The Klaxon Journal // Сборник Клаксон Прес

120 KLAXON PRESS-AjournAloFnEWBulGArIAnlItErAturE 121

Klaxonpressis

Klaxist

qqtHe Klaxon pressLiterary Journal

translation Monica Georgieff

aDVisorAni Ilkov

DesiGn anD ConCeptMonica GeorgieffEva AngelovaCamille Pylypczak eDitorial BoarDMonica GeorgieffDen StefanovaBoris Kirov Maria Micheva

Printing: Sofia University PressContent copyright © the contributors, 2014

qqtHe Klaxon pressЛитературен сборник

превод Mоника Георгиева

СЪвеТНИК Ани Илков

дИзайН & вИзИяMоника Георгиева

Eва АнгеловаКамил Палипдзак

редаКТорИ

Mоника ГеоргиеваДен Стефанова

Борис Киров Мария Мичева

Разпечатано от Университетско издателство “Св. Климент Охридски”

Всички права за материалите запазени © авторите, 2014

Contents • Съдържание

p

q

6Letters from the Editors •От редакторите

14,72,101AvgustinGospodinov•АвгустинГосподинов

8,48RosenKukushev•РосенКукушев

26,50StefanIkoga•СтефанИкога

13,39,47,64,92SevdaSemer•СевдаСемер

18,24,58JamesCrouchman•ДжеймсКраучман

70,79,81,93DenStefanova•ДенСтефанова

66,68,103MonicaGeorgieff•МоникаГеоргиева

73AlexanderBaltadzhiev•АлександърБалтаджиев

32,40BorisBurner•БорисБърнър

20epitaphvonweird•епитафиябездумна

16Ghostdog•Гоустдог

83YordanRadichkov•ЙорданРадичков

60,62BilyanaHristova•БилянаХристова

95,99,105GeorgiBelorechky•ГеоргиВелоречки

107Contributors •За авторите

114About New Poetry/Prose • За Нова Поезия / Проза

8 KLAXON PRESS - A JoUrnAL oF nEW BULGArIAn LItErAtUrE

klax•on (ˈklæk sən) n.a loud horn often used as a warning signal and to get someone’s attention

think of this journal as a warm introduction of our project to you, the reader.

the KLAXon PrESS is a youth art collective based in Sofia, Bulgaria publishing a print journal, organizing events in the city and pursuing

artistic projects. We aim to create a platform for and provoke discussion about talented young people and their work through the curation of live showcases, an independent press, and collaborations with

creative groups in Bulgaria and beyond. Bringing new writers, artists and musicians to your attention since november 2013. this is our first collaborative journal published with the generous support of Sofia University

“St. Kliment ohridski” Press.

You make the art, we do the legwork.

the Klaxon Press Collectivewww.klaxonpress.com@klaxonpress

p

Letter from the Editors

q

9

klax•on (ˈklæk sən) същ.шумна свирка често използвана с цел да привлече внимание

Нека тази книга от сборни материали бъде един поздрав с който да представим проекта си на Вас, Читателите.

КЛАКСОН ПРЕС е колектив на изкуствата базиран в София, България. Издаваме художествена литература, организираме събития

в града и участваме в разнообразни артистични проекти. Стремим се да разпространяваме младежки произведения

чрез кураторство на изложения на живо в различни формати, издателска дейност на няколко езика и сътрудничества с други

творчески групи в България и извън страната. Представяме нови таланти от ноември 2013г.

Това е първият брой на сборник издаден с подкрепата на издателството на Софийския Университет “Св. Климент

Охридски”.

You make the art, we do the legwork.

the Klaxon Press Collectivewww.klaxonpress.com@klaxonpress

От редакторитеq

p


Страхувам се от вдъхновениетоРосен Кукушев

p

q

страхувам се от вдъхновението което може и да спреда те наднича и да ме оглежда изпод кожата отвътре

езикът е една безкрайна долина на мъртвите поетиа редовете – все така неверни мостове към времето

събирам краищата на дъното останалоот сънища, нахлуващи като вълни в живота ми

не съм отпивал нито глътка от мастилотопреди да съм усетил полъх от ръцете ти

които като танц на гълъби сред хоратапрошарват фигури с неочаквани движения

мигът на твоето присъствие изпълва с радост вечността разпръсната на атоми

от всеки атом тъканта на мислите е паяжинав която нишките са струни от платното на душата ти

а днес снегът е само бял костюм, с който си тръгва този свят от този свят подир следите без да пита

11

заспивал съм така – прелитайки над думитедокосвайки едва сърцето на причината

да бъдеш Истинската Ти сред бури от налудничависълзи на сенки бликнали от времето на кръгове

***индустриална мъглаконтури на сгрешено градоустройствокато на длан на гледачка

смисълът се спуска по въже върхумиглите ти и сякаш си готова да заплачешно моля те недейподтекстът капсулира значимототекстът едва го разкриваостаналото ще разкажем без да записваме думиобичам те задоволително лесноти си ослепително далечнааз те привличамти ме отблъскваш:толкова прости закони намеханиката


***има груби ръце и нежна женас грубост омесва фрагменти от

нейната нежност: врат лице и очискули като изсъхнали вишни

(аз имам ум и сърцеболно наивно виновно сърце)

двамата спятедна мисъл посича съня с откровение

в стопена лъжа като:няма да те споделя със светаняма да те споделя няма да няма

13

I am scared of inspiration which might run outor which might peek inside me and look under my skin

language is such a never ending valley of dead poetsand the lines - they are such unpredictable bridges through time

I collect their ends in the bay left over from dreams, which flung themselves into my life as waves

I hadn’t even had a drink from the ink bottlebefore I felt the breeze of your hands

which dance like doves in crowds of peoplethey pattern spaces with haphazard movements

the moment of your presence fillsthe atomically scattered eternity with joy

from each atom the fabric of thoughts is a spiderwebin which strands are like strings from the canvas of the soul

today the snow is just a white suit, in whichthis world disappears into the next following footsteps without asking permission

I often fall asleep this way - flying over the wordsnever even getting to the root of the matter

p

q

I am Scared of InspirationRosen Kukushev


being the real You amidst storms of unwantedtears of shadows pouring out from time in pools

***industrial smogoutlines of botchedurbanizationlike the palm of a fortune teller

the meaning descends on a rope toyour eyelashes and it is as if you are on the verge of cryingbut please don’t the subtext encapsulates the essencethe text hardly hints at itthe rest we will talk about without writing down wordsI love you satisfyingly easily you are blindingly distantI attract youyou repel me:those simple rules of mechanics

***

he has rough hands and a delicate womanwith harshness he mixes fragments of

her gentleness: neck face and eyescheekbones like dry sour cherries

(I have a mind and a hearta sick naive guilty heart)

they are both sleepingone thought pierces the dream with revelation

in a melted down lie like:I will not share you with the worldI will not share youI will notI won’t

15

Sevda Semer • Севда Семер

p

q


Августин Господинов

p

q

ти с рошавата ти косашала на възелсинята по детскипастелена рокляи мокасини на голос пъпчица от комарнад глезенаи не-можах-да-видякакъв цвят гащичкиси моята автобусна любовспирката ти ще изпреваримоята което е жалконо съдбата обичатакива нещаи ти нетърпеливо вадишот чантата сиразни чудесииустните ти целуватцигарения филтърпръстите ти галятлистичето и омачкваттютюна, блазе му.слизаш и искаш огънчеот непознат запалвашдимът е ловък крадецпред очите ми те хващапод ръка и те отвеждаа на мен ми остава самода нащрапам тована старата си нокия и да те запаметя в НЕИЗПРАТЕНИ.

17

Avgustin Gospodinov

p

q

you with your windswept hairyour knotted scarfyour baby blue dressand the moccasinswith a mosquito biteabove the ankleand i-didn’t-get-to-seewhat color pantiesare my bus loveyour stop will come before mine which is a shamebut fate lovessituations like theseand you impatiently retrievefrom your pursesome magical thingsyour lips kissthe cigarette filteryour fingers caressthe paper and separatethe tobacco, I envy it.you get off and ask for a lightfrom a strangercigarette smoke is a clever thiefit takes you away right in front of my eyesand all I can do is type this outas a message on my old nokia and save you in DrAFtS.


ЕзераGhostdog

p

q

А на спирката кой седи на спирката в дъждакой седи и гледа на спирката как минават колите без чадъркой седи на спирката без дъждобранкой пуши не пуши шото е мокра цигарата и гледа трамваите гледа файтони няма файтони не лъжи, гледа алфи пасати голфовегледа пежа и откъслечни мустанги от спирката шкоди гледа капките дъжд и те му се смеят и той им се смее на спирката все по бързо се смее няма къде да ходи трамваят е далече спирката е тука идва голяма вълна пази се гледай гледай отгоре ще дойде още една не е вълна това, а езеро е.А кой гледа езерата и ги пасе по планините и храни спирките с трамваи кой гледа асфалта колко е гладък? 30000000 пъти се случва да пропусне понеделник втори път вторник. Без нищо между дъжда и целта седи и нищо нищо не може да прави нищо никога не е могло само дъжд снимки трамваи малко завои мигачи дъжд асфалт и някакви земноводни пешеходци лигави от усилието кой да предположи.А на спирката се седи фанфари тромпети туби и едни малки сребристи инструменти не помня как се казваха издават звук и обявиха, че трамваи днес не вървят заради дъжда.

19

LakesGhostdog

p

q

And at the stop who is at the stop in the rainwho is waiting and looking from the stop at passing cars without an umbrellawho is waiting at the stop without a raincoatwho is smoking but not smoking ‘cause the cigarette is wet and watching the trams watching the carriagesthere aren’t any carriages stop lying, watching alphas passats and golfswatching peugeots and sparse mustangs from the stop skodas watching raindrops and they laugh at him and he laughs at them at the stop he laughs easily he has nothing better to dothe tram is far the stop is right here a huge wave is coming look out pay attention pay attention another one will come from above it isn’t a wave, it’s a lake and who is watching lakes and breeding them in mountains and feeding them to tram stops who is paying attention to how smooth the asphalt is? 30000000 times it happens that he misses monday second time tuesday. With nothing but the rain and his destination he waits with nothing nothing he can do nothing there was never anything to do just rain photographs trams a couple of turns tail lights rain asphalt and some amphibian pedestrians slippery from the efforts who could have guessed it.and at the stop you wait fanfare trumpets tubas and these little silver instruments I don’t remember what they’re called make this noise to announce, that the trams won’t be running today due to rain.


James Crouchman • Джеймс Краучман

p

q


Шивачкаепитафия бездумна

p

q

Дали все още помни изражението на лицето ми, когато ме видя за първи път? Ще ми се да е така, защото тя беше най-хубавото нещо, попадало в очите ми. Щеше ми се от нас да се получи, също толкова хубаво нещо. Така и се случи, в предния ни живот...Тя ми даде усмивка зашита върху шал. Така винаги, когато сложа този шал на лицето си, аз съм усмихнат. Надявам се да ѝ се харесам с него, защото аз не умея да се усмихвам наистина. Избродира на ръкавиците ми карта, за да не се губя в гората и фенер върху шапката, за да ми свети в дълбоките тъмнини. Сега, когато следвам картата, винаги се озовавам пред нея - най-хубавото нещо, което морето е създало. Защото всички имаме етикет, а на нейния пише „на брега я намерих, от вълните я преписах и от пясък я направих“. Та, тази карта е някак вълшебна, винаги я открива, колкото и да сменя местоположението си. И всеки път, тя бродира върху нещо ново. Написа на сакото ми думи, с които да изрази любовта си. Написа, че пие кафето си с две захарчета, за да не забравя никога и, че без мен не може да се храни. Че обича да спи чисто гола, и да я галят зад ухото докато закусва. Написа, че слънцето е любимото ѝ небесно тяло, и че понякога не иска никой да я докосва, заради погнусата и отдалечението, което изпитва към хората. На сакото ми пишеше още, че обича да чете книги и да гледа филми, да си представя, че лети като катерица между дърветата. Че понякога я мързи да мие чинии, че е до болка откровена и че трудно се влюбва. На малко етикетче се четеше, че никога няма да забрави миризмата ми,

23

а от другата страна можех да потъркам ръката си и да усетя нейната. Пишеше да не я забравям или оставям сама в сънищата ѝ. Пишеше, че я е страх от клоуни, и че надеждата никога не умира. Че пираните са златни рибки с големи зъби и че душата ѝ е лилава. Понякога бродериите се късаха, тогава тя мипращаше стотици паячета, за да изтъкат наново нещата, които са се заличили. По този начин ми показа света си и после...Успя да зашие счупеното ми сърце, рови се в парченцата с години, но накрая го сътвори наново и сега то бие за нея. Върху него избродира името си. Свали панталона ми и започна да бродира върху бельото ми. Когато най-сетне избродира и обувките ми спря, погледна ме в очите, а аз знаех какво ще последва, затова просто поклатих глава. Съблякох се гол, а тя започна да бродира върху тялото ми. Нарисува приказки по ръцете ми, мечтите ѝ се сбъдваха върху гърба ми, птици ни носиха на краката ми, а водопади се стичаха от очите ми. Заши клепачите и в съзнанието ми, остана само тя и звуците които издаваше. После заши ушите ми. Устата ми млъкна щом докосна с игла устните ми. Тялото ми спря да диша след като заши и носът ми. Нямах нужда от въздух, всичко необходимо, за да живея, беше пред мен. После остави иглата и разроши косата си. Стана, доближи се до мен, целуна ме и бръкна надълбоко в тялото ми. Взе душата ми в ръцете си и седна отново на стола. Бръкна в себе си и извади своята. Хвана иглата, прекара конец, направи възел. И започна да шие. Когато свърши душите ни бяха едно, полетяха нагоре към тавана на къщата. Минаха през него като през вода и продължиха пътя си. Превърнаха се в облак и се понесоха към хоризонта. Тялото ми лежеше безжизнено на земята, а след секунда падна и нейното. Косата ѝ покриваше гърдите ми. Ръката ѝ докосваше моята, а главите ни се гледаха, точно както обичах... Мина време, телата ни започнаха да се разлагат, червеите ни изядоха докато спореха дали е мит, че ноктите и косата продължават да растат след смъртта, после славеи изядоха червеите и ние се превърнахме в птичата сутрешна песен.


