракът помага на човек да се чувства така, сякаш започва деня с летящ старт. Добре звучи, нали? Имаш това особено чувство, че си станал преди изгрева на слънцето (усещане, което обикновено е запазено за борсовите играчи и за хлебарите) просто като станеш от леглото преди обед.

Може би съм започнал да се превръщам в исландец. Всъщ-ност не точно в исландец. До този момент съм в състояние да произнеса само две исландски думи, без да си изкълча езика, но вече започнах да оценявам дълбокия уют. Усещам се така, сякаш съм се озовал на края на света и все пак по някакъв странен начин се намирам в същото време и в центъра на Все-лената. Сблъсквам се с хора, които познавам, също като някой местен жител.

217Исландия

Намирам се в „Кафитар“, любимото ми кафене. Допада ми начинът, по който стените са боядисани в синьо, червено и други меки основни цветове. Допада ми начинът, по който барманите викат с напевен глас, когато кафето или капучино-то е готово.

Чувам Рагнар, един исландски художник, с когото се за-познах по-рано, да се смее и кикоти на една съседна маса. Раг-нар носи на врата си шал в крещящи цветове. Той щрака с пръстите на едната си ръка и жестикулира с другата. В сцена-та обаче има нещо, което не е съвсем наред. Не мога да го оп-ределя точно. Внезапно ме осенява. Рагнар е щастлив. Рагнар е художник. Тези два факта обикновено са несъвместими. От художниците, истинските художници, се очаква да страдат, а страданието общо взето не е щастливо състояние.

Митът за Нещастния артист съществува от доста време. Английските поети от деветнадесети век, като Байрон и Шели, умират млади. А неотдавна певци като Джими Хендрикс и Кърт Кобейн също внасят своя дял в поддържането на мита.

Исландия се е разправила с този глупав мит веднъж и за-винаги. Запознах се с дузина хора на изкуството и почти всич-ки от тях бяха щастливи. Спомням си какво ми беше казал Хилмар веднъж, когато го запитах дали се чувства щастлив.

– Да, но ценя високо меланхолията си.Изгорелият от слънцето пингвин Магнус каза нещо по-

добно.– Отглеждаш леката си меланхолия и това те подсеща, че

си жив. Униваш за миг и това ти помага да осъзнаеш колко е крехък животът и колко ужасно крехък си ти самият.

– Значи може да си меланхоличен и въпреки това да си щастлив?

– Абсолютно!Съвременната социология потвърждава думите на пинг-

вина със слънчев загар. В книгата си „Структура на психоло-гическото благоденствие“ психологът Норман Брадбърн оп-исва как щастието и нещастието не са противоположни, както често си мислим. Те не са двете страни на една и съща монета. Те са различни монети. С други думи възможно е щастливи-


ят човек да страда от пристъпи на нещастие, а някой нещас-тен човек да изпитва моменти на голяма радост. А тук, в Ис-ландия, изглежда дори е възможно човек да е едновременно и щастлив, и тъжен.

Огромната дълбочина е нещо много странно. Понякога тя отсъства там, където по принцип Ј е мястото – универси-тетите от Бръшляновата лига например, но понякога пък се сблъскваме с нея в най-неочаквани случаи.

Това е последната ми нощ в Исландия и съм твърдо ре-шен да остана буден до късно, за да изпитам оргията в края на седмицата с цялото Ј пиянско величие. Запътвам се към един бар, който Джаред ми препоръча. Девет вечерта е и все още има само шепа хора, но въпреки това барът е задимен. Това е най-задимената стая, в която някога съм се озовавал, толкова задимена, колкото една стая може да бъде, без да има пожар.

Поръчвам си чаша „Blue Opal“, популярна напитка, осно-ваваща се на един още по-популярен сладкиш. Има вкус на капки против кашлица, които са били мариновани цяла нощ във водка.

