БЛАГОДАРИМ, ЧЕ ИЗБРАХТЕ ФОРУМ «РЕЛИКВИТЕ НА

СМЪРТНИТЕ» A WORLD I WOULD LOVE TO LIVE IN!

if your world doesn’t allow you to dream, move to one where you can…

МЕРИДИЪН,

книга 1 АМБЪР КАЙЗЕР

Пролог – paju4eto

Глава 1 – lera93 Глава 2 – nell8

Глави 3, 4, 5 – Darkness92 Глави 6, 7, 8 – lera93

Глави 9, 10 – nell8 Глави 11, 12 – Darkness92

Глави 13, 14 – Titsss Глави 15, 16 – lera93 Глави 17, 18 – Valzzi

Глави 19, 20 – Darkness92 Глави 21, 22 – Valzzi

Глави 23, 24 – GothicalWish Глава 25 – Shiver_0

Глави 26, 27 – Lera93 Глави 28, 29 - Lera93 - ТУК

Глави 30, 31 - Shiver_0 Глава 32 – Bibi

Глави 33, 34 – Shiver_0 Глава 35 – paju4eto

Пролог преводач paju4eto

Първите създания, които ме потърсили, били насекомите; родителите ми

разчистили мъртвите мравки от плетеното ми кошче на сутринта, след като

ме донесли вкъщи от болницата. Първата ми дума била „мъртъв‖.

След като навърших четири години, един ден стъпих от леглото си направо

върху една гигантска крастава жаба. Спука се като балон, пълен с вода.

Никога повече не изгасих лампите.

През всичките си шест години на земята спях седнала, с мисълта, че ще

видя мъртвите, когато ме приближават.

Имаше дни, когато чувствах, че вътрешностите ми са пълни с натрошено

стъкло; такива дни, когато душите на животните, преминаващи през мен,

бяха твърде големи, твърде много. Отварях си очите сутрин и надниквах

право в стъкления поглед на някоя мишка на възглавницата си. Смъртта

стана постоянният ми и удобен спътник.

Нямах кошмари с чудовища; не се страхувах от нещата в гардероба си.

Всъщност, имаше много случаи, когато ми се искаше те – умиращите – да

се скрият под леглото ми, вместо да се заравят в купчината плюшени

животни край главата ми.

Майка ми ме прегръщаше и ми казваше, че съм специална. Иска ми се да

мисля, че родителите ми не са били отвратени от мен. Но никога няма да

забравя чувствата, които ясно личаха в разменяните над главата ми техни

погледи. Безпокойство. Тревога. Страх. Отвращение. Загриженост.

Първото ми задължение за деня бе да разчиствам трупчетата. Следващото

– да си оправя леглото. Слагах си гумени ръкавици и вдигах мъртвите

телца. Ръцете ми загрубяха от копаенето на толкова много гробове. В

задния ни двор мястото свърши на четиринайсетия ми рожден ден. Когато

ми беше твърде лошо, за да го правя, баща ми ме заместваше и ги махаше –

винаги с едва прикрита погнуса.

Треперех по пътя си през дните, непрекъснато лишавана от сън, с

множество хронични болести. Стомахът вечно ме болеше. Подли

главоболия постоянно пулсираха в главата ми. Докторите ме обявиха за

хипохондричка или дори нещо по-лошо; въпреки това, така и не откриха

причини за тези симптоми. Болката беше истинска, а причинителят и –

пълна загадка. Предложиха да ме пратят на психиатър. Може би съм едно

от онези деца, които си просят внимание, и то в големи количества.

Понякога улавях майка ми, която се взираше в мен; започваше някакъв

разговор, а после млъкваше и излизаше от стаята.

С всяка лунна фаза, всеки изминал месец, животните ставаха все по-

големи. Скоро започнаха да идват не само през нощта, но и през деня. В

училище децата шепнеха дадените ми прякори: Жетварката.

Гробокопачката. Вещицата. А също и други имена, които се преструвах, че

не чувам. Възрастните също ме отбягваха. Болеше.

Докато пораствах се отказах от опитите да създам връзки с хората. Стигнах

до извода, до който бяха стигнали и всички останали: аз бях странна.

Изрод. Циркова атракция.

Когато се роди брат ми Сам, организирах бдение в приготвената за него

стая. Възнамерявах да изчистя мъртвите неща, преди да се събуди.

Съсредоточих се върху това да го накарам да почувства, че не е сам, че аз

разбирам колко ужасен може да е светът. Нямаше да позволя да страда от

страховете ми; той щеше да е нормален в моите очи. По времето, когато

стана на един месец, а единствените мъртви, които се осмеляваха да

дойдат близо до него, идваха заради мен, се оттеглих.

Родителите ми се преструваха, че няма значение. Че нищо не умира покрай

мен. Че задният ни двор не е превърнат в гробище. Всъщност, ако изобщо

показваха нещо, то бе, че имам талант. Дарба.

Ако семейството ни бе по-голямо, аз не познавах роднините си.

Единственото изключение беше една пралеля, на която бях кръстена и от

която получавах подарък за рождения ден – собственоръчно ушита

кувертюра - всяка година. Светът ми се състоеше – и още е – само от мен и

смъртта. Това е самотно място, но смятах, че нещата се подобряват.

Казвам се Меридиън Созу, и грешах.

Първа глава преводач: lera93

Събудих се сутринта на 21 декември, когато започваше моята четири

дневна коледна ваканция. Ходех на отвратително училище, което

прекъсваше дейността си, както правят повечето хора, когато трябваше да

отидат на зъболекар – само когато наистина се налагаше.