The Seamstressepitaph von weird

p

I wonder sometimes whether she still remembers the expression on my face when she first saw me? I hope she does because she was the loveliest thing that ever wandered into my eyes. I wished that something would become of us, something equally lovely. And that is exactly what happened, in our past life...She gave me a smile sewn onto a scarf. that way, whenever I put that scarf near my face, I appeared to be smiling. I hope she will like me in it, because I am actually not good at smiling at all without it. on my gloves, she embroidered a map, so that I wouldn’t get lost in the forest and a flashlight on my hat, to penetrate the darkness. now, whenever I follow the map, I always end up in front of her - the loveliest thing the sea ever created. Because we all have a label, hers says “I found her on the coast, she is a copy of the waves, I made her out of sand”. Basically, this map is magical, it always finds her, no matter how many times I change my location. And every time, she embroiders something new. on my jacket she emblazoned words, with which she expressed her love. She wrote, that she takes her coffee with two sugars, so that I wouldn’t forget and that she can’t eat without me. that she loves sleeping naked, and to have someone touch behind her ears as she eats breakfast. She wrote, that the sun is her favorite celestial body and that sometimes she doesn’t want anyone to touch her at all because of the disgust and the distance she feels towards people. on my jacket it was written also that, she loves reading books and watching films so that she can imagine that she is a squirrel flying through the trees. that sometimes she is too lazy to wash dishes, that she is brutally

q

25

honest and does not fall in love easily. Another tiny label says that, she will never forget the way I smell to her and that, if I were to rub the opposite side of the label I would be able to feel her hand there. She wrote that I shouldn’t forget her or leave her alone in her dreams. She wrote that she was afraid of clowns and that hope never actually dies. that pirañas are just goldfish with big teeth and that her soul is purple. Sometimes when the embroidery would tear, she would send me hundreds of spiders, to fix the damaged pieces. this is how she showed me her world and then...She managed to stitch my tattered heart back together, she struggled with the pieces for years, but, finally, succeeded in rebuilding it and now it beats for her alone. She embroidered her name on it. She removed my trousers and began embroidering on my underwear. When she got to my shoes and embroidered them all over, she stopped, looked me in the eye, and I knew what must follow, so I just shook my head. I got rid of my clothes while she took to embroidering my body. She drew fairy tales on my hands, her dreams came true on my back, birds carried us on my legs and waterfalls flowed from my eyes. She sewed my eyelids shut so the only thing left on my mind was the image of her and the sounds she made. then she stitched my ears. My mouth shut itself obediently when the needle touched my lips. My body stopped breathing when she sewed my nostrils together. I did not need air, everything I needed to live was in front of me. She put the needle down and ruffled her hair. She stood, came nearer to me, kissed me and reached deep into my body. She took my soul in her hands and returned to the chair. She reached inside herself and removed her own. She threaded the needle, made a knot. And began to sew. When she was finished, our souls, now one piece, took flight towards the ceiling of the house. they passed through it as though it were water and continued on their way. they became a cloud and headed towards the horizon. My body lay limp on the ground, seconds later hers also collapsed. Her hair spilled on my chest. Her hand reached for mine, our heads watched each other, that is exactly how I liked it...Some time passed, our bodies began to decompose and the worms swarmed us, while they argued whether it was a myth that nails and hair kept growing after death, then swallows ate the worms and you and I were transformed into morning birdsong.



p

q

27



Лесни за мразенеСтефан Икога

p

q

Мразя евреите,В тях са всички пари,А и всички ги мразят.Мразя, че нямам пари,а и че са набедени за умни, мразя.А те са овци, с пушки, АмерикаИ звезди с по шест лъча, Мъртво море и мъртви души,Вкарани в тела, на парчета, по Телавивски стениот бомби разкашкани, Севивонът си се върти…

Мразя и негрите.С техния глад за права.Черна кожа и мускули, като на животни.Устни, носове и перлени зъби.Мразя, че са гладни, някъде там из Африка и умират от спин.Мразя и Мартин Лутър Кинг и Майкъл Джексън, който същоНе харесва негрите, А вече дори не му пука, Изгнива, обичайки своята Били Джийн.Негри, с коса от тел, накъдренаот боговете им Африкански,

плачат и ходят голи, развяват си пишките,с които са толкоз известниа аз слушам рап и ги мразя.

Мразя и циганите, те са навсякъде.Крадът и свирят и пеят. И правят деца, по много,От рано, просят и нагли са и обичат и мразят, така както никой друг не може,гадаят и скитат, напред, но най-вече назад по света.В катуни, гета,С каруци и колела, превземат,Това, от което всеки друг бяга.Мръсни са, изоставени, Боси, проституиращи,Бедни и всички останали лоши неща,които просто не понасям.

Мразя и азиатците, с техните източниМетоди да превземат света с ориз и телевизории комунизъм и роботи и роти от милиони,

29

червени китайчета с печати забити в челата им, „Made in China”.

Японци завиват си суши и пазят хилядолетна културасамураи и спомени за фашизъм ичервена точка на бяло поле,която някога, символизирала слънце,а днес в очите им ядрена гъба. Покорно затварят ги, за да се кланят на своите палачи.

И Индийците, с техните нискобюджетни любовни бози и касти и мизерия и Индира ГандиИ още нейни роднини и крави,които им пречат да минат,Вишванатан Ананд мести коня си, после му го взимат. Болести, всеки ден, няколко хиляди, защо не десетки измират,но не достатъчно, никога, не е достатъчно. Мразя и Арабите, защото взривяват се.Защото обичат бога си

и мразят се помежду си и мразят и други,Мразя мъжете им, имат по четири грозни дебели жени,Които разменят за камили и нефт и руски ракети,Бурки и чалми и пустини и сонди, войни, рекиОт кръв и хиляда и една бесилки, стоят хиляда и една нощи,а Шехеразада, чака, хиляда и втората.

Мразя и белите с тяхната сила.Това че имат стил ги побърква.Ходят по тънко въже, над всички останали И им се присмиват, сякаш са порцеланови,А тези отдолу са глинени.Стига ми, само да се видя в огледалото,За да го счупя от яд, че съм бял.Цялото бяло е в кал, изрита от френски прасета, Увлечени в стремежа си, да грухат парчета трюфели от


Пeр лашес!Аз съм парчета, но никога цял. Тези бели петна, самоувереностСигурност, страшно надменно сеНосят по улиците, едновременно Имащи и искащи още, от всичко, по много, И днес!

Обичам хората.Мразя, това, че са разделени на групи лесни за мразене.

31

Easy to HateStefan Ikoga

p

q

I hate the Jews,they have all the money,and everyone else hates them too.I hate that I don’t have money,and that they’re considered smart. they are sheep, with rifles, Americaand hexagram stars,Dead Sea and dead souls,shoved into bodies, in pieceson tel Aviv wallsruined by bombs,and yet the Dreidel keeps spinning...

I hate black people too.With their hunger for rights.Dark skin and muscles, like animals.Lips, noses and pearly teeth.I hate that they’re hungry somewhere over there in Africaand that they die from AIDS.I hate Martin Luther King Jr. and Michael Jackson, who also doesn’t like black people,He doesn’t even care anymore,

He’s rotting, in love with his Billie Jean.negroes, with hair made of wire, curlyby their African gods, crying and naked, they show off their dicks,with which they are so famouswhile I listen to rap and still hate them.

I hate gypsies also, they are everywhere.they steal and play and sing.they keep having children, a lot of them,while they’re young, they beg and they love and they hate,like no one else can in the world,they tell fortunes and wander, backwards and forwardsbut mostly backwards in ghettoes, in caravans,with buggies and bikes, taking over,that which everyone has left behind.they are dirty, and abandoned,barefoot, prostituting,poor and everything else bad,that I just can’t stand.


I hate Asians, with their Eastern methods of taking over the world with rice and televisionsand communism and robots and armies of millions,red little Chinese men with stamps on their foreheads“Made in China”.

Japanese people make sushi and protect an ancient culturesamurais and memories of fascism and a red point on a white background, which never really symbolized the sun, it looks more like a mushroom cloud to them these days.they are put behind bars, to worship their own executioners.

And Indians, with their low-budget Bollywood shitand castes and misery and Indira Ghandiand who knows how many of her relatives and cows in their way on the streets,Viswanathan Anand is moving his horse, then they take it from him. Diseases, everyday, several thousands, because it’s not just a couple at a time dying, but it isn’t enough, ever, it isn’t enough.

I hate the Arabs, because they blow themselves up. Because they love their God but hate each other and everyone else,I hate their men, they have four fat wives each,which they trade for camels and oil and russian rocket launchers,Burkas and turbans and deserts and probes, wars, rivers of blood anda thousand and one nooses, which stay a thousand and one nightswhile Scheherazade waits for number one thousand and two.

I hate the white people too for their power.the fact that they have style drives them crazy.they walk a tightrope above everyone else and mock them, as if they were made of porcelainand they were made out of clay.It is enough for me just to catch a glimpse of myself in the mirror,to get mad at myself for being white.Everything white is covered in mud, sifted around in by French pigs,who got carried away in their desire to snort pieces of white truffle fromPère Lachaise!

33

I am in pieces too, never whole.these white stains, of confidenceof security, they haughtilycarry themselves on the street, at the same timehaving and wantingmore of everything, more and now!

I love people.I hate the fact that they are separated into groups made so easy to hate.


Чувстваше се като вързан пес пред преминаващи автомобили.

Вечното въртене дразни. Времето е мудно, ранно утро. Росата е накъдрила тревите, тежи им и не мърдат, от сутрешните катранени пори пратени от Дунава. Наскоро разбит кораб, бе очернил водите, и те гъсто и тромаво препускаха към Черно море. Как да е.... Предстои гроздобер. Как няма, та тая година е толкоз плодородна, всичко цъфти и ражда. Гроздове цяла лапа, и бели и черни. Ще пада здраво тъпкане. Телеграфната жица на селцето се тлееше, вече натежала от историята си. Какво от това, по жицата, няма птица, изпържила се е. Жицата е една в селото.

Толкова почти и хората в Гиген, и тези останали са едвам живи, ако ходят, ходят с помощен крак, ако не с два. Млади в селото не се вясваха, не идваха в почивните дни, за да видят или опеят баба и дядо, когато се споминат. Натежалите лозници и тях нямаше кой да ги обере. В цял Гиген имаше само един, който биеше сутрин и вечер камбаната, който копаеше умрелите. Познаваха го – винаги усложлив, винаги ще помогне, но как се казваше...онзи там, на Гоце сина в края на селото горе на хълма! Ее, че не го ли помниш Гоце, спомина се преди 10 лета и можеше да пресуши две бутилки гроздова за...Да! баш този! Та на Гоце сина!

Гроздовете на животаБорис Бърнър (със Ст. Митков)

p

q

35

Беше неделя. Извергът отново отиде към черквата, за да удари камбаната преди слънцето да покаже огнените си езици. Тази сутрин откъм реката се беше спуснала гъста мъгла. Дълго време се таеше между храстите, но днес реши да разпери своите пелени и да ги разстила навред. Заради жицата нямаше птици, всички врабчета бяха побягнали отдавна, защото знаеха, че ако кацнат на нея, мигом ще изпукат като крушки. Лопатата на Извергът се влачеше след него бавно, монотонно, тежко, сърдито. Извергът имаше красива изправена стойка, жилесто тяло, изрядна коса. Алкохол не близваше. Очите му бяха винаги сиви, погледът – леден. Тези очи не трепваха, нито когато разбереше за смъртта на някого от селото, нито когато съсичаше бездомните котки на две с тъпата си лопата. Лопатата беше едно време на баща му. Дори когато единственият му родител се спомина, Извергът не пророни сълза, не трепна, единствено запали цигара. Ден след смъртта на Гоце намериха в селото разчленено на части магаре. Беше бито с тъпа лопата и всички го знаеха, но никой на глас не го каза.

Извергът точно беше навършил дванадесетата си година….Камбаната започна да бие, песента ѝ тръгна от купола на църквата, разнесе се надалеко. Изпървом мина по покривите на къщите, сетне слезе по стените надолу към пътя, прегърна се с мъглата, от там двете явления дружно обиколиха селото, а когато нямаше какво повече да правят в Гиген, се разбягаха на вси страни, та чак до реката. Очите на Изверга приемаха сивото на мъглата и после го отразяваха обратно към нея. Като че огледало беше поставено над повърхността на водата и образите им се биеха взаимно. Старата камбана си се лашкаше, а Вълко с тея набраздените си вежди си седеше в църквето, де едно време бе построено от младите, сега вече с поглед от към корените на цветята, старите. Гледаше се в огледалцето над малката мивка, в която подмиваше ръцете си след въжето. Ръцете му бяха протъркани, ама той много котки бе одрал. Много животни бе измъчил. Гледаше се и не се чудеше защо. Тея котки, магарета, кучета абе всичко де дразнеше, бе одирано и горено. Някои ги ядяхме, де.