Нещо в изпълнения с дим бар или може би в смесените с водка капки против кашлица ме кара да мисля за Ницше. Обикновено Ницше ми причинява главоболие. Една негова мисъл обаче бълбука в съзнанието ми като геотермален из-вор. Стойността на дадено общество, казва той, се измерва с това, до каква степен то успява да трансформира болката и страданието в нещо стойностно. Не как дадено общество из-бягва болката и страданието – защото Ницше, една неспокой-на душа (в последните години от живота си полудява) знае, че това е невъзможно – а как я трансформира. Исландците се справят добре не само като оцеляват в този страховит лунен пейзаж, а също като трансформират страданието си в нещо стойностно. Дори щастливо.

Запознавам се с една жена на име Сара. Поне си мисля, че е жена. Първите думи, които тя изрича, са: „Хората винаги ме вземат за мъж или лесбийка“. Разбирам какво има предвид. Косата Ј е късо подстригана, а лицето – четвъртито и с мъж-ки черти.

219Исландия

Сара казва, че не е от любителите на слънцето. Едно от лю-бимите Ј занимания е да плува в 6 сутринта в някое особено студено утро и да прави дължини в парата, издигаща се над водата.

– А най-приятно е, когато вали сняг – казва тя. Сара жлъч-но имитира и американските туристи („Ей, Хауви, туй кафе твойту лий уа илий мойту“?) и психично болните. С първия вид тя редовно се сблъсква в националния парк, където е за-ета през лятото, докато с втория – в психиатрията, където тя понастоящем работи. Сара ми харесва.

Съвсем естествено разговорът се завърта към щастието. Когато хората чуят за проекта ми, всички ми задават едни и същи два въпроса: Как можете да измерите щастието? Може-те ли изобщо да го дефинирате?

– Не съм сигурен – отговарям. – Как го дефинирате вие?Сара се замисля за момент и после произнася: – Щастието е твое душевно състояние и начина, по който

се опитваш да постигнеш това душевно състояние.Аристотел е казал горе-долу същото, макар да не го е ка-

зал в задимен исландски бар, посещаван редовно от жени, по-добни на мъже. Как преследваме щастието е важно също тол-кова, ако не и повече от самото щастие. Всъщност те са едно и също – и целта, и средствата. Един добродетелен живот задъл-жително се превръща в щастлив.

Излизам от бара, пробивайки си път през тълпата нахлу-ващи посетители.

4:30 сутринта е, а утрото още не е настъпило. Дотътрям се в стаята си и се сгромолясвам в леглото. Този път съм благо-дарен за мрака.

Неотдавна видях една страхотна реклама на „Dos Equis“, мексиканската бира. Представлява фотография на изискан мъж около шейсетте, с пура в ръка, леко напомнящ за Хемин-гуей. От двете му страни са застанали две млади жени, кои-то го гледат с обожание. На снимката има, разбира се, и бира. Мъжът гледа с израз на човек, който знае всичко за живота, а текстът отдолу е следният: „Ти сам избираш дали да си дърт


досадник. Тия млекцета и пенсионерски гащи да не ти ги ку-пува някой друг?“.

Същото е и с щастието. Когато махнем приказките за ге-нетика, обществени връзки и относителен доход, щастието представлява избор. Не е лесен избор и невинаги е желан, но въпреки всичко си е избор.

Изправени пред един жесток климат и тотална изолация, исландците лесно можеха да се отдадат на отчаяние и пиян-ство – руския вариант. Вместо това обаче тези корави синове и дъщери на викингите забили поглед в непрогледния мрак на нощното небе и предпочели другия вариант: щастие и пиян-ство. Според мен това е по-мъдрият избор. Освен това, какво друго може да прави човек в мрака?

В продължение на десет години Ерик Уайнър е чуждестранен кореспондент на Националното обществено радио. Работил е в Ню Делхи, Йерусалим и Токио, правил е репортажи в повече от три-десет страни. Бил е кореспондент за НОР в Ню Йорк, Маями, във Вашингтон, окръг Колумбия. Бил е репортер на „Ню Йорк Таймс“. Специализирал е Журналистика в Станфордския университет като стипендиант на Knight Foundation. Негови материали са публикува-ни в Los Angeles Times, Slate, The New Republic и др.

След като изброди света, той се установи привидно щастливо във Вашингтонския регион, където разделя времето си между все-кидневната и кухнята.

http://www.ericweinerbooks.com

Geography of bliss

Documents

Transcript of Geography of bliss