Ето защо трябваше да отида на училище на 21, моя шестнадесети рожден

ден. Родителите ми отказаха да ме оставят да го пропусна. Беше типичен,

нормален ден. За мен „нормален‖ означаваше, че стомахът ми се

бунтуваше така, че поглъщах наред различни хапчета, като никога не

излизах без Адвил. Използвах Вайсин, за да държа очите си ясни; без тях,

когато погледна в огледалото, виждах очите на алкохолик. Държах скътани

бинтове и скоби в шкафчето си в училище.

Преписвах. Учих. Запазих своята маска, но се нуждаех страшно много от

почивка. Време да спя до късно. Време да хапна и да лакирам ноктите си.

Време да спра да се преструвам и да бъда себе си, въпреки че никой

нямаше да забележи. Време да боядисам косата си отново – в момента бе в

отвратително червено, като доматен сок. Смятам, че черния цвят ще бъде

приятен начин да започна Новата година. Съвпадаше с настроението ми.

Имаше цяла купчинка от ДВД-та, които исках да гледам. Филми за

момичета на моята възраст, които се влюбват и имат приятели, и са

абсолютно, напълно нормални.

Прибрах моята бяла памучна блуза под спретнато плисираната си пола.

Сложих си черен молив и три пласта спирала, сякаш можех да превърна

синините под очите си в аксесоар, след което сложих безцветен гланц.

Обух чорапогащника си и така завърших униформата си; с него опъвах до

краен предел границите на дрескода на училището си. Нямах нищо против

униформата. Поне веднъж в живота си бях част от някаква група. Но

мразех да приличам на малка Лолита. Огледах се, надявайки се да открия

отговорите. Искаше ми се да видя решението за своя живот.

Телефонът иззвъня: веднъж, втори път. Хвърлих четката си за зъби в

мивката и бързо минах по коридора. Никога не търсеха мен, но винаги се

надявах.

- Ало?

Тишина. Дишане. Мърморене.

- Ало? – повторих.

Мама се показа от горните стълби.

- Кой е?

Загрижеността задълбочи бръчките по лицето й, като по този начин я

състари.

Погледнах към нея и поклатих глава.

- Ало?

Мама дръпна бързо кабела на телефона от стената, дишайки учестено, с

подивели очи и побеляла кожа.

Татко също се показа, явно също толкова разстроен.

- Още едно ли?

Мама стисна в юмрук кабела и внезапно ме прегърна. „Какво, по

дяволите?‖

- Какво става? – оставих я да ме прегръща, докато не си възвърна

нормалното дишане. Татко продължи да ме гали по косата. За последните

пет години, не бяха ме докосвали освен при инциденти или ако не беше

неизбежно. Сега сякаш не искаха да ме пуснат.

- Започна се. - татко първи отстъпи.

- Какво е започнало? – отдръпнах се когато телефонът отдолу иззвъня.

- Ще поговорим повече след училище. Имаш важен тест днес. - Познах

упоритото изражение върху лицето на майка ми.

Татко я прегърна през раменете, като я галеше по шията както винаги,

когато бе разстроена.

- Мисля, че трябва...

- Не, не още. Не още. – отвърна мама.

- Какво става? – почувствах зараждащия се страх в гръбнака си.

- Роузи – татко погали бузата на мама, след което ме прегърна.

- След училище. – строго каза тя – Бъди внимателна днес, много

внимателна.

- Защо просто не ми кажете какво става? – попитах аз – Защото ставам на

шестнадесет ли? Мога да почакам да получа шофьорската си книжка,

искам да кажа. Искам да карам, но ако сте толкова изплашени, можем да

поговорим за това.

Мама погали косата ми и поклати глава.

- След училище.

Отдръпнах се и погледнах към баща си за подкрепа. Изражението му

подсказваше, че не може да ми помогне.

- Заради момчетата ли е? Защото не се срещам с никой; сякаш има момче,

което...

Мама бързо да ме прекъсна.

- Искаш ли палачинки?

Никога не закусвах вкъщи.

- Не, няма проблем. Трябва да тръгвам, иначе ще изпусна автобуса. „Какво

друго може да е? Оценките ми са отлични.‖

- Мер-Ди. – обърна се Сами към мен. Като малки, той ми даде прякор,

който въпреки, че беше на шест, се беше задържал. Все още бях Мер-Ди.

- Честит рожден ден! Нося ти подарък! Нося ти подарък! Искаш ли да го

видиш? Искаш ли? – танцувайки с вилица, покрита със сладко, попита той.

Джаксън Полокинг превръщаше всяка повърхност в лепкаво нещо.

- По-късно, Сами. След училище, става ли? С торта? – обожавах го. Обичах

го, с безусловна любов, каквато не бях получавала, освен от него. Не се

страхуваше от мен. Смяташе, че може да съживи мъртвите неща с неговия

Лего човек или да ги строи в различни казарми, като карикатури от

живота.

- Торта, торта, направи торта – викаше той, докато обикаляше, а на лицето

му се появи доволно изражение.

Обърнах се към майка ми.

- Защо си толкова изплашена? – запитах аз, като сниших гласа си, за да не

ме чуе Сами.

Вместо нея отговори татко.

- Трябва да обсъдим нещо, като се прибереш; може да почака.

- Сигурен ли си? –попитах отново. Не бях ги виждала и двамата толкова

разтревожени.

- Не искаш да изпуснеш автобуса си. – набързо каза мама. Тя беше се

променяла от прекалено загрижена към доста дистанцирана през

последните няколко месеца. Усещаше се осезаема празнина между нас.

Внимателно ме оглеждаше, сякаш се опитваше да запомни ДНК-то ми.

- Имаш всичко, от което се нуждаеш, нали? – вгледа се в мен, погали

косата ми и прибра една непослушна къдрица зад ухото ми. Винаги ме

караше да искам да поклатя глава и да разбъркам къдриците ми още

повече. Мама ми се усмихна с трогателна и тъжна усмивка.