Та всичко беше, когато младите тръгнаха за града. Тръгнаха да дирят късмета си в големия град. Вълко ядосан остана сам, тогава. Тежко го преживя, боледува го дълго това, време. Кукувицата го беше разчовъркала, ама като кълвач го беше думкала по тиквата. Тя хлопаше, та хлопаше, а опушения му мозък се тръскаше ту наляво, ту надясно. Полудя милият... а бе добър. Гоце го бе учил на маниери, бе добро дете. Баба Косена още го омилваше, като го види по самотната улица, да си влачи лопатата. Останал сам, той все знаеше, как всички други ще го оставят по-сам. Хванеше ли някой де броди по тез земи и го тряскаше да си седи тука. То за това и бе такова пусто, само гробището бе пълно. Там нощем идваше Жътваря и си вземаше дажбата. Хора и животни с еднакви белези от тая, тъпата лопата. Всички заедно със забулени погледи, бавно, бавно към Ада. Мяташе ги на жaравата, да се пекат. Подскачаха ли и подскачаха, старите добряци на село Гиген, що? Щото безмозъчно същество, квото е Вълко, ги бе потрошил един по един. Осквернил им беше живота,

като бе направил тая договорка с Жътваря... Селото ни е добро, Гиген си е до Дунава, имаме си ниви, имаме си риби. Виж таз година, за гроздовете нали ви казах. Тежат, не може да ги носим в една ръка. Нема кой да ги обере, бабе. Ние не пием вече. Пием от старото виното, отлежалото. В избата бутилки много не останаха, висят там окачени по рафтовете и отлежават, прашасват. В избата на селото нови бутилки не влизат, защото няма кой гроздето да обере. Рожбите на лозницата падат глухо на земята, крехките им чепки се пречупват на две, зърната им се пръскат и потичат капките им на реки. Белите гроздове се омешват с червените. Камбанният звън прегръща мъглата. Ръцете са протрити. Църква е, а в нея икони няма, ограбена е църквата, няма икони! Бабо tонке, ти помниш ли кога имаше икони по стените на църквата и идваше поп да пее на погребенията? А помниш ли, кога беряхте гроздето, тъпчехте го с боси крака и правехте от него да тече сок и да ферментира, и да става на вино? Виното кипеше по казаните, къркореше, плашеше децата, а духовете бягаха далече?

37

А по кръчмите махахте ли си главите, кажи, бабо Тонке! Извергът нямаше предварително набелязана цел, той виждаше и вършеше в момента. Взимаше лопатата и разцепваше на две животните, режеше опашките на кучетата с ножиците за лозници. Не изпитваше удоволствие или тъга, на лицето му нямаше нито усмивка, нито съжаление, ръцете му не трепереха. С хората не стигаше до крайности, но гледаше хората в очите. Извергът не знаеше какво представлява неговата природа, не се опитваше да даде обяснение на това, което прави, но чувстваше, че така пази баланса, запазва равновесие. Никога не убиваше съществото пред себе си веднага. Предпочиташе да се наслади на пира на агонията. Днес от забравеното от Бога село си замина още един. Камбаната отново прозвуча. Останаха Извергът – здрав, прав, с...дори красиви черти на лицето и неколцина куци. В Гиген рядко идваха катафалки, та Извергът пренасяше телата сам на ръце, отваряше земята, после я затваряше. Понякога му се случваше по-рядко да отвори и затвори вратите в дома си.

Забучваше в пръстта дрянови клонки, връзваше ги с коноп и оформяше кръст. Кръстът не знаеше за какво е, нито от къде идва, нито какво прави. Нямаше идея и защо се прави. Но той правеше кръстове, защото трябваше да прави кръстове, така запазваше баланса. Вълко сви тютюн в белите си листа и започна да пуфти. Седна на прага, на входа на гробището и зачака.... Като чума, бърза и безотказна лопата се бе разнесла из селото и никой нямаше, само Вълко и Жътваря, който си искаше таксата. Уговорката им бе оная нощ, когато баща му Гоце умре. Плака разбира се, че плака синът му тогаз, а всички мислеха че е слабоумен, той бе с голямо сърце, но светът му се срина. Всички напуснаха и баща му си отиде. Озверя и лопата с която копаше градината си, стана неговата коса. Искаше да остане завинаги в родното си селце. Цял живот, цял свят знаеше и той беше Гиген. Падна на колене тогава на гумената грапава изтривалка пред вратата на къщичката му и промълви:


„Моля се, там който може да отговори. Къде си, Господ не си. Той нямаше да ме остави сам на тоя свят. Искам да говоря с Дявола!“ Притисна глава между коленете си и започна да се тресе, толкова зло го беше обляло за момента, когато осъзна как свят вече няма. Тогава и дойде тоя студен вятър, тоя порив от Дунава, който сега е катран, тогава беше чумав. Прошепна му нещо, и очите му приеха състоянието на въздуха, леден и опустошаващ. Оттогава нещо стана с доброто му сърце, болно бе. Умът му не можеше да го контролира. То сърцето плачеше и за да забърше сълзите си взе кърпичката от Дявола. Черната роба му каза тогава, че за да остане вечен на тоя свят, който така милва, ще се грижи за селото, всеки който е тук, да бъде погребан тук. Взе грозда, червената чепка беше цялата му шепа и отхапа, сладка и нежна като кръв започна да се стича по брадичката му, и капеше по бялата риза. Целият се омаза. Омаза се с кръвта на земята. Изяде цялата лозя тогава, а Майката Земя си искаше кръвта, за това и Жътваря го накара да ги копа там накрая

на селото след последната къща, която бе неговата. Там се събираше таксата. Почвата седеше като благодат, плодовете и бяха за силата и храбростта на Вълко. Всеки грозд, като златна ябълка. Тежък е кръстът за носене, но болната душа го влачи, за да може да утеши болката си. Зимата изплези белите си езици и постепенно започна да ги спуска надолу от течението на Дунава, провлачи лигите си и към Гиген. Извергът знаеше, че останалите оцелели нямаше да преживеят студа, а когато снегът паднеше, щеше да му е по-трудно да ги влачи по пътя към гробищата. Сланата гореше последните стръкчета трева, наближаваха и пости, когато лопатата на Извергът отново затътри по асфалта. Преди да превали слънцето същата тази лопата навлезе в плътта на неколцината старци, които и сега едвам кретаха. Последните им погледи издаваха учудване, страх и благодарност – смес, която в сивите очи на Извергът изглеждаше като вкусните бабини кашички от детството. Телата биваха отмъквани нагоре по склона едно по едно. Земята се отваряше, поемаше останките от почернелите ръце на Извергът в своите кални

39

лапи, след което се затваряше. След което поникваше нов кръст. Седем дупки бяха изкопани, седем пресни гроба, седем дишащи все още снопа клонки изобразяваха разпятието. Камбаната бумтеше почти непрестанно, Извергът опъваше въжето почти до скъсване. Ангелите се спускаха, привлечени от тътена, бързаха през облаците, капките дъжд, за да поемат душите на мъртвите и да ги качат нагоре, пред портите на свети Петър. Но щом крилете им докоснеха мъглата на Гиген, мигом се извръщаха назад, летяха в паника, в полу-пристъп на завършена лудост те бягаха от това място, заради миризмата на гнило, заради реещите се сенки, заради дряновите кръстове и упорития звън на камбаната. Камбаната биеше на умряло от години в селото. Смъртта беше възприета като ежедневие, странен беше денят, в който никой не умираше. В последния ден на село Гиген умряха седмина наведнъж, остана само Извергът, сина на Гоце и Вълко. Тримата така различни, а композирани в едно. Непоклатим, непоколебим със сиви очи; някога с баща си, с детския си поглед; онзи

с неизлечимите спомени, с чувствителното сърце, със скърбящите очи. Вълко мина за последно през всяка една от къщите, запали навсякъде по едно кандилце. Синът на Гоце сипа за последно вино. Извергът уринира във всяка една тоалетна. И тримата изпълниха къщите, и всеки по свой начин вдъхна последната глътка живот през вратите на тези къщи. Прегъна табелата на Гиген преди да повлече лопатата след себе си извън селото. Ако някой наблюдаваше отдалеч, щеше да си каже, че в това селце кипи живот, защото през прозореца на всяка къща се прокрадваше закачлива светлинка. Този някой няма от къде да знае, че за последен път минаваше светлинка покрай овехтелите пердета и мъгляви прозорци.Щом Извергът напусна селото, той завинаги щеше да остане Изверг. А от устите на заровените започнаха да поникват лозници. Пробиваха капаците, минаваха през пръстта, увиваха се около кръстовете и заформяха паяжини от лозови листа. Сутрин слънцето взимаше всяко едно от тези листа, окъпваше го в светлина.


Сочни червени гроздове започнаха да аленеят над гробовете. Зърната падаха и се разпиляваха, сокът отвътре се стичаше надолу през суровата земя, просмукваше се през капаците и достигаше до телата. Тези тела бяха жадни, а по вените им отново циркулираше сокът от лозницата над тях – това беше тяхното грозде.

В тези прогнили бъчви плодът ферментира, очите се оформяха в стъкленици, съсирената кръв кипеше. Идеше време в Гиген пак за гроздобер.

41

Sevda Semer • Севда Семерp


Clusters of Life Boris Burner (with St.Mitkov)

p

q

He felt like a shackled stray, in the way of passing cars.

Constant spinning gets annoying. the weather is frowning, first dawn. the dew has curled the leaves of grass, it weighs on them and they don’t move, from the morning tar pores of the Danube. A recently destroyed ship had blackened the waters and they had lamely and viscously found their way towards the Black Sea. Anyways...the vine harvest is coming. of course it is time. this year has been so fruitful, everything just bloomed and grew. Entire handfuls of clusters of white and red. We’ll be crushing it for ages. the village telegraph wire was burning up, weighed down by its own history. It doesn’t matter because

there aren’t any birds on the wire, they’ve been smoldered off. there is only one wire in the village. there are around that many citizens of Gigen also. the remaining ones are barely alive; if they walk, they walk with a prosthetic leg, sometimes even two. Young people were never seen in the village, they didn’t come for holidays, they never came to see or mourn grandma and grandpa when they passed away. there was no one to pick the heavy vines either. In all of Gigen there was just one person who rang the church bell at dawn and dusk and dug the graves for the dead. People knew him - always helpful, always caring, but what was his name...that guy, Gotse’s son at the end of town on the hill!

43

What do you mean you don’t remember Gotse? He died 10 summers ago and could down two bottles of brandy in min...Yes! that’s the guy! So, we’re talking about his son! It was Sunday. the Degenerate once again went to the church to ring the bell before the sun could reach out its flaming tongues towards him. this morning, a thick fog had descended by way of the river. For a while, it had remained scattered among the bushes but had decided, that today, it would extend its skirts beyond. the state of the wire meant there were no birds in sight; all the sparrows had fled a long time ago, because they knew, if they were to perch on it, they would pop like old light bulbs. the Degenerate’s shovel dragged behind him slowly, monotonously, heavily, sullenly. the Degenerate had a beautifully correct posture, a lithe body and immaculate hair. He never touched alcohol. His eyes were always grey, the gaze - icy. these eyes never twitched, not when he found out someone from the village had died, not when he guillotined the stray cats with his shovel. the shovel used to belong to his father. Even when his only parent passed away, the Degenerate did

not shed a tear, he did not flinch, he only lit a cigarette. A day after Gotse’s death they found the pieces of a donkey that had been dismembered on the outskirts of the village. It had been beaten with a blunt shovel and everyone knew it, but no one dared to say it out loud. the Degenerate had just turned twelve years old... the bell began to ring, its melody came from the dome of the church tower and carried far. First, it jumped around the roofs of the houses, then climbed down the walls towards the road, it grabbed the fog and, together, they perused the village. When they had nothing more to do in Gigen, they split in opposite directions on their way to the river. the eyes of the Degenerate accepted the grey of the fog and reflected back at it. As though a mirror had been placed on the surface of the water and their images were struggling with each other. the old bell swung back and forth while Vulko the Degenerate and those spiked eyebrows of his sat in the chapel, which the young people had built a long time ago, the same young people now looking at the roots of the flowers from below, the old ones. He observed himself in the mirror above the tiny sink at which


he washed his hands from the dust of the bell rope. His hands were chafed, he had skinned so many strays. He had tortured so many beasts. He looked at himself and never once wondered why. these cats, these donkeys, dogs, everything that irritated him somehow ended up skinned and burned. Some were eaten, of course. this is how it was when all the young people moved to the city. they went to chase their luck in the big city. Vulko, angry, was left alone. He didn’t take it well, he was sick over it, this period of his life. the cuckoo had seized him, it had pecked and bruised his head which lolled, and lolled while his smoked brain swung from side to side. Insane...when he used to be good. Gotse had taught him manners, he was a good kid. Grandma Kosena would still pet him, when she saw him dragging his shovel on the deserted street. In his loneliness, he seemed to know somehow, how the presence of another soul would only make him lonelier in time. Whenever he found someone wandering around these lands, he would bash him over the head so that he would stay. that is one of the reasons why the place was so empty, and only the cemetery was full. this was the place where the reaper

picked up his harvest. People and animals with the same marks from the blunt shovel. United by their same shrouded gaze, sinking, sinking towards Hell. He threw them on the embers to roast. And did the good people of Gigen ever tremble! they trembled because the mindless creature, that was Vulko, had shattered them one by one. He had defiled each of their lives when he made that deal with the reaper... our village is a good one. In fact, Gigen is near the Danube, we have cornfields, we have fish. Look at this year alone, I told you about the clusters on the vines already. So heavy you can’t carry them in one hand, you need two. there’s no one to pick them, dear. We don’t even drink anymore. We drink the old wine, the vintages. there aren’t many bottles left in the cellar, they hang down there on shelves and age and get hidden by dust. there aren’t any new bottles in the village cellar, there is no one to harvest the vines. the children of the vine hollowly tumble to the ground, the delicate stems of their clusters tear apart and their grapes dissipate in rivers of their own juice. White grapes mix with red. the ring of the bell clutches the fog. the hands are chafed from it. the church is looted, there are