- Чудесно. Нда – след което я пренебрегнах и излязох от кухнята, като се

чувствах като някое дете по време на парти за възрастни, ядосана, че не ми

казват какво става. Усещаше се леко напрежение. Взех раницата и я

сложих на рамото си.

Татко излезе от кухнята.

- Меридиън, чакай. – завъртя ме към себе си, прегръщайки ме толкова

силно, че спря дъха ми.

- Татко? – отдръпнах се леко объркана.

Поне Сами не се държеше странно. Играеше си с Легото, което беше

отворил един ден преди рождения му ден. Майка ми, брат ми и аз бяхме

родени през един или няколко дни.

Чух автобуса да подсвирва надолу по улицата, излязох бързо, без да се

обръщам. Автобусът издаде странен звук, който ме накара да побързам,

въпреки че почти бях на спирката. Тогава почувствах Павлов, моето дясно

коляно, схванато и подуто. Стигнах до спирката точно когато вратите се

отвориха; имаше някакви други деца на моята възраст пред мен. Никой от

тях не проговори – или по-точно, всички ме игнорираха.

Справих се с теста по биология. След което последва английски и

курсовата ми работа за новите графични новели като нов тип Дикенсов

сериал, също така и изброените двеста държави с техните столици за поп

викторината в световната история, после пропуснах обяда както

обикновено, след като кафенето беше областта, която избягвах на всяка

цена. Когато исках да избягам от останалата част от човечеството,

обикновено висях зад сцената - в стаята за преобличане. Освен това така

по-лесно криех труповете, които непрекъснато ме заобикаляха.

Автобусът ме остави на спирката ми в 16:30ч. Умът ми веднага се проясни.

Четири дни почивка, исках да не правя нищо още сега. Първото, което щях

да направя е да сваля тази неудобна униформа и ботуши. Останалите деца

в автобуса ме изгледаха като клатеха глави. Почти щях да се сблъскам с

една кола пред блока до къщата ми. Син Мустанг, пълен със момчета от

горния курс, които се показаха, след като бавно свалиха прозорците и

започнаха да флиртуват с момичетата от автобуса. Почувствах се

невидима, но ги слушах с едно ухо, докато къщата ми се появи.

Бял джип със затъмнени прозорци зави на ъгъла след нашата къща.

Шофьорът сигурно е видял Мустанга и групата тийнейджъри по средата на

улицата. Мога да се закълна, че увеличи скоростта, докато се насочваше

към мен. Изпуснах раницата си, бях в пълен шок.

Мама сигурно е гледала кога ще се появя през прозореца. Бързо изтича от

къщата, като крещеше и размахваше ръце. Тръпки ме полазиха по гърба.

Гласът й ме изкара от транса и се махнах от пътя на джипа, врязах се в

някакви храсти, но групата тийнейджъри не бяха такива късметлии.

Чух звука от срещата на метал с метал. Чупещи се стъкла. Писъци. Имах

чувството, че ми бяха откъснали ръката, и сякаш не беше останал повече

кислород в дробовете ми.

Инцидентът стана само за няколко секунди, но светът около мен се забави.

Джипът даде назад и изчезна, като остави шофьора на Мустанга

наполовина вътре в колата и наполовина вън. Смачкан метал се носеше по

улицата като разпокъсана салфетка. Едно момиче от часовете ми по

биология лежеше неподвижно на земята заедно с други, които не познавах.

Крайници лежаха в неестествени пози. Носеха се стенания и стонове от

повечето жертви, което означаваше, че са живи. Тръгнах към

кръвопролитието, за да помогна, когато усетих ужасна болка. Сякаш

нагорещено желязо докосваше очите ми. Дишането ми стана почти

невъзможно. Паднах на земята, сълзите започнаха да се стичат по бузите

ми, когато видях части от живота на тези хора, виждах ги сякаш бяха

трейлъри на филми.

Майка ми ме достигна и ме отнесе колкото се може по-надалеч. Не

разбирах думите й, беше обезумяла. Още един спазъм ме достигна. Какво

ставаше с мен? После се появи и татко, който ме постави на задната

седалка на семейния ни Седан. Държах се за корема, със затворени очи

против болката, която ме разкъсваше.

- Изведи я от тук. Ние ще опаковаме. Аз и Сам ще ви намерим. – заповяда

мама на татко, докато колата вече потегляше. Извика към мен – Обичам те.

Меридиън. Не забравяй това! – татко настъпи газта.

Той продължи да ми говори. Някакви безсмислени думи. Обещания.

Молитви. Но ме болеше толкова много, че едва го чувах.

Колкото повече се отдалечавахме от къщата и катастрофата, толкова по-

добре се чувствах. Вече дишах спокойно; болката намаля. Най-сетне.

Можех да седна и да избърша бузите с кърпа, която татко ми даде.

- По-добре ли си? – попита той, като се вглеждаше в огледалото за задно

виждане.

Поклатих глава, като си дадох момент, за да си върна гласа

- Какво стана?

- Нямаме време. Мама трябваше да ти каже за това по-рано. Трябваше да

ти обясни. Но тя искаше да си в безопасност. Повярвай ми, искаше да си в

безопасност. И щастлива. Да бъдеш дете, колкото се може повече време.

Нямаше никакъв смисъл.

- За какво говориш? – попитах, когато той направи почивка да си поеме

дъх. Не че някога съм била в безопасност или пък щастливо, нормално

дете.

- Ти не си човек. Не напълно. Ти си специална. Болката, която изпита беше

от човешка душа, поне така мисля. Сложно е.

Моля? Преглътнах.

- Тате, добре ли си?

- Трябва да се махнеш, Меридиън. Трябва да отидеш при леля си и да се

научиш да се справяш с това нещо.

- Кое нещо?

Издиша разочаровано.

- Не знам. Майка ти трябваше да ти го обясни. Никога не съм го виждал.

Всичките тези години знаеше, че болката е истинска, но никога не ми каза

до... Деня на благодарността, когато обажданията започнаха.

Повиших глас и се опитах да го спра.

- Тя не е тук. Ти си! Какво искаш да кажеш с това, че не съм човек. -

Тогава се спогледахме в огледалото за задно виждане.

- Ти си ангел, който се нарича Фенестра.

Беше ясно, че съм заспала в автобуса и това беше ужасен кошмар.

- Разбира се.

- Не съм луд, млада госпожице. – Татко ме изгледа с най-строгото си

изражение и глас. Спряхме на паркинга Костко.

- Можеш ли да вървиш? – попита ме той.

Чувствах се добре, но болките бяха като при грип, все още сковаваха

мускулите.

Татко ми помогна, като наполовина ме носеше и наполовина ме мъкнеше

по дългия тротоар. Продължаваше да се обръща през рамо, сякаш смяташе,

че го следят. Взе багажа на раменете си и затръшна врата на колата, щом

бяхме готови.

Щом минахме през входа, който беше само за работниците, силен вятър

издуха косата ми и мина покрай бузите ми.

- Тате?

Такси беше паркирало точно пред вратата. Мърляв скейтър почти колкото

мен излезе от него и започна да пренася багажа, без да каже и дума, от

ръцете на татко към таксито.

Очите на татко бяха като на подивяло животно.

- Трябва да се върна при майка ти и брат ти. Не се прибирай. Няма да сме

вкъщи. Може би някой ден ще се видим отново. Никога няма да си сама,

Меридиан. Никога. Винаги ще те обичаме, но останалата част от

приключението трябва да изминеш сама.

- Какво се случва? Какво става? – сълзите задавяха гласа ми.

Татко погледна към шофьора.

- Това е Гейб. Ще те откара до гарата. Трябва да отидеш при леля си.

- Отивам в Колорадо?

Кимна ми.

- Тя ще ти помогне. Но трябва да бъдеш много внимателна. Много много

внимателна. Стой надалеч от хора, които са болни или умират, чу ли ме?

Бягай далече от тях, докато не стигнеш при Леличка.

Ръцете му обхванаха раменете ми.

- Обещай ми, Меридиън, че ще стоиш далече от умиращи, докато не

стигнеш при леля си! – той ме разтресе . – Обещай! – никога не бях

виждала баща си с толкова напрегнато изражение. Плашеше ме.

- О-о-обещавам. – едвам казах.

- Те са тук. – каза със скърцащ глас Гейб, като по този начин развали

магията в погледа на баща ми.

- Трябва да вървиш сега. Има писмо за теб в палтото.

Вгледах се в задната част на таксито и премигвайки най-сетне разпознах

чантата и раницата си за къмпинг.

- Не искам да отивам...

- Вярвай ми. Трябва да го направиш. – татко ме целуна по челото и ме качи

на задната седалка. – Наведи се. Всичко ще свърши скоро, обещавам ти.

Преди да мога да отговоря, той затвори вратата и изчезна в склада.

- Татко? Татеее! – завиках аз.

- По-добре мълчи и легни долу или те ще те видят. – каза Гейб, докато се

вглеждаше в огледалото.

- Кой?

- При липса на по-добро обяснение, лошите.

- Лошите?

- Знаеш какво те прави това? – каза той докато ми се усмихваше леко.

- Луда?

- Не, една от добрите. – таксито излезе от паркинга и аз стиснах главата си

между ръцете ми. Това трябваше да бъде сън. Нали?

Втора глава преводач nell8

- Хей, хлапе, тук сме. – Показа Гейб и спря таксито.

- Тук? – Попитах, непознавайки тази част от града.

- Автобусната спирка. Те вероятно ще наблюдават летищата. Сложи това,

за да покриеш косата си. – Той ми подаде бейзболна шапка на Portland

Trail Blazers. – Има пари в раницата, плюс билета ти.

- Билет? – Просто точно изимитирах думите му. Опитвайки, както аз мога,

не можах напълно схвана ос това.

- За където отиваш. – Той разтовари нещата, докато изпълзях от таксито.

Устата ми беше пресъхнала.

- Къде? – попитах. Татко не каза ли Колорадо?

- Не знам. Не искам да знам. Правдоподобно опровержимо. Аз само правя

услуга на приятел.

- Хъх?

- Всичко, което знам е, че ти помагаш на хората да отидат в рая. За всичко

друго освен това, ще имаш нужда от някой, който е по-добре информиран.

Помагам на хората да отидат в рая? Той луд ли е?

- Имаш писмо от майка си. Не вдигай глава, хлапе. – Той затвори,

тръшкайки багажника и изравни вторачен поглед в мен. – Влез в гарата.

Качи се на автобуса. Внимавай. Разбра ли? - Тогава включи двигателя и

отпраши, оставяйки ме на паркинга.

Ръцете ми крещяха под тежестта на багажа и раницата ми, затова спирах

на всеки няколко крачки, за да си отдъхна на път за терминала. Разгледах

празното лоби и се настаних в далечния ъгъл. Облегнах се на стената. За

кого наблюдавам? Ще ги позная ли? Кой ме преследва? И защо?

Бръкнах в джобовете на палтото. Беше тежко зимно палто, което никога

преди не бях виждала. Ако мама не беше написала името ми на етикета

вътре, щях да приема, че принадлежи на някой непознат.

Писмото, което намерих от проучването на джобовете, беше написано от

майка ми с нейния почерк. Харесвам почерка й. Толкова гладък, толкова

елегантен. Копнежа ме заля, когато започнах да чета.