45

no icons in it, no icons! Grandma tonke, do you remember when there used to be icons on the walls of the church and a priest would come to sing at funerals? And do you remember when you would pick the grapes and, barefoot, crush them and make them leak their juice and then you would leave them to ferment and make wine? Wine overflowed from the cauldrons, it bubbled, scaring the children and banishing the ghosts? And the taverns, did you lose your heads at the taverns, tell me, Grandma tonke? the Degenerate never had a predefined target, he saw what he saw and did what he did spontaneously. He would take the shovel and split the animals, he cut off dog’s tails with vine clippers. He never felt pleasure or melancholy, his face was neither smiling, nor pitying, his hands would never shake. When it came to people, he was never too extreme, but he made a point to look them in the eyes. the Degenerate could not understand his own nature, he did not try to give reason to what he did, but felt, as though his actions kept some type of finite balance, protected an equilibrium. He never killed the thing in front of him immediately. He preferred to enjoy the feast of agony.

today, another one departs from the God-forsaken village. remaining are the Degenerate - strong, healthy, with...handsome features and a couple of cripples. Hearses hardly ever came to Gigen, which meant that the Degenerate would carry the bodies himself, he sliced the Earth then sewed it up again. It happened that he ended up performing this ritual more often than opening and closing the door to his own home. He drove branches of cornel into the fresh dirt after tying them into a cross with twine. He never figured what the cross was for, or where it came from, or what it did. He didn’t know why it was custom. However, he insistently tied crosses, because he had to, it was just one of the ways he kept the balance intact. Vulko rolled his tobacco in a crisp, white paper and puffed away. He sat at the threshold of the entrance of the cemetery and appeared to wait for something... Like a plague, a quick and persistent shovel was making its way through the village and there was no one else left, just Vulko and the reaper, waiting for his harvest. they made their deal that night, the night his father Gotse died. He cried, of course


his son cried that night, and everyone knew he was nitwitted with a big heart, but his world had crumbled that night. Everyone left and his father was gone. that night the garden shovel became his scythe. He just wanted to stay in the village where he was born forever. All his life, all his world knew that he was Gigen. He kneeled then on the rough India rubber of the threshold of his house and begged: “Please, whoever can, answer me. Wherever you are, you are not God. He would not leave me alone in the world. I want to speak to Satan!” He burrowed his head between his knees and began to knock himself back and forth, such impenetrable waves of evil bathed him as he realized that the world as he knew it no longer existed. that is when the freezing wind, a gust from the Danube which, now carried tar, that night, carried plague. It whispered something to him, his eyes accepted the state of the air, freezing and destructive. Something happened to his heart then, it became diseased. His mind could not control it. His heart was crying and to dry its tears, it borrowed a handkerchief from the Devil. the cloaked figure told him that, if he was to stay

eternally as a part of this world, the caress of which he treasures so deeply, he must take care that all that enter his village be buried there. He took the cluster of grapes, the red one was the size of his palm, and took a bite, it dripped down his chin sweetly and gently like blood onto his linen shirt. It was all over him. the blood of the earth was all over him. He ate the whole vine then knowing Mother Earth would eventually want her blood back. that is why the reaper made him bury everything at the outskirts of the village, past the last house, which coincidentally was Vulko’s own. that is where he would come to collect. the earth there was a benediction, its fruit were for Vulko’s strength and courage. Each grape, a golden apple. the cross is a heavy burden but his diseased soul carries it to soothe its own pain. Winter stuck out its white tongues and let them be carried gradually downstream by the current of the Danube. It drooled over Gigen as well. the Degenerate knew that the remaining villagers would not survive the cold, and when the snow arrived, it would be more difficult for him to drag them on the road to the cemetery. the frost had burned away the

47

last leaves of grass, Lent was coming, when the shuffle of the Degenerate’s shovel was heard once again on the asphalt. right before the sun had rained on the village, the shovel had separated the flesh of several of the remaining citizens of Gigen. the final look in their eyes revealed their surprise, their fear and their gratitude - a slew, which, in the grey eyes of the Degenerate resembled the delicious stews his grandmother used to make for him during his childhood. the bodies were carried up the hill one by one. the Earth was split, it absorbed the remains from the sooty hands of the Degenerate into its own dirty paws, at which point it closed upon itself again. A new cornel cross would grow where the hole used to gape. Seven holes were dug, seven new graves, seven lively sheafs of branches made up the image of the cross. the bell rang almost constantly, the Degenerate pulled at its rope with all his might. the angels descended, attracted by the din, they hurried through alleys of clouds, obstacles of rain droplets to gather the souls of the dead and lift them to the gates of St.Peter. However, when their wings reached the fogs of Gigen, they had no other choice but to turn back, they flew away

in panic, in a frenzied panic of insanity they fled the place, because of the undulating smell of rot, because of the dominating shadows, because of the cornel crosses and the persistent sound of the bell. that bell had been ringing in the rhythm of death for years in the village. Death was considered quotidian, strange was the day in which no one died. on the last day in the history of Gigen, seven people dropped dead simultaneously, only the Degenerate, Gotse’s son and Vulko remained. It was very peculiar that they composed one being when three of them were so different from each other. resolute, unwavering with grey eyes; the one who used to look to his father with the innocence of a child; the one with the entrenched memories, the sensitive heart, the suffering eyes. Vulko passed through each one of the homes one last time, lit a tiny worship lamp at each. Gotse’s son then proceeded to pour himself one final glass of wine. the Degenerate pissed in every toilet. And the three of them filled each place, and the three of them, each in his own way, breathed a final sip of life through the doors of these houses. He contorted the sign for Gigen before dragging his shovel behind


him right out of the confines of the village. If someone had been observing this from afar, they would say, that this village was alive, because in the window of every house was a winking, playful light. this someone had no way of knowing, of course, that this was the last time light would pass through the worn curtains and the dusty windows. once the Degenerate had left the village, he committed to always being the Degenerate. Vines began to grow from the mouths of the buried villagers. the vines pierced lids, passed through the earth, weaved around crosses and braided themselves into webs of leaves.

In the morning, the sun held each of these leaves and bathed it in light. Juicy, red clusters decorated the graves. the grapes fell and scattered, their juice permeated through the raw earth, seeking the bodies. these bodies were thirsty for the moment when the juice from the grapes above them would run in their veins once again - these were their vines. the fruit fermented in these rotten barrels, the eyes transformed into glass jars, the clotted blood was boiling. It was time for harvest in Gigen once again.

49

Sevda Semer• Севда Семер

p

q


Червенокосата женаРосен Кукушев

p

q

червенокосата жена притежаваособена прелестособена форма на страст

облизва блажено върховете на пръстиполепнали с тънки листа от тютюнраменете преливат от гъсти къдрицидяволито преплели върховете сив хищни езицилуничаво бяло лицеочи хризантемени усмивка на сфинкс

червенокосата жена притежаваособена форма на стихи вкус на нестихваща в устните плътледовете топи между дланипротегнати и превръщав океани разстоянията между нея и менс пръски от фениксов дъжд

прелест която е форма на стих ... и на страст

51

the redhead possessesa unique beautya unique form of passion

she sublimely licksthe tips of her fingerscovered with translucent tobaccoher shoulders overflow with thick curlswhich have devilishly tangled their tipsin knots of pronged tongues a freckled white facechrysanthemum eyesthe smile of a sphinx

the redhead possessesa unique form of poetryand the taste of unabated flesh in her lipsshe melts ice in the palm of her handoutstretched and transforms into oceans the distancebetween me and herwith droplets of phoenix rain

a beauty, a unique formof poetry ... and of passion

The RedheadRosen Kukushev

p

q


Разкажи ми за менСтефан Икога

p

q

-Разкажи ми за мен!-Разкажи ми за мен!

Той постави лицето си пред лицето ѝ, в леглото ѝ. Тя постави лицето си пред лицето му, в леглото ѝ. Леглото ѝ е разхвърляно, като него. Тя мрази да е разхвърляно.-Обичаш ли ме?Чаршафите са смачкани, мръсни. Стаята ѝ е разхвърляна, като него, като пръстите му, които са разхвърляни безразборно по тялото ѝ. Като пръстите му, които тактуват върху бедрата и неравноделни ритми, като очите му.-Не.Погледът му е подреден, като нея. Последователен в изследването си на чертите ѝ. На кичурите мокра, уморена коса, залепнала по изпотения ѝ

гръб. На малките черни петънца от разтеклата се спирала, на сълзите ѝ, на очите ѝ.-Знам че ме лъжеш и ми е хубаво, че го знам.Погледът ѝ е разхвърлян, като него. Тя е щастлива от това, че когато го гледа, вижда хаос. Вижда небръснатото му лице и вдъхновението, с което го е натъпкала. Не търси нищо, докато го гледа. Не го опознава, защото знае, че никога няма да успее. Предала се е и е победила едновременно. Той е неин.-Аз никога няма да бъда твой.Меката и усмивка го кара, да се чувства като глупак. Тя вижда през него. Никой не вижда през него, никой не го кара да се чувства глупак. Тя няма представа кой е той, но интуицията ѝ е могъща. Той е на колене пред нея, докато я

53

прегръща и я слуша как диша.-Аз никога не съм искала да си мой. Ти си на всички, които те поискат, но ти не искаш да си на всички. Ти искаш да си тук, до мен и да ти разказвам. Ти искаш да ми разказваш и да си тук, до мен.По земята е пълно с фасове. Дробовете им са пълни с фасове. Устните им са плътни и разказват си един на друг, един за друг, докато се целуват.-Знам, че си силна. Виждам го, както виждам и смачканите ти гащички на нощното шкафче. -Знам, че съм силна. Знам, че съм слаба, понякога, като сега, когато краката ми треперят и искам, да ме прегърнеш. Когато съм слаба искам, да ме прегръщаш, разбираш ли? Искам да те захапя, глупако, защо се съмняваш в играта ни?Зениците им танцуваха,

свободно, на непозната музика, като влюбени, избягали на стоп някъде, решили, да го запазят в тайна. Зениците им си говореха, така, както те не можеха да си говорят с думи, a и не искаха. Думите, често загрозяват безплътното с устрема си, да му дадат материален образ и обяснение.-Представяш ли си светът да свърши след малко. Докато си мъмрим и се гледаме и обсъждаме света, но преди всичко себе си, ярка бяла светлина, да пробие през черните пердета и през щорите, а секунди по-късно, да бъдем изпепелени от атомен взрив?-Да, би било прекрасно. Би било прекрасно, защото утре всичко свършва. Аз отивам далеч, ти оставаш тук. Няма да имам смелостта да се пречукам сама, а и не бих го


направила, заради близките, които ме обичат, а ми се иска. Атомна бомба, би превърнала, днешната ни сладка раздяла, в един прекрасен край. Искам, да бъдем Ромео и Жулиета, но на съставни части, прахът ни да се носи по вятъра над останките на София. Но какво ти говоря, няма да падне бомба, ти ще си намериш нова любов…Тя млъкна, чакаше, галещ егото отговор, от типа- Не, няма, аз също искам да ме няма! Искаше той да роди четиристишие за този момент, даже го измисли тя – Любов ли, не благодаря.

Искам само нея.

Какво ще правя с любовта,

Когато тя не е до мене…

Получи хилядозначно –Хм! Дишането му се учести и той скочи от леглото. Уви се почти целият в чаршаф и с пръсти направи процеп в щорите. Гледаше нещо, някъде навън. Всъщност, нищо не гледаше, просто четирстишие в главата му не се роди, роди се едно, само по-себе си, съвсем недостатъчно – Хм! Трябваше да добави нещо драматично, а именно напрегнатия поглед през прозореца.- Върни се в леглото.Кутията ѝ с цигари се разби в стената, цигарата в устата ѝ пламна, той се обърна. Погледна към силуета ѝ, грациозно, издишащ бял дим, окрасен като зебра, от светлината, която се промъкваше покрай щорите. Дишането му се учести. Той разпери ръце, колкото му

55

позволяват сухожилията и мускулите. -Толкова много те. Ето толкова много те обичам. Ето толкова, толкова много. Разперил съм ръцете си в размах на Кетцалкоатл, толкова много ми даваш криле. Разтворил съм педята си така, че кожата между пръстите ми се е разкъсала, толкова много те… И толкова много те, че залепил съм клепачите си с лепило, толкова много искам да те разглеждам, безкрайнице. Толкова много минути съм дишал дъха ти, докато си била по-красива от толкова много други. Толкова дълги минути, толкова малко часовници имаше, докато ми разказваше каквото си искаш на дивана в другата стая и ми четеше твои букви и късаше копчета от корсета си и късаше копчета от

душата си, и зашивахме копчета от възглавници. Толкова плавни потайници сме, потайно нищо не си казваме и пазим в тайна, че всичко вече сме си разказали. Познавам те цялата, в детайли. Разгледах те само за малко, но те запомних, няма да се изтриеш, опитвай, но няма. Толкова малко остана, толкова малко отмина. Три дена от лято и една незапочнала зима. Тoлкова колкото. Колкото толкова. Издиша. Изреди тези думи, на един дъх, пребледнял от любов, а бялата светлина от щорите не идваше. Беше му неловко, че я обича толкова много, без да идва краят на света. На нея също.


-tell me about me!-tell me about me!

He thrust his face towards hers, in her bed. She put her face in front of his, in her bed. Her bed is messy, like him. She hates it messy.-Do you love me?the sheets are wrinkled, dirty. the room is untidy, like him, like his fingers, which are scattered on her body. Like his fingers, which keep time on her thigh in arhythmic beats, like his eyes. -no. His gaze is just so, like her. He studies her features in sequence. the tangled, tired hair, matted to her sweaty back. the tiny stains of her running mascara, her tears, her eyes. -I know you’re lying to me and I like that I know that you are.Her look is untidy, like him. She

is happy about the fact that when she looks at him, she sees chaos. She sees his unshaven face and the inspiration with which she has trampled it. She doesn’t search for anything, when she looks at him. She doesn’t get to know him, because she knows that she will never know him completely. She surrenders and wins simultaneously. He is hers.-I will never be yours.Her soft smile makes him feel like a fool. She sees through him. nobody sees through him, nobody makes him feel like a fool. She has no idea who he is but intuition is a powerful thing. He is kneeling in front of her, as he cradles her and listens to her breath. -I’ve never wanted you to be mine. You belong to everyone who has ever wanted you, but you don’t want to belong to everyone.

Tell Me About MeStefan Ikoga

p

q

57

You want to be here, beside me so I can tell you stories. You want to tell me stories and to be here, beside me. the floor is littered with cigarette butts. their lungs are littered with them too. their lips are full enough for them to tell each other, about each other, while they kiss. -I’m aware of your strength. I can see it, like the way I see your flung panties on the nightstand. -I know about my strength. I know that I’m weak sometimes, like right now, when my legs tremble and I want you to hold me. When I’m weak I want you to hold me, do you understand? I want to bite you, you fool - why are you doubting our little game?their irises danced freely to unfamiliar music, like lovers who are hitchhiking like fugitives, in secrecy. their irises spoke to each

other, like this, when they couldn’t use their words, and didn’t want to risk it. Words often ruin the immaterial with their desire to give it a tangible image and definition. -Can you imagine if the world were to end right now? While we’re whispering and watching each other and talking about the world, but also mostly about ourselves, this bright, white light could penetrate the black curtains and the blinds and seconds later, turn us into the ashes of an atomic explosion?-Yes, it would be wonderful. It would be wonderful because tomorrow everything is ending. I’m going far away, and you’re staying here. I won’t have the courage to end it all myself, and I wouldn’t do it, because of my family, they love me, I want to though. An atomic bomb


would turn the sweetness of our goodbyes today into a beautiful ending. I want us to be romeo and Juliet, but in constituent parts, our dust carried above what remains of Sofia. But what am I even talking about, there won’t be any bomb, you’ll just find someone new to love... She quietened down, waiting for an answer to stroke her ego, a type of - no, I won’t, I want to die with you! She wanted him to write a little quatrain about it, she even made one up herself - Love? no thank you.

I want only her.

What will I do with love,

when she is not with me...

-She only got Hm! out of him, it could have meant a thousand different things. His breathing quickened and he jumped out of bed. He wrapped the entire bed sheet around himself and parted the blinds. He spotted something, somewhere outside. In reality, he wasn’t looking at anything at all, a little quatrain hadn’t formed in his mind but instead just one totally insufficient - Hm! He should have added something dramatic, he thought the loaded gaze through the window should do it. -Come back to bed.Her box of cigarettes smashed against the wall, the cigarette in her hand was lit, he turned around. He looked to her silhouette and the gracefully ascending white smoke, striped like a zebra, in the light which penetrated through the blinds.

59

His breath quickened. He spread his arms as wide as his muscles and bones would allow him.-this much. this is how much I love you. this much, this much. I’ve spread my arms like Quetzalcoatl because of the wings you have given me. I have stretched my limbs so far that the skin between my fingers is tearing apart, that is how much I...And I do so much that I have glued my eyelids so I can browse you, you never ending thing. I have breathed in your breath so many minutes in which you were more beautiful than so many others. Such long minutes, that there was never any clocks around when you were telling me the stories in your head on the couch in the other room and read your letters and ripped buttons off your corset and ripped buttons

from your soul, and we sewed buttons on pillowcases. We are such careful keepers of secrets, we don’t tell each other anything and hide that we’ve already told each other everything. I know you completely, in detail. I studied you for only a minute but I remember everything, you won’t be able to erase yourself, you can try but you can’t. So little is left, so little has passed. three days of summer and a winter that never got to begin. that is how much. He exhaled after lining up these words in one breath, pallid from love, and the white light from behind the blinds still wasn’t coming. He felt awkward for loving her so much without the certainty of the end of the world. She felt the same way.

61

p James Crouchman • Джеймс Краучман


всеки ден е мъничко по-тъжен,удавен в спомен носталгичени, отдавна сякаш за него омъжена,душата гола в този спомен свлича се.

всяка песен е мъничко по-тиха.той пак ще ме прегърне в тишината.след всички раздели и сълзи прикрити,ще се върна някога, за да остана

всеки ден той мъничко по-близо е.димът все повече на него заприличва.тайната вече от всички разкрита е - че аз го обичам и той мен обича.

Ем.

Винено Биляна Христова

p

q

63

everyday is slightly sadder now,drowned in a nostalgic recollectionand, as if to a memory bound,the naked soul crumbles.

every song is slightly softer now.he’ll hold me quietly again.after all the farewells and hidden tears,i’ll return one day and stay

every day he is slightly closer now.the smoke resembling his silhouette and the secret is revealed by them all - I love him and he loves me back.

Em.

All Mine Bilyana Hristova

p

q


кажи, че ще останешкато призрак леден в моите нощида напомняш отминали ласкии да ме обичаш още.кажи, че ще останешв лято кратко и зима безкрайнада се бориш, в тягост мен да чакашсамата аз при тебе да остана.кажи, че ще останеш.не по-близо, но не и по-далече.ранявай, както аз ранявам те,но като мен обичай вечно.кажи, че ще останеш.нали ти казах, ти си моeто вкъщи.знай, че всеки следващ път, когатовръщам се, при теб се връщам.

Ем.

Винено 2Биляна Христова

p

q

65

say you’ll staylike a frozen ghost in my nightsto remind me of the previous touchand to still love me.say you’ll stayin swift summer and eternal winterfighting, burningly waitingfor me to only stay with you.say you’ll staynot closer but not farther eitherhurt me like I’ve hurt youbut also love forever just as I do.say you’ll stayI told you, you are my home.know, that any time I am returning,I return to you, where I belong.

Em.

All Mine 2Bilyana Hristova

p

q


p

q



4ч. не лъжеМоника Георгиева

p

q

в тъмнината на 4ч.полу-заспала в ръцете типочвам да не правя разлика между твоята бенка и моята тръпчинкамежду нашите еднакво кръгли очидокато твоята вратовръзка се увива около глезените ми в леглотоунасям се.странно е че моята усмивка някак сисе слива с твоята вечна гримасати трепериш, аз трептяпак съм ти говорила на сънкакво ти казах?“каза нищо, нищо не каза”в тъмнината на 4ч.полу-заспала в ръцете тити пак не ме слушаш внимателно

69

in the darkness of 4am.half-asleep in your arms i stop being able to tell the difference between your scars and my dimplesbetween our same round eyeswhile your tie weaves around my ankles at the foot of the bedI drift off.it terrifies me that my smile somehowblends with your constant grimaceyou tremble, I shiver with anticipationI talked in my sleep again tonightwhat did I say to you?“you said nothing, nothing at all”in the darkness of 4am.half-asleep in your armsyou’re still not listening to me carefully

4am. doesn’t lieMonica Georgieff

p

q


нещоМоника Георгиева

p

q

обзалагам се че хората спят в общи легла за да видят луничките на гърба на другия човек на разсъмване,да наблюдават съня събрал се на клепачите им изпотени от снощния кошмар,притворените им винени устни, дишането през уста невинно, недообръснатата част на брадичката им която потрепва докато сънено мънкат за ‘нещо’...и това ‘нещо’ е толкова щастливо, че има късмета да гали устните им тази сутрин докато някой просто лежи в леглото им

71

i bet that people sleep in the same bedjust to see the freckles on the other person’s back at dawn,to see the sleep gathered on their eyelidsalong with the sweat of their last nightmare,the wine-stained parted lips,the innocence of breathing out of their mouth,the unshaven part of their chin thattrembles as they mumble about ‘it’and ‘it’, whatever ‘it’ is, is so luckyto be on your lips this morning, while someone is just there in your bed

the lucky ‘it’Monica Georgieff

p

q


Стела & СтенлиДен Стефанова

p

q

Стела и Стенли никога не сатрезви през зиматаи по обедно време

Стела и Стенли никога нямада напишат писматакоито си обещаха

аз ще бъда твоята фибаказва Стенли и хваща кичурпобеляваща косасмеят се докато я стисканея и косата и вратаудушава язащото Стела не можеда бъде обичанапо друг начин

но Стела и Стенлине сме аз и ти

73

Stella and Stanley are never sober in winter timeor at lunch time ever

Stella and Stanley will neverwrite the letters they promisedto each other that they would

I will be the clip in your hair,says Stanley and lifts a grey strand of itthey laugh as he squeezes her and the strand of hair and her neckthat he’s choking nowbecause Stella will not be loved in any other way

but Stella and Stanleyare not Me and You

Stella & StanleyDen Stefanova

p

q



p

q

с два въпросая помняпиташе винагикакво е времетовътре в менеи какво не ми стигаза пълно щастиеднес е купесто лилавоза пълно щастиелипсват двата ѝ въпроса

with two questionsI remember hershe always asked what the whether was likein my mindand what I was missingto feel joy completelytoday is cloudy violetto feel joy completelyit’s her two questions I’m missing

Avgustin Gospodinov

75

Ако се бях родил другадеАлександър Балтаджиев

p

q

Пътувам в тролей №5 за към вкъщи. В тролея си смърди тайно на нещо като пикня. Винаги, като го усетя и си представям как пияните шофьори нощем в депото си псуват работата и опикават тук-таме, за да си отмъстят на някого или за да покажат на другите малко от живота си и да получат в замяна мъничко симпатия. Както и да е, де. Ние, пътниците, си пътуваме най-състрадателно и най-вероятно и на другите хора им минава през ума сцената в депото посред нощ. За това се сещам, защото веднъж ми се случи да го посетя по-тъмно, след като шофьора не пожела да спре на никоя по-ранна спирка и си ме закара в Малашевци - спря, слезе и веднага се запъти към мъждукаща светлинка - някакъв импровизиран шофьорски стол, където вече пиеха двама негови колеги, които гледаха навъсено като гробари. Може би направих асоциацията, защото знаех, че в Малашевци има и гробище.Така или иначе в днешния следобед си се дундуркахме вече по Патриарха и на “НДК-то на културата” се качиха циганка с дъщеря си, последни, и зад тях се хлопна вратата. Мигом се чу мъжки глас:- Внимание! Пазете си чантите!Всички това и чакаха. Ледът беше разчупен и понеже нямаме какво друго да правим в автобуса, дайте да си приказваме за нашите си неща.


В отговор на предупреждението някаква жена обвинително запита, директно на “ти”:- Кого визираш?Обърнах се и видях изчервилия се чичо, към когото бе отправен въпроса.Той се защити, отвръщайки, че не бил посочвал никого конкретно:- Просто предупреждавам.В този момент се включи друг чичо:- Госпожо, какво значение има кого визира, освен това е ясно, че има предвид циганката с детето. Аз съм полицай от тридесет години и без значение циганка или не, бих разсъблякъл всеки, докато не се открие откраднатото. И вас бих ви разсъблякъл, да лъсне пред всички каква грозна стара жена сте!- Дърт перверзник! – обидена изсъска жената.Те започнаха да се карат. Останалите се присмивахме, а една студентка даже си извади слушалките от ушите, за да не изпусне нещо. Шофьорът, обаче, изръмжа внезапно:- Млъквайте всички! Елате да я видите тая – тръгнала да ми прави обратен завой. Ей, ма, що по-добре не влезеш с комбайнчето направо в църквата, да ти еба мамата!Бяхме стигнали до църквата „Георги Софийски“ и някаква клявка се опитваше да завърти огромен черен джип, който ѝ бе възложен да управлява, на сто и осемдесет градуса или нещо подобно,

77

точно пред тролея и не ѝ се отдаваше въобще. Оживлението в тролея закипя с пълна сила. Всички грейнахме и си разменяхме усмихнати погледи, така сякаш сме отколешни другари, разхилили се на изръсената шега. И наистина ми стана много приятно, защото разбрах, че никъде другаде по света случилото се нямаше да предизвика такова сплотяване на непознати иначе съграждани. И както си се радвах улисано, изпуснах спирката си. Но в момента, в който вратата се затръшна и последва очакваното охлаждане на страстите, някой от другия края на тролея се провикна обнадежден:- А сега да си признае този, който не се е изкъпал и смърди на бидон със зеле!До следващата спирка целият тролей се смя на глас. Другите непознати българи, които се разхождаха по улицата, нямаха представа какво се е случило, но при вида на засмяните лица и те се усмихваха и ни махаха, сякаш сме отборът български олимпийци, отпътуващ за голямото състезание.Няколко часа по-късно - представих си - ще ехти искрен смях на гробищата в Малашевци.