Двадесет и първи декември

Шестнайсетият рожден ден на бебчето ми

Скъпа Меридиън,

Колкото трудно е да напиша това писмо, зная, че за теб е по-трудно да го

държиш, да го четеш. Знам, че болката в сърцето ми, съответства

единствено на твоята. Иска ми се да можех да ти кажа да не се страхуваш.

Защитавах те всичките тези години, и сега се чудя дали не съм направила

съдбата ти още по-трудна, ако моята нужда да те задържа, колкото е

възможно по-дълго, те е поставила в огромна опасност. Нямаше подходящ

момент. Продължавах да мисля, че ще ме питаш, ще поискаш да знаеш

повече, но ти просто прие, че животът ти е нормален, знам, че това е

плашещо и неочаквано. Надявах се да пътувам с теб до лелини това лято.

Да бъда с теб. Да ти помогна. Но времето ни изтича и се надявам някой ден

да ни простиш. Скъпото ми момиче, вече си жена, и е време да заемеш

мястото си като фенестра, титла, с която знам, че не си запозната.

Ти си специална, Меридиън. Винаги си знаела това. Както и аз. Знаех в

момента, в който заплака в полунощ в същия ден преди шестнайсет

години, че ти си необикновена. Фенестра по кръв, дарена от създателя със

свещени таланти. Но с това идват и огромни отговорности, за истинското

величие се изисква голяма жертва.

Създателя ще те пази през твоето пътуване. Не знам в каква форма ще се

появят, но знам, че ще ти помогнат да стигнеш до лелини. Знам, че ще се

видим отново. Ако не в този живот, тогава от другата страна. Знам, че ще

бъдеш защитена. Знам, че пътуването ти е важно и че други са чувствали,

каквото ти изпитваш. Мисля, че някои не са били достатъчно силни, знам,

че ти имаш силата на съвършен диамант и смелостта, родена от

неизличимо състрадание.

Научи всичко, което можеш от леличка. Бъди мила към себе си. Слушай

вътрешния си глас. Знай, че те обичаме, винаги; но ние също трябва да

избягаме на безопасно място. При никакви обстоятелства не се връщай в

къщи. Празно е и там няма никой.

Отиваш в дома на пралеля Мери, в Откровение, Колорадо. Хвани автобуса

в седем. Слез на втората спирка след Валсенбург и се оглеждай за зелен

Land Rover, ще го познаеш, щом го видиш. Сложих допълнителни пари в

случай, че попаднеш на проблем или огладнееш по време на пътуването.

Опаковах всичко, което мисля, че ще искаш. Моля те, прости ми, ако съм

пропуснала любим спомен от твоето детство. Дадох всичко от себе си.

Баща ти ти изпраща своята любов. Ще липсваш на Сам повече, отколкото

на останалите ни, взети заедно, страхувам се. Ти си една от избраните,

Меридиън. За това аз съм и благодарна и скърбяща. Това значи, че ти

трябва да продължиш по своя път без нас, но знай, че аз съм винаги в

сърцето ти и ти винаги ще си в моето.

Твоята майка в този живот, Мама

Притиснах чантите си в мен и четях писмото отново и отново. Запаметих

го, хвърляйки скрити погледи на всеки, който пресичаше мрачното и

неприветливо място. Те всички изглеждаха нормално и въобще

незаинтересовани от мен. Дванайсет часа за убиване. Когато стомахът ми

изръмжа, проверих автомата за храна.

Поставих долар и натиснах бутона, за да ми пусне от домашните

тарталети. Облегнах се на стъклото. Скапаното нещо захапа ръба на пакета

преди да го пусне. Предполагам, че нищо вече не ставаше лесно.

Ударих стъклото веднъж. – Хайде де! – Викнах и ударих отново. Накрая,

тарталетите попаднаха в дупката и ги извадих.

Опитах да изтананикам няколко такта от ―Честит рожден ден‖, но не

можах да взема първите тонов,е преди сълзите да изпълнят гърлото ми.

После вече бях неспособна да дишам. Безполезно.

- Честит чудесен шестнайсети рожден ден, Меридиън. – Казах, захапвайки

от старата, восъчна тарталета. Сдъвках и глътнах механично, облягайки се

назад в твърдия пластмасов стол и отпускайки главата си назад. Изучавах

петната от протекла вода на тавана високо над мен. Носеха патината на

древни континентални карти.

Когато бях малка, на годините на Сам може би, изучавах единствената

снимка на пралеля Мери, която имахме в къщата. Беше заснета по време на

дните й като сестра през Втората световна война. Изучавах я, за да разбера

дали приличам на нея. Моята съименничка. Но мама не се държеше все

едно пралеля Мери е истински човек, а по-скоро приказка или мит.

В моето семейство, повечето от рождените ни дни бяха в рамките на три

дни - с изключение този на татко. Но аз споделям моя с... леличка. Никога

не съм я срещала и явно е зловещо да съм кръстена на жив човек. Като че

ли, обръщайки внимание, се уверяват, че животът ти е какъвто те си

мислят, че е.

Леличка не се занимава с мен, освен на моя ... нашия ... рожден ден. Тя

обикновено праща кувертюра за легло. Те нарастват като размер през

годините заедно с мен. Направени от сложно изплетени, ярко оцветени

малки парчета от плат, някои бяха като импресионистични картини,

другите като снимки на места, хора и събития, които не разпознавам.

Всеки път, когато ги докосна, изглежда, че разказват история. Както когато

удариш камертон - бученето вибрираше нагоре по ръката ми. Така че ги

слагах в килера в антрето и се опитвах да не влизам в контакт с тях.

Нямаше нищо успокояващо в купчината покривки, то караше малките

косъмчета по тялото ми да настръхват, като че ли електрическа буря

кръжеше около мен.