I am riding on tram number 5 on my way home. Inside the tram it smells of something that could easily be urine. Whenever I am in the presence of this smell I cannot help but imagine the drunken tram drivers late at night in the depot cursing their jobs and taking a piss here and there, for revenge or just to get some sympathy for what they have to put up with. Anyways. We, the passengers, were riding the tram sympathetically and we were all envisioning the same scene from the depot at night. Personally, it’s the first thing I think about because it happened once that I got to visit the depot at night, after the driver refused to let me off and took me directly to Malashevtsi - stopped, got out of the tram, and headed towards a flickering light - some sort of improvised rest stop for drivers where two of his colleagues were already drinking. they looked like sullen grave diggers. I probably made that connection because I knew that there was a cemetery at Malashevtsi. no matter, on this particular afternoon we were bouncing along the Patriarch and at the national Palace of Culture a gypsy woman got on with her daughter. Suddenly, a man’s voice:- Attention! Keep an eye on your bags!that’s what we were all waiting for. the ice was broken and because there was nothing else to do in the confinement of the tram, we decided to talk about what we know. In response to the man’s warning a woman accusingly asked him, using the informal ‘you’: -Who are you referring to?

If I had Been Born Anywhere ElseAlexander Baltadzhiev

p

q

79

I looked behind me and saw the blushing man whom the woman had addressed. He defended himself, replying, that he didn’t mean anyone in particular. -It was just a general warning. At that moment, another man joined the conversation:-Madam, what does it matter who he was referring to when it is absolutely clear he meant the gypsy woman with the child. I have been a police officer for thirty years and it doesn’t matter at all, gypsy woman or not, I would strip everyone here until we discover whatever has been stolen. I would strip you as well, so that everyone can see what an ugly, old woman you are!- Dirty pervert! - hissed the woman.they started arguing. the rest of us were chuckling, a young girl even took out her headphones to make sure she wouldn’t miss the action. the driver, however, growled unexpectedly:- Shut up, all of you! Come look at this - who does she think she is, doing a u-turn here? Hey you, why don’t you just shove that little fucking truck directly through the church!We had gotten to the church of Georgi of Sofia and some mafioso wife was trying to maneuver this huge black Jeep, which someone had trusted her to operate, trying to do a 180 or something like that, right in the middle of the road and she wasn’t getting anywhere at all. the excitement in the tram was on the verge of boiling over. We all beamed and traded conspiratorial looks across the trolley, sharing our inside joke. And I was really quite happy then, because I understood, that


nowhere else in the world would this series of insignificant events cause a sense of bonding between strangers living in the same city. And while I was distractedly marveling at the circumstances, I missed my stop. When another abrupt shut of the door brought on the anticipated cooling of our brief communal excitement, someone from the other end of the tram, in the hope of renewing it, exclaimed:- now can we finally get a confession from the person who hasn’t showered and smells like a pickled cabbage?!on the way to the next stop, the entire tram was wracked by waves of laughter. All the other strangers walking in the street had no idea what had just transpired but, seeing our smiling faces passing by, they smiled and waved in turn, as though we were all part of the Bulgarian olympic team on our way to the Games. Some hours later, I imagined the sincere laughter which would carry over the cemetery at Malashevtsi.

81

добро е утротокогато предхождалека нощ

когато се изповядвашбез да вярваш в църкватабез да вярваш във винатабез фин млечен шоколадрасото замества воалсъбличаш го с историиза себе сив минало временаливаш

когато някой те изпиванека е на ексс лимон и смелоствместо солда е прозорец

Сол в раните Ден Стефанова

p

q


it’s best when dawn precedes good night

when you confesswithout believing in churchwithout believing in guiltwithout fine milk chocolatea gown could take the place of a veilwhich you remove with storiesabout yourselffrom the pastpouring

and when someone finally drinks youyou better hope it’s all at oncelike a shot with lemonand courage, instead of saltto be a window you can spill out of

Salt in the WoundsDen Stefanova

p

q

83

устата ми пламва с вкуса на отваратас която ме лекуваше майка микато бях малка помня рафта в килераили в кутия за хляб я държеше

три супени лъжици всеки ден насиланародна медицина мед орехи и ракиянавиците покълват когато си на петопитах да не съм като ръцете мибях всичките тези несъвместимимъже и жени бях сафари бях библия

с календар за разбиване на катинарии с широко отворени рани чакам баща ми невидим като време и днес той дойдекръщене е в морето от белези без мед наследството което нося вместо детство

защото навиците подраняват за срещи по три пъти на ден докато спре да горчиизпиваш насила цялата си самоличност задължително е да умреш за да проумеешче причината първо е следствие

че теб те има защото винаги те е ималотялото е подвързия на миналото

Твоята стая завинагиДен Стефанова

p

q


my mouth is enflamed with the taste of the brewwith which my mother used to cure mewhen I was little I rememberthe cupboard in the cellar or the bread box in which she kept it

three table spoons every day by forcenational medicine honey walnuts and brandyhabits tend to sprout when you’re fiveI tried desperately to be unlike my own handsI was instead these incompatible men and women I was a safari I was a bible

with a calendar for busting open locksand with wide gaping wounds I wait for my fatherinvisible like time and he actually came todaybaptism in the sea of scars without honeythe heritage I carry in place of my childhood

because habits arrive early to meetingsthree times a day until it stops being bitteryou chase down your whole identityit is imperative that you die to understandthat the reason is first and foremost consequence

that you are there because you have always been the body is just the binding of the past

Your Room Forever Den Stefanova

p

q

85

Погледнах се в огледалото и видях, че лицето ми си е тръгнало. Просто го нямаше. Не знам къде беше отишло и реших, че няма смисъл да седя и да го чакам тук, та започнах да си мия зъбите. Докато търках мъдреците си с трицветната паста за зъби започнах да си мисля, че лицето ми отдавна може да си е тръгнало. Твърде възможно беше да не съм го забелязал по-рано, защото не прекарвам твърде дълго време пред огледалото. Най-често това се случва сутрин докато го плискам с вода, за да се разсъня. Но очите ми са твърде своеволни и колкото и да плискам и тях с вода, рядко се събуждат навреме. Слагам си ризата и докато закопчавам копчетата се оказва, че няма помен и от кожата по гърдите ми. Всичко

е черно и право, без извивки, даже и зърната ми ги няма. Чудя се на какво ли се дължи това и решавам все пак да почакам лицето и зърната си известно време. Сядам пред огледалото и гледам човека от другата страна. Знам, че съм аз, но ги няма ония характерни черти, с които съм свикнал. Пред мен седи една квадратна глава с жълти очи и бели като пунктирна линия устни. Поглеждам часовника си и решавам че нямам време да се безпокоя за лицето си. То и без това вече е достатъчно възрастно и знае какво прави. Ако се е запиляло някъде и е останало без пари ще вдигне телефона и ще ми каже откъде да го взема. Само се надявам да не в крайните квартали. Излизам на улицата и започвам да вървя към

Новите БоговеЙордан Радичков

p

q


работата си. Забил съм нос в паважа и разсъждавам, че ако имах наистина нос, щях да съм го забил в земята в разсъждения къде е отишъл и той. Тази мисъл малко ме депресира и за да спра да се притеснявам за лицето си, започвам да зяпам хората по улицата. Оказва се, че и те са с черни квадратни глави, жълти очи и бели като пунктирна линия устни. Чудя се дали не сънувам и за да проверя, започвам да си свалям панталоните. От другата страна на улицата една малка черна глава на дете започва да се смее и да ме сочи с черните си, прави като пръчки ръце. Оказва се, че не сънувам и продължавам да вървя. Чудя се кога се е случила цялата тая работа с черните глави и жълтите очи. Дали историята с човешките кожи и лица не е била само сън, а всъщност през цялото време сме живеели все така? Не чувствам промяна в себе си. Поне Аз все още съществувам. Мисля си още малко и решавам да продължа с деня си, за да видя докъде ще стигне цялата работа с черните хора. Междувременно звъня

на лицето си, но от другата страна на слушалката гласът на оператора ме уведомява, че няма обхват с търсения абонат. Сядам на бюрото и започвам да чукам по клавиатурата на пишещата машина. Пред мен се появява шефа ми и ми казва, че днес не трябва да закъснявам за срещата на сектата. Усмихва ми се с бялата пунктирна линия и ме тупва по рамото. Казва, че днес сме щели да призоваваме боговете на новото време. Не отдавам твърде голямо значение на тъпия му смях. Само думата “богове” отеква в съзнанието ми и остава там за известно време. Излизам в обедна почивка преди срещата на сектата и сядам в любимия ми ресторант. Поръчвам си яйца на очи и печени филийки. Носят ми четири черни квадратчета и сервитьорката ми пуска една похотлива бяла пунктирна линия. Гледам, че и тя е черна и без лице като мен. Гледам телевизора и оттам водещия призовава да не закъсняваме за събуждането на боговете. Не се докосвам до яйцата на очи и ставам. Някакви момичета започват да ми пускат ръце и да ме приканват да си ходя с тях.

87

Жълтите им очи греят с лош пламък и на мен ми се повдига. Влизам в офиса и се спирам при моя приятел. Хващам се, че съм му забравил името. Знаем се от толкова години, а сега не мога даже да се сетя как се казва. Питам го дали е забелязал, че на всички ни лицата са решили да си вземат почивка днес. Той започва да се смее и белият пунктир по черното му квадратно лице се тресе с всичка сила. Казвам му, че не се шегувам и той ме поглежда сериозно. Предупреждава ме да не говоря с никого за тези неща за лицата и белите пунктири и по-добре да си трая. “Така е по-добре. Ако кажеш на някого това, което каза на мен, няма да можеш повече да разсъждаваш по въпроса. Трай си и гледай да се въртиш повече около момичетата. Стандартите им са паднали страшно много. Другото не го мисли. И не закъснявай за срещата”. Тегля му една майна на ум и тръгвам към асансьора. Мисля да се кача на последния етаж и да се хвърля отнякъде. Нямам лице, не мога да си говоря с най-добрия ми приятел, даже не мога да си

спомня как се казва той. Сега като се замисля и моето име ми се струва нещо далечно и отдавна забравено. Опитвам се да си спомня родителите си, но и те отсъстват. Все едно никога не сa били там. Имам чувството, че ще полудея. Става ми зле, гади ми се. Натискам бутона за най-горния етаж. Вратите се отварят и пред мен се появява огромното световно множество на светещите жълти очи и черните квадратни глави. Всички са вперили поглед нагоре и са отворили устите си. Издават някакъв монотонен звук. Тежки черни облаци са скрили небето. Мълнии раздират хоризонта и се чуват писъци под мен. Поглеждам надолу и разбирам, че улицата е пометена от вълни от кръв. Мъже, жени и деца са пометени от стихийната разруха. Виждам как от устите на зяпащото множество се образува черна утроба. Тя капе и разяжда тавана. В утробата започват да зреят катранени плодове, от които се чува висок, пронизващ писък. Бягам сред множеството, но писъкът ме застига. Усещам всички жълти очи приковани в мен. Някой крясва да ме


спрат. А божествата отгоре продължават да растат. Спомням си, че някъде съм чел подобно нещо. Става въпрос за новосъбудилите богове. Те ще се изродят от катранената утроба и ще дойдат тук за кръв. Ще искат да разкъсат стария бог на парчета, да ръфат от плътта му и да забиват кривите си жълти нокти в съществото му. Ще хвърлят неговите разкъсани крайници на песовете и ще ламтят за още. Не се усещам, че крещя и достигам на ръба на покрива. Хвърлям се и времето се забавя. Като в сън. Виждам от другата страна лицето на момиче. Толкова е красиво. Усмихва ми се и сините му очи ме викат. Русите му коси се развяват от вятъра. Тя държи дебела книга и от устата ѝ се отронва едно просто “Здрасти”. Разбирам, че за първи път в живота ми едно “Здрасти” ме хваща толкова неподготвен. За първи път в живота ми едно “Здрасти” отеква в душата ми със съдбовна сила. Сещам се, че му отдавам толкова голямо значение, защото ме делят мигове от голямото черно нищо. Мисля си, че е по-добре да съм в онова голямо черно нищо, отколкото в това.

След това се сещам, че нямам особено много време да мисля, докато съм увиснал в нищото и наистина след малко ще стана на черна пихтия. А времето продължава да тече страшно бавно. То не тече, то се влачи, а ангелът от другата страна продължава да ме вика. Успявам да се хвана за ръба на покрива и виждам красивите му снежнобели крака. Поглеждам ръката си и виждам, че тя е като онази, която помня. С кожа, пръсти и всички екстри. Седя между зараждащите се катраненочерни божества и този неземен ангел, който е захвърлил книгата и е извадил пламтящ меч. Страх ме е да погледна назад и пред себе си виждам огледалната повърхност на сградата. Оттам ми се усмихва старото ми лице. Усмихвам му се и аз и чувам все по-отчетливо зловещото ръмжене на разлагащите се израждащи божествa. Всеки миг те ще прескочат при моя ангел, ще разкъсат и него и мен, ще разкъсат и нашия добър стар бог. А аз си седя, увиснал по средата на неизбежното. И виждам как лицето ми се хили насреща.

89

И ми намига все едно всичко ще е наред.


I looked in the mirror and noticed that my face had left me. It just wasn’t there anymore. I had no idea where it could have gone and decided there would be no use in waiting for it here so I began to brush my teeth. As I was scrubbing at my molars with the tri-color toothpaste I started thinking - maybe my face had left a long time ago. It was highly probable that I simply had not taken note of it earlier because I don’t spend that much time in front of the mirror anyway. It happens most often in the morning while I throw some water on it to wake me up. My eyes, however, are very stubborn and no matter how much water I throw at them, they rarely wake up on time. I put on my shirt and as I am buttoning it up it appears as though there is no sign of skin on

my chest either. Everything is dark and straight, no curves at all, even my nipples are nowhere in sight. I wonder what could account for this and decide to wait around awhile for my face and nipples to return. I sit in front of the mirror and watch the image of the person reflected there. I know it’s me but those characteristic features I am so used to are not there. In front of me sits a square head with yellow eyes and a white dotted line of lips. I take a look at my watch and decide I really don’t have the time to worry about my face. It’s old enough to know what it’s doing. If it wandered away somewhere and ran out of money it would just pick up the phone and let me know where I could pick it up. I just hope it’s not all the way in the suburbs.

The New GodsYordan Radichkov

p

q

91

I walk out onto the street and start going to work. Hanging my head, nose to the ground, I begin to reason that, if I actually had a nose, I would let it hang like so in an attempt to reason where it could have gone. this thought depresses me a little so I proceed staring at the people on the street in order to stop worrying about my face. It turns out that they also have dark box heads, yellow eyes and white dotted lines for lips. I wonder if I’m dreaming and, to make sure, I start taking off my trousers. From the other side of the street, a tiny dark head of a child starts laughing and pointing its black, stick hands in my direction. It turns out I’m not dreaming so I continue to walk. I wonder when this whole thing with the dark heads and the yellow eyes must have happened. Maybe the whole story with the skin and faces was just a dream and we were actually living like this the whole time? I don’t feel changed at all. At least I still exist. I think about it some more and decide to go on with my day to see where this dark-headed people thing will take me. At the same time, I am calling my face but, at the other end of the line, the voice of an operator informs me the customer

is out of range. I sit at my desk and begin pounding away at the keys of the typewriter. My boss appears beside me and reminds me not to be late to the cult meeting today. He smiles at me with the white dotted line and pats me on the shoulder. He says, today, we would be summoning the gods of a new era. I don’t put too much thought into his stupid laugh. Just the word ‘gods’ manages to penetrate my consciousness and linger there a while. I go on my lunch break before the cult meeting and sit at my favorite restaurant. I order sunny side up eggs and toast. I receive four dark squares and the waitress throws me a flirty little white dotted line. She, like me, is dark and faceless. I watch the t.V where a host reminds everyone not to be late to the summoning of the gods. I don’t touch the sunny side up eggs and leave. Some girls reach out to me with their hands and invite me to go home with them. their yellow eyes twinkle with a bad kind of flame and I feel sick. I go back to the office and stop by my friend’s desk. I realize I have forgotten his name. We’ve known each other for so


many years and I can’t even remember the guy’s name. I ask him if he’s noticed that everyone’s faces decided to take the day off. He laughs, the white dotted line on his dark square quakes forcefully. I’m not kidding, I tell him, and he just looks at me gravely. He warns me not to comment on this whole thing with the faces and the white dotted lines, it’s better not to talk about it. “It’s just better that way. If you tell somebody else, what you just told me, you won’t be able to think about the topic any longer. Shut up about it and try to hang around the girls a bit more. their standards are so low these days. Don’t pay attention to the other stuff. And don’t be late for the meeting.” I flip him off in my head and move towards the elevator. I consider going all the way to the top floor and hurling myself off of somewhere. I have no face, I can’t talk to my best friend, I can’t even remember his name. now that I think about it, my own name seems distant and forgotten too. I try and remember my parents but they seem to be missing as well. As if they were never there. I feel like I may have gone insane. I feel sick again, bile in my mouth.

I press the button for the top floor. the doors open and a crowd of shining yellow eyes and black box heads appears. Everyone has locked their gaze upwards and opened their mouths. they are emitting some kind of monotonous sound. Black clouds mask the sky. thunder tears at the horizon and I can hear screams below me. I look down and see the street is being swept by waves of blood. Men, women and children are being swept away by chaos. From the lips of the gaping crowd, a black womb-like thing is formed. It leaks as it eats away at the ceiling. Bulbs of tar begin to grow in the womb from which piercing wails are heard. I run through the crowd, the wails catch up with me. I feel every pair of yellow eyes glued to me. Somebody yells for them to stop me. And the tar deities above continue to grow. I remember reading about something like this.It has something to do with the newly-awakened gods. they would be born of the tar womb and go searching for blood. they would tear the old god to pieces, they would bite at his flesh and dig their crooked yellow nails into his body. they would throw his mangled limbs to the mutts and beg for more.

93

I don’t even notice that I’m shouting and I’ve reached the edge of the roof. I fling myself off and time slows down. Like in a dream. Across from me on the other side, a girl’s face. It’s such a beautiful face. She smiles and her blue eyes call to me. Her blond hair is carried by the wind around her like a halo. She is carrying a heavy book and her lips barely mutter one simple “Hi”. I understand then that, for the first time in my life, one simple “Hi” has caught me so off-guard. For the first time in my life, one simple “Hi” soothes my soul so fatefully. I get that I am giving it so much meaning because I am only seconds away from the big black nothing. I think it’ll be better being in that big black nothing than in this one. then I remember that I don’t actually have that much time to think while I am dangling in the nothing and I will become part of the black mess.And time just keeps moving slowly. It’s not moving, its dragging while the angel on the other side keeps calling to me. I manage to grip the edge of the roof and face its beautiful white legs. I see my arm and notice it is like what I remember. Skin, fingers and all that jazz. I stand between the tar gods being born

and this otherworldly angel, who has thrown aside the book and taken out a flaming sword. I am terrified to look behind me, in front of me is my reflection in the surface of the side of the building. I see my old face smiling there. I smile back at it and begin to hear the satanic growling of the bulging, birthing creatures nearer. Any second now they will jump to where I am standing with my angel, they will tear us both apart along with our good old god. And all the while this is happening I am just dangling there in the middle of the inevitable. And I see how my face laughs at me. And it winks at me like everything is going to be fine.


SEvDA SEMER • СЕВДА СЕМЕР

95

когато заглавиетосе окаже истиналюбовта триетри годинипосле ти писвада пренаписвашза мъртвитедоброили нищои за теб важище продължаваш лида духаш свещтадълго след като е угаснала?

Момент Ден Стефанова

p

q


when the title rings trueand love erasesthree yearsthen you lose interestto do re-writesfor corpses good or nothingrefers to you as wellwill you continue to blow out the candlelong after it has gone out?

А Moment Den Stefanova

p

q

97

Двама творци са премного за стая с подобна квадратура, казах си и излязох. Онзи продължи да рисува като обезумял. Току-що бе прочел „Портретът на Дориан Грей” и сега не го свърташе. Дърпаше нервно от електронната цигара, заметнал перчем на една страна, дращещ като с клюн по листа. Преди четири месеца си купи платна, статив, четки, моливи и бои. Неведома напаст Божия ми го бе натресла за съкилиец, тъй че исках или не, съвсем своевременно бивах информиран от самия него за бъдещите му творчески планове, които твърдо не ме интересуваха. Никога не съм крил, че искрено се възхищавам на хора, способни да продължат разговор с мен, дълго след като съм спрял да ги слушам. Подобна глуха и тъпа упоритост се намираше и у него. Преди да стигне до същината на въпроса защо рисува, ми беше обяснил как е играл в юношеския футболен клуб във френското му село, беше ми показал снимки от дъждовен Брест, където живеел преди да дойде в Рим, а навярно ми предстоеше да чуя някоя история с католически свещеник, ако не се бях прозял. Най-накрая и отговорът на въпроса, който се бях подлъгал да задам, падна из малките му, криви устенца: „аз всъщност не умея да рисувам, но обичам да прерисувам”. Да ти еба майката, как ти се възхищавам! Загуби ми половин час от живота, за да ги запълни със своето голямо всичко и нищо. След като изплю камъчето, побягнах като хала. Спасен, се заключих

Творци в квартира Георги Белоречки

p

q


в тоалетната, седнах на чинията и дълго гледах опрасилата се януарска луна през прозореца до момента, в който креслива съседка отсреща не изкудкудяка силно на италиански. Когато се върнах обратно в стаята, моят предраг леглосъсед прерисуваше Колизеума с някакъв лъв отпреде му. Сега, откровено да ви кажа, се боя от подобен подвиг. Може би ще спя в кухнята под елхата. Още чувам звуците от настървеното стържене на онзи, безумно бездарния, върху листа. Най-лошото всъщност е, че ще иска да сподели творбата си. Ще търси поощрение. Неминуемо ще му го дам. Пък нали знаете кои творци се възхищават от творбите си един другиму? Само най-бездарните. Оскар Уайлд, отново.

99

two artists are too much for a room of this size, I told myself, and left. that other guy kept painting like a madman. He had just read “the Portrait of Dorian Gray” and he just couldn’t sit still. He was puffing nervously on an electronic cigarette, had swung all his hair to one side, and was pecking his beak at the page. Four months ago he had bought himself a couple of canvases, an easel, brushes, pencils and paint. A wicked curse had made him my cellmate which meant that I would be the one to receive regular updates about any of his upcoming artistic endeavors, which did not interest me in the slightest. I’ve never hidden the fact that I truly admire people capable of carrying on a conversation with me long after I’ve stopped listening to them. Such blind and deaf persistence could be seen in him as well. Before getting to the essence of what made him want to paint, he explained how he had played in a junior football club in his village in France and had shown me pictures of overcast Brest, where he had lived before he came to rome. I would probably have been bound to hear some story about a Catholic priest, if I hadn’t yawned, cutting him off short. Finally, the answer to the question I had been foolish enough to ask tumbled out of his tiny, crooked mouth, “I can’t actually paint at all, but I love tracing”. I fucking respect you man! He wasted half an hour of my time to fill it with his everything and absolutely nothing. After he came clean, I bolted out the door. Safe from him, I locked myself in the bathroom, sat on the lid of the toilet and watched the farrowing January moon through the window until a

Flat ArtistsGeorgi Belorechky

p

q


harpy neighbor clucked something in aggressive Italian. When I went back into my room, my beloved roommate was ‘tracing’ the Coliseum with some sort of lion in front of it. now, to be quite honest with you, I am terrified of an undertaking such as this one. So terrified, I might actually sleep in the kitchen under the Christmas tree. I can still hear the noise of the driven scratching of the painfully untalented one on the page. the worst thing might actually be that, eventually, he will want to share his work with me. He will look for encouragement. Inevitably, I will give it to him. You can probably guess which artists admire each other’s work? the terrible ones. that’s oscar Wilde, again.

101

„На тази нива, дето ние пасем сега, тя е срала преди триста години.”

Да растеш, значи да наблюдаваш как околният свят се смалява. Родителите, роднините, приятелите, съседите, непознатите. Земята и небето.Походът на мравката и полетът на птицата.Мълчаливата планина, изгубилото покой море. Вековните дървета и първата пролетна пъпка. Тревичката и щурецът, дето ѝ пее да порасте. Всички ни очегаря времето с назъбените си стрелки. Настъргва ни на ситно и драсва клечката, тъй че душите ни малко по малко в стърнища се превръщат, разпалвани без сезони. И пламъкът им не носи плодородие, а бавно ни стопява като лоени свещи. Горейки, се извръщаме назад, търсим изгубеното, събираме изпопадалото и неовъгленото в бурето и го оставяме да ферментира, с размътени глави се опитваме нишките отново да свържем, думите на онези преди нас със смисъл за децата си да заредим. Но си отиваме, с нас и времето, което носим; защото да растеш, значи да напускаш тая земя, значи пламъкът ти да се обръща на зрънце живот за сеитба. А кога сееш, според старите български повели, на вола под копитото трябва да има седем зърна: три за мишките, три за птичетата и едно за тебе. Защо кога сееш, е нужно да знаеш, че и хлябът, и човекът, и всяка жива твар излизат от земята и не трябва да се отделят от нея. Инак сме загубени.

ВременаГеорги Белоречки

p

q


“On this pasture, where we’re now grazing, she used to shit three hundred years ago.”

Growing means observing as the world around you shrinks.Your parents, relatives, friends, neighbours, and strangers. the earth and the sky.the stride of the ant and the flight of the bird.the stoic mountain, the restless sea.the ancient trees and the first spring bulb.the grass and the cricket, which sings to it to make it grow.time cuts us off at the legs with its abrasive hands. It grates us into little pieces and strikes the match, so that our spirits, little by little, turn into wood chips, to fuel the fires no matter the season. And their flame is not fruitful at all, it just melts away like the wax of a candle. Burning, we turn back, looking for the things we lost, collecting what is left behind and what is not charred into a pot, we let it ferment, with hazy minds we try to retie the knots of what our ancestors said and make sense of it, and then charge our children with it. But we are leaving and the time we brought with us will leave with us also; because to grow, means to leave behind the earth, it means that your flame turns into a life grain for sowing. And when you sow, according to the ancient Bulgarian folklore, there should be seven seeds stuck in the hoof of the ox: three for the mice, three for the sparrows and one for you. Because when sowing, one must keep in mind, that bread, like man, is a living thing which comes from the earth and should not be separated from it. In any other case, we would be lost.