Скочих права. Нищо не беше дошло тази година. Никакъв пакет за мен, за

да го отворя първи на сутринта. Тя е знаела, че ще дойда? Това част от

плана ли е? Устоях на импулса да се обадя на родителите си и да попитам.

Вдишах дълбоко и се опитах да се успокоя. Дали семейството ми наистина

вече не си беше в къщи?

Автобусната спирка миришеше на потни банкноти и отчаяние. Смърдеше

на самота и самотно пътуване. Поддържана от адреналина и немалко страх,

устоявах да не се строполя в близкия ъгъл, спяща.

Продължавах да си въртя главата, мислейки, че ако мога да видя идващата

заплаха, мога да направя нещо смело и героично, като да се разкарам, по

дяволите, от пътя им. Имаше толкова малко хора на гарата, че започнах да

се отпускам. Само малко.

Накрая слънцето светна на ръба на хоризонта. Бързото тракане на високи

токчета наруши тишината. Гарвановата коса на жената, цвят, който никога

няма да намеря в кутия, беше издърпана силно назад в стегнат кок.

Устните й бяха ярки като цвете и костюма й щеше да е нормален

единствено през петдесетте. Беше добре пазен, но светлата синя материя

беше избледняла до сиво. Тя имаше кралско поведение, но за мен това

изглеждаше фалшиво, докато изучавах плетената чанта, провесена на

рамото й. Можеше да носи света в тази чанта.

Жената притича до гишето. Ръцете й говореха, колкото устата й, все още

отегченият продавач на билети едва отдели очите си от немия телевизор до

него.

Жената удари по плота и тропна с токчетата си, но смесицата й от

испански и английски не извлече много отговори от чиновника. Или може

би той бе решил да не я разбира. Затворих си очите, облегнах главата си на

чантите и се опитах да изключа проблема на някой друг.

Какво е опаковала майка ми за мен? Как може да знае от какво ще се

нуждая в тази ситуация?

Разговорът на гишето ескалира и жестовете на жената станаха по-отчаяни.

Не исках да се меся. Учила съм пет езика, но никога действително не съм

ги използвала. Гласът на чиновника се повиши с една октава. Жената

започна да става истерична. Нямаше достатъчно пари за билет.

Хубаво. Изправих се. Позволих кръвта да се стече надолу и върнах краката

си отново на линия. Дърпах чантите зад себе си, надявайки се, че ако вървя

достатъчно бавно, конфликтът ще е свършил до момента, в който ще се

довлача през тези десет стъпки до гишето.

Безсмислено. Попитах дали мога да помогна.

Лицето на чиновника разцъфна в почти комично облекчение.

- Тя настоява да отиде на някакво място в Колорадо, но не й стигат

четиридесет долара. Не мога да й продам билет.

Обясних това на жената на моя елементарен испански. Лицето й светна все

едно някой най-накрая я е чул. Слушах леещата се като река история,

твърде бърза за мен да схвана. Дъщеря й си имала бебета ... близнаци. Тя

нямала никакви други пари. Нещо за работа и изгубването на работата й.

Продължаваше да ми се усмихва, все едно аз можех да оправя нещата.

Това можеше да е номер. История, за да ме заблуди. Но затърсих в

джобовете на палтото си.

Името й беше Марсела Порталсо. Четиридесет долара означаваха всичко за

нея. Сигурно мама ми е дала повече от две двайсетачки за спешни случаи.

Бутнах парите под стъклената преграда.

- Не, не, - запротестира сеньора Порталсо.

- Por favor. Моля.

Не искала подаяние. Била добър работник. Без милостиня.

Порових се в испанския си речник и свързах думите за настоящето и бебе.

Нямам представа дали ги казах в правилен ред.

Чиновникът бутна билета под стъклото. Красива усмивка украси лицето на

сеньората и сграбчи билета, като че беше дар от Бога.

Стояща там, това беше всичко, което можах да направя, за да не започна да

плача за моята собствена майка.

Сеньора Порталсо настоя да ми върне парите в град Колорадо или Денвър,

или Подунк. Заклатушках се обратно към ъгъла си. Минутите течаха,

докато накрая извикаха номера на нашия автобус. Прибрах багажа и

раницата си под автобуса, вдишвайки отровни газове за разнообразие.

Десетина души се натрупаха наоколо, като рояк мухи, опитвайки се да

минат първи. Отдръпнах се назад, чувствайки нужда да пази дистанция.

Молех се да не разговарят с мен. Не видях никакви лоши хора или бързащи

джипове.

Въобще не исках да се качвам на автобуса. Не съм голям пътешественик,

родителите ми само веднъж опитаха семейна ваканция и завърши ужасно.

Сеньора Порталсо потупа мястото до себе си с очевиден ентусиазъм,

когато ме видя. Като се настаних в тясното пространство, тя потупа ръката

ми. – Muy linda, - продължаваше да казва. – Luz! Luz!

Много красива. Светлина. Светлина.

Спрях да й благодаря след десетия път. Нямах много за казване. Бях пълна

с въпроси, но тя не би могла да отговори на никой от тях.

Спах на пресекулки, докато зимното слънце грееше високо в небето, а

после се скри зад буреносни облаци. Светлините на междущатските

гранични постове проблясваха, когато преминавахме покрай автобусни

спирки и места за почивка. Вътрешността на автобуса беше мизерна, по-

клаустрофобично тъмна от всяка стая, в която някога съм спала. Задържах

краката си вдигнати плътно върху седалката пред мен, така че да бъдат над

пода.

Доста разговори се носеха в тъмното. ― Работа ... семейство ... никога не

съм бил в Колорадо ... заминаваме за Disney World … нищо по-добро за

правене ... ― Те всички имаха причина, дори и ако не е добра, за да заминат.