The TimesGeorgi Belorechky

p

q

103

с дядо засърбвахме кафетопита ме за лятотоаз му разказах за женитетрябва да има кусур женатаказа дядо и продължия косата ѝ да е къдравая гърдите ѝ да са момчешкия да се влюби в тебеизля кафето в мивкатасипа ракия и пихмеза жените с кусурии за мъжете с жени.


p

q


grandpa and I took to sipping our coffeehe asked me about the summerI told him about the womena woman needs flaws,he said and continuedmaybe her hair is curlymaybe her breasts are boyishmaybe she falls in love with youhe drained his coffee in the sinkpoured us some brandy and we drankfor the women with their flaws,for the men and their women

Avgustin Gospodinov

p

q

105

най-страшното нещо за едни мъже погледът на жената влюбена в негозащото застанал пред нея той е перфектена знае че не еи е изряден както никога не е билдаже нежен и милбез да искаспоред нея, той е силенкакто не е вярвал че можеи я привличабез да полага усилиязабавен екато говори по съществоно е толкова плашещ този погледзащото е толкова чужди толкова рядъки толкова болезнено чуплив

не жена, а погледМоника Георгиева

p

q


the most terrifying thing to a manare the eyes of the woman in love with himbecause standing in front of her he is perfectwhen he knows he isn’the is speciallike he has never beenhe is gentle and kindwithout meaning to according to her, he is stronglike he never believed possibleand he is attractive to herwithout putting in an effort,he’s funwhen he ramblesbut the look in her eyes is so terrifyingbecause it is so foreignand so rareand so painfully fragile

not a woman, a pair of eyesMonica Georgieff

p

q

107

Някой му казада яде орехи за да поумнеел.

Никой не му споменада не ги троши с главата.

Орехова неволяГеорги Белоречки

p

q


Someone told himto eat walnutsto get smarter.

nobody mentionednot to crack them on his head.

Walnut WoeGeorgi Belorechky

p

q

109

Contributors • Автори

p

q

Alexander Baltadzhiev • Александър Балтаджиев

Александър Балтаджиев е роден и живее в София. Следва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Преди това е завършил 35 СОУ „Добри Войников“. Интересува се от изкуство от ранна детска възраст – предимно от музика, литература и кино. Заниманията му в тази сфера имат любителски характер.

Alexander Baltadzhiev is born and lives in Sofia. He studies law at Sofia University “St. Kliment ohridski”. He is a graduate of 35 High School “Dobri Voynikov”. He has been interested in the arts from an early age - especially music, literature and film. His projects in this area are of an amateur nature.

Georgi Belorechky • Георги Белоречки

Георги Белоречки: роден в град Монтана на 21 април 1990г., расъл във Вършец и София. Истинското му име е Георги Дерменджиев. Завършва 73 СОУ „Владислав Граматик” в София. В момента учи „Медии и културология” в Кьолн, Германия. Пише от няколко години, предимно когато му загорчи от сладък живот. Съосновател на литературния проект „Letters of flesh”.

Georgi Belorechky: born in Montana, Bulgaria on April 21st 1990, raised in Varshets and Sofia. His real name is Georgi Dermendzhiev. He is a graduate of 73 High School “Vladislav Gramatik” in Sofia. At the moment, he is studying “Media and Culturology” in Cologne, Germany. He has been writing for a couple of years, especially when the sweet life gets bitter. He is a co-founder of the literary project “Letters of Flesh”.


Boris Burner • Борис Бърнър

Борис Бърнър е alter ego, което има силата да съживи всяка снимка, да подкара всеки спомен да се движи обратно в настоящето. Приключенска персона открила цвета на райската птица, свита в дъбова кора за безкраен полет.

Boris Burner is an alter ego, which has the power to bring to life any photograph, to make every memory move back into the present. An adventurous persona which has discovered the color of the heavenly bird, curled in the oak bark for eternal flight.


Аз съм фотограф от Англия с представяния и издадени материали във Великобритания, САЩ, и Италия. Живея в София от почти 5 години и снимам най-често на лента, най-вече по естетични, но и по абстрактни, причини.

I’m an English photographer who has contributed to exhibitions and publications in the UK, USA and Italy. I’ve been living in Sofia for nearly five years and shoot mostly on film, mainly for its aesthetic value but also for other, more abstract reasons.

Monica Georgieff • Моника Георгиева

Моника Георгиева е родена в София, играла на Канадска борба 13 години в Торонто и учила литература в Лондон. tвори само когато е в София или когато е влюбена, което е едно и също нещо. Обича хора които се занимават с изкуство и какво се случва кoгато ги събереш на едно място - вижте мястото на www.klaxonpress.com.

Monica Georgieff was born in Sofia, arm wrestled her way through Canada for 13 years, and studied literature in London. She writes only when she is in Sofia or when she is in love, which is the same thing. She loves people who dabble in the arts and what happens when you get them together in one place - take a look around the place at www.klaxonpress.com

111

Ghostdog • Гоустдог

Гоустдог е автор на пиесите “Космонавт” (2014), “Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка” (2010), “Пеперудите са всъщност изтребители” (2008); съавтор на “Машината на Тюринг” (2010),“Ноктюрно – от прахта до сиянието” (2010); актьор в пиесата “Play Chekhov” (2013) с режисьор – Галина Борисова, и е адаптирал сценарий за “Таксита” (2007) за Младежки Театър, София с режисьор Анна Данкова.

Ghostdog is the author of the plays “Cosmonaut” (2014), “Dead Dagmar or the Little Match Merchant” (2010), “Butterflies are Actually Fighter Jets” (2008), “nocturno - from the Dust to the Glow” (2010); has acted in the play “Play Chekhov” (2013) directed by Galina Borisova, and has adapted for the stage “taxis” (2007) for the Youth theatre, Sofia with director Anna Dakova.

Avgustin Gospodinov

Илиян Любомиров е роден през 1990-та година в София. Израства и получава средното си образование в немска гимназия в столицата, а след това заминава за Берлин, за да следва политология. През 2012г. създава литературния проект “Letters of Flesh”, който стартира като платформа за къси разкази, но в последствие се развива и като място, където се публикува съвременна поезия. Понастоящем живее, пише и работи в Берлин, като публикува стихотворенията си под псевдонима Августин Господинов.

Ilian Lubomirov is born in the year 1990 in Sofia. He grew up and received a diploma from a German high school in the capital, then traveled to Berlin to study political science. In 2012, he co-founded the literary project “Letters of Flesh” which began as a platform for short stories but eventually turned into a place to share contemporary poetry. these days he lives, writes and works in Berlin while publishing his poetry under the pseudonym Avgustin Gospodinov.


Bilyana Hristova

На 20 години съм. Родена съм в Благоевград, но живея и уча в Единбург от 2012. Тук уча компютърни науки и мениджмънт науки. Пиша откакто мога да държа химикалка. Занимавала съм се интензивно с музика и литература в Център по Изкуствата - Благоевград. Оттам имам издадени 4 книги, част от детските издания на къща “Литература”. Участвала съм в много фестивали и конкурси (музикални и литературни). Това, което ме вдъхновява, са хората и моите преживявания с тях.

I am twenty years old, born in Blagoevgrad but have been living and studying in Edinburgh since 2012. there, I study computer science and management. I have been writing since I learned how to hold a pen. I have worked in music and literature at the Centre for the Arts - Blagoevgrad. I have four published books, part of the children’s series by “Literature” publishing house. I have taken part in many festivals and contests (musical and literary). People and my experiences with them are what inspires me.

Stefan Ikoga • Стефан Икога

Стефан Икога е 24 годишен софийски блогър, участвал в много литературни четения, сред които “Безпризорните в неделя”, организирани от Иван Димитров, София Поетики, както и много други. Има публикации в няколко онлайн списания, както и собствен блог. Лауреат на конкурса за задкадров текст на “София индипендънт филм фест”.

Stefan Ikoga is a 24 year old blogger from Sofia. He has taken part in many literary readings, among them “the Homeless on Sunday” organized by Ivan Dimitrov, Sofia Poetics and many others. He has been published in several online magazines as well as his personal blog. He is a laureate of the contest for behind-the-scenes text of the “Sofia Independent Film Festival”.

113

Rosen Kukushev • Росен Кукушев

Росен Кукушев е роден на 16 февруари 1983 г. Завършил е „Международни отношения” и „Арабско общество и култура” в СУ „Св. Климент Охридски”. Доктор е по „Нова и съвременна история”. Първата му стихосбирка „Вдъхновения и унищожения” излезе от печат през месец юли 2012 г. Има публикации в Алманах „Нова Българска Поезия-2012”, списание-алманах „Културна палитра”, бр. 3-4 и 5/ 2013 г., „Литературен вестник”, бр. 1/ 2014 г. и предстоящата антология „Литературни бесилки”. Неговото стихотворение „Откровение на един монах-къртица” взе участие в проект за представяне на съвременна българска поезия в метро станция „Сердика” и в подкрепа на кандидатурата на София за Европейска културна столица през 2019 г.

rosen Kukushev was born on February 16th 1983. He has a diploma in “International relations” and “Arab Society and Culture” from Sofia University St. Kilment ohridski. He has a doctorate in “new and Modern History”. His first poetry collection “Inspirations and Destroyers” was published in July 2012. He has been published in the almanac “new Bulgarian Poetry - 2012”, magazine-almanac “Cultural Pallette” Vol. 3-4 and 5/ 2013, “Literary newspaper” Vol.1/2014, and the upcoming anthology “Literary Gallows”. His poem “the Honesty of a Monk-Mole” was part of a project to showcase contemporary Bulgarian poetry in Serdika metro station in support of Sofia’s candidacy for European Capital of Culture in 2019.

Yordan Radichkov • Йордан Радичков

Младеж на 24 години, с писане се занимава от 2-3 години и се напъва като грешен дявол в литературното поле.

A young man of 24, has been writing for 2-3 years and has been pushing his way into the field of literature like a sinning devil.


Den Stefanova • Ден Стефанова

Ден Стефанова вирее предимно през нощта, размножава се и синтезира нови редове. На въпроса откъде е, отговаря - от Дунава. Притежава: три различни акта за раждане, 26 години живо тегло, маянски календар, краден хамак, седем години журналистически стаж, смущаващ смях, лунички, птици и шестици. Може да бъде видяна и с просто око зад два легендарни бара в София, където ще ви налее водка, ще ви забърка в шотове и ще ви види сметката.

Den Stefanova thrives almost exclusively in the nighttime, she multiplies and synthesizes new lines. to the question of where she is from, she responds - from the Danube. She owns three different birth certificates, 26 years of live weight, a Mayan calendar, a stolen hammock, seven years of work experience as a journalist, an unnerving laugh, freckles, birds and As. She can be seen by the naked eye behind two legendary bars in Sofia where she can pour you vodka, get you involved in shots and kill you with the bill.


Севда Семер се занимава с илюстрация, пърформанс и ръчно правени книги и зинове. Представяла е работата си в изложби и на международни фестивали. Документира ежедневието си в своите визуални дневници, работи върху ръчна типография, илюстрира детски книжки.

Sevda Semer deals in illustrations, performance arts and hand-made books and zines. She has presented her work as part of exhibitions and international festivals. She documents the everyday in her visual diaries, she works on hand-made typography and illustrates children’s books.

115

epitaph von weird • епитафия бездумна

Аз съм епитафия бездумна и очевидното за мен е че съм оксиморон. Роден съм по бреговете на Бургас, върху гърба на огромна, червеноглава костенурка, но като зарежем глупостите, писането ми е суперсила, а мързелът и депресията са музите, които срещам ежедневно. Мечтая за пари и слава, но ми стига и голяма пенсия един ден. that’s all folks!

I am epitaph von weird and what is obvious about me is that I am an oxymoron. I was born on the shores of Burgas, on the back of a huge, black-headed turtle, but all silliness aside, writing is my superpower, laziness and depression are my muses, with which I meet daily. I dream of money and glory but I’ll settle for a big pension some day. that’s all folks!


„Нова поезия и проза“ e инициатива, започната от директора на университетското издателство „Св.св. Кирил и Методий“ Димитър Радичков. Поредицата на издателството вече четири години предоставя възможност на неиздавани досега български автори да се включат в поредицата със свои произведения. До този момент, благодарение на инициативата, бяха издадени за първи път девет млади български автори, някои от които в последствие успешно продължиха своя път в литературата със следващи издадени произведения. „Нова поезия и проза“ е уникална за България по своя характер и мисия. Предвид състоянието на книжния пазар и икономиката в страната като цяло, безвъзмездното издаване на български автори се явява ключова помощ за запазването и подпомагането на новата българска литература. „Нова поезия и проза“ продължава да търси следващите млади неиздавани автори, които да станат част от поредицата. За въпроси относно поредицата, подаване на текстове за печат и друга информация пишете ни на [email protected]

tHanKs to sofia uniVersity press for tHeir support witH our first journal

120 KLAXON PRESS-AjournAloFnEWBulGArIAnlItErAturE 121

The Klaxon Journal // Сборник Клаксон Прес

Documents

Transcript of The Klaxon Journal // Сборник Клаксон Прес