И каква беше моята? Какво ще стане, ако остана в автобуса? Да отида в Ню

Йорк или Маями? Ще забележи ли някой? Ще го е грижа ли някой?

Спряхме при двойка крайпътни ресторанта за почивка и за бързо

похапване. Излязох от тоалетната на едното място и чух глас, който

звучеше като на баща ми, искащ още кафе. Обърнах рязко глава, но не

беше той. Хвърлих по едно око дали някой не ме преследва, бащините

зловещи инструкции да бъда внимателна ехтяха в главата ми.

В ранната утринна светлина си разделих сандвич със сеньората, която ми

даде сипкава ябълка и няколко ронливи домашни курабийки в замяна.

Курабийките ми напомниха за майка ми. Избухнах в сълзи, които се

стичаха от ъглите на очите ми. Какво правеха родителите ми сега? Добре

ли са? Беше ли Сам по-уплашен от мен?

Орегон изчезна в далечината, Невада и Юта дойдоха и си отидоха. Накрая

прекосихме Колорадската щатска граница. В Дуранго ядох Milky Way.

Мама не беше тук, за да ми забрани. Монте Виста беше обикновен, снегът

се усили в Аламоса. Във Валсенбург обърнахме на север, пътувайки към

Пуебло, но аз гледах за спирката си, както бях инструктирана.

Сърцебиенето ми се усили. Гледах милите да минават, едва виждайки

повече от плътната памучна белота.

Каквото можех да видя бяха светещите, бляскави билбордове обявяващи:

НАМЕРИ СПАСЕНИЕ В ОТКРОВЕНИЕ(Revelation) и ВЯРАТА Е НАЧИН

НА ЖИВОТ, ЗА ДА ПОЛУЧИШ ВЕЧНОСТ. Те изскачаха на всеки

няколко мили. Странно, имах чувството, че прилича малко на Вегас.

Пристигнахме в Откровение, ден след като се качих на автобуса.

Откровение, Колорадо? Идеята на някого за шега, нали? Училищната ми

униформа беше смачкана и нацапана с Бог знае какво. Краката ме боляха

от седенето през цялото това време. Исках душ. Истински сън. Някой,

който да ми каже, че това е било грешка. Ха-ха! Който и да е?

Слязохме от автобуса,като плътни бели снежинки падаха с ледено

мълчание. Те покриха косата ми и залепнаха за миглите ми.

- Най- лошата снежна буря от столетие. Добре, че пристигнахме, когато го

направихме; забраняват пътуванията, докато това не отмине. Някои

глупаци ще прекарат Коледа в малки градове, които никога не са искали да

видят. – Третият шофьор на това пътешествие избръщолеви с веселие,

докато разтоварваше багажа ни. Зачудих се как може да намира

удоволствие в нещастието на други хора. Не попитах.

Събрах си чантите: претеглих ги на ръка, зачудих се как са достигнали

толкова голямо тегло, возейки се под автобуса.

Предполагаше се да се оглеждам за зелен Land Rover. Същият, който ще

позная, когато го видя. Със снежинките падащи по-малки, но по-бързи, аз

можех едва да съгледам очертанията на автобусите на площадката.

Белотата се завърташе навсякъде. Никакъв знак за нищо зелено.

Вече пръстите ми и носът имаха това кораво, въображаемо чувство за

вкочаненост. Какво ще разпозная, когато го видя? Човека? Ленд Роувъра?

Самата леля Мери?

- По-добре влезте вътре, преди да замръзнете. – Шофьорът трясна

багажника затворен и се изплю върху снежна преспа преди да забърза по

пътя си.

Всички пътници влязоха вътре, търсейки светлина и топлина. Стоях сама.

Както винаги.

Глава три преводач Darkness92

Застанала сама на пустия паркинг-терминал за автобусите в Откровение,

не видях отговори, не почувствах богоявление.

Пристъпих бавно към пълния с хора терминал. Кисели, оставени да чакат

пътници, изглеждаха изненадани, че валеше сняг в Колорадо точно преди

Коледа. Възстаричък мъж в инвалидна количка си играеше с кислородната

туба в носа си, и косъмчетата по задната част на врата ми внезапно се

изправиха. Бях залята с чувството, че съм задържала дъха си твърде дълго

под вода, сякаш всеки момент без инхалатор беше една стъпка по-близко

до пълната паника.

Чувствах се така преди два дни, при катастрофата с колата. Гласът на баща

ми крещеше в главата ми: "Обещай, че ще бягаш. Бягай! Меридиън,

тръгвай!"

Трябваше да се махна. Трябваше да се отдалеча от умиращия мъж. Някой,

някакъв човек умираше и ме нараняваше. Обърнах се в кръг, търсейки

безопасно място, но нямаше нищо. Дишах трудно, задушавах се направо.

Старият мъж се обърна и погледна в моята посока. Но не към мен, през

мен, сякаш не стоях наистина там. Очите му се разшириха и ръцете му

посегнаха към мен.

Остра болка се изстреля през главата ми и се разля надолу по ръката ми.

Започнах да се препъвам към изхода. Семейството на мъжа шаваше

наоколо, едва прохождащо дете изпадна гневно избухване, а погледа на

мъжа все още бе заключен на мен, докато не се усмихна.

Вратите изсвистяха отворени и аз се запрепъвах навън към снега. Но вече

можех да дишам. Дърпането намаляваше и продължавах, отдалечавайки се

стъпка по стъпка. Когато преминах няколко сгради клекнах и повърнах в

уличен казан за боклук. Вкусих кръв. Грабнах шепа с нещо, което се

надявах беше чист сняг, и го оставих да се стопи в устата ми, докато успях

да изплюя вкуса. Пот капеше по ръцете и лицето ми.

Поставяйки един крак пред друг продължавах, докато не намерих скамейка

до будка с банкомат. Седнах да събера силите си, затваряйки очи срещу

поривите на гадене и болка. Линейка профуча покрай мен с бляскащи

светлини. Спря на автобусната спирка. Изчаках, докато натоварят

носилката в нея и след това тръгнах полека обратно към спирката. Нямах

друга опция.

- Меридиън! Меридиън! – чух как някой крещи името ми и се обърнах.

Много бременна жена вървеше несигурно зад сеньора Порталсо, махайки с

ръцете си. Спрях. Бях забравила сеньората.

- Аз съм доктор Порталсо-Маркуез. Благодаря ви толкова много, задето

помогнахте на майка ми. - тя разтърси ръката ми и ме целуна по бузата.

- Няма проблем. - прочистих неловко гърлото си под изпитателния поглед

на сеньората.

- Тя иска да ти даде това. – д-р Порталсо-Маркуес посочи към сеньората,

която кимна и ми подаде петдесет доларова банкнота.

- Аз й дадох само четиридесет долара - казах, опитвайки се да върна парите

обратно.

- Да, но споделихте храната си и тя иска да се увери, че имате достатъчно,

за да можете да ядете тази вечер. Добре ли сте? Не изглеждате много

добре?

Какво си мислят за мен? Какво предполагат?

- Ох, добре съм, благодаря. Не мога...

- Моля, задръжте ги. Трябва да отиваме в болницата - контракциите ми

започнаха, мисля. - това обясняваше болката, гравирана около устата и

очите й. - Ето визитката ми. Ако се нуждаете от нещо, моля обадете ми се.

Майка ми просто не е получила банков превод, преди да напусне. Отказва

да научи английски. - с полъх на ръката си и въздишка д-р Порталсо-

Маркуез се обърна към майка си.

- Благодаря. - Пъхнах бизнес картичката в джоба си, заедно с парите. -

Имам среща с някой. - исках да обясня, че не съм сама. Сеньора Порталсо

се наведе към майка си и заговори бързо. Младата жена се обърна обратно

към мен и преведе.

- Тя иска да знаеш, че ще се видите отново. - сви рамене колебливо. -

Сигурна ли си, че си добре?

- Bella, bella luz. - красива, красива светлина. Сеньората потупа бузата ми и

двете жени се помръднаха към стената от врати.

Исках да я попитам какво знае за светлината. Какво виждаше тя? Но

държах устата си затворена и ги гледах да се отдалечават.

Стоях зад стълба, докато хората изтърсваха снега от палтата си и тропаха с

крака. Никой не оглеждаше спирката все едно търсят шестнадесетгодишно

момиче, което никога не са срещали. Евентуално никой не ме е очаквал.

Стоях с часове, ядейки Милки Уейс и пиейки джинджифилова бира.

Измъкнах листа, на който мама бе написала адреса на Леличка:

Ийст Мийтс Уест

115 Североизточния Път

Бях разкъсвана между желанието да последвам насоките на мама и

разсъжденията, че нямаше начин в този сняг дори и центурион с Ланд

Роувър да премине.

Внушителен черен мъж замарширува към мен. Огледах умишлено чантите

си, отказвайки да осъществя очен контакт. Вибрациите му бяха опасни -

въздържани по начин, който изглеждаше защитнически и заплашителен.

- Нуждаете ли се от такси, госпожичке? - Тежкият му африкански акцент

премина силно през мен.

- Хъх? - попитах, погледът ми светна към неговия.

- Ще отивате ли някъде? - каза той.

Надникнах нагоре към часовника. Пет часа, осем Милки Уейс, десет пакета

Доритос и три джинджифилови бири. Отместих се към стълба.

- Може би. - не знаех, дали той беше "ще го познаеш", като ще бъдеш

попитан направо в целта, или съдбата даваше на доверието ми малко

побутване. Можех да седна тук и да чакам, или можех да се докарам до

къщата на Леличка и да настоявам за отговори.

Той почеса брадичката си и посегна към джоба на палтото си, но не свали

завладяващите си очи от лицето ми.

- Направих шест обиколки към и от това място. Ти стоеше тук през цялото

време. - Той извади снимка и я бутна под носа ми. - Дъщеря ми, Софи. Тя е

в Бостън. Заседнала заради големия североизточен фронт. Надявам се, че

не е сама като теб. Аз съм Джошуа. Къде е семейството ти? Къде искаш да

отидеш?

Какъв въпрос, къде е семейството ми?

Никога не се научих да се доверявам на инстинктите си. Изобщо

притежавах ли инстинкти? Не знаех дали мога да се доверя на този човек с

кожа като полунощ и златни очи.

Исках легло, душ и броколи, странно нещо, за което да моля. Затършувах

из джоба си за листа. Най-лошият сценарии - той да е сериен убиец, който

измамваше изоставени пътници с помощта на снежните бури. Поне

смъртта ми ще сложи край на това.

- Добре. Разбира се. Едно петнадесет, Североизточно.

- Голямата къща на шейсет и девет? - запита той.

- Предполагам.

Веждите му се набръчкаха.

- Имаш семейство там?

- Леля ми. - преглътнах.

- Ще те закарам до разклона, но снега е твърде тежък там за тази малка

кола, за да ни изкара нагоре по хълма.

- Не караш Ланд Роувър? - попитах сигурна, че този мъж беше моят "ще го

познаеш". Безграничният му смях се завъртя върху мен, когато той се

наведе да вдигне чантите ми.

- Не, госпожичке. Старо Субару. Със стари вериги.

- Оу. - последвах го. Беше много приказлив. Разказа ми за семейството си,

за дъщеря му, която учи законите за имиграцията в Бостън. Аз стоях назад

и слушах. Кимах и сумтях, когато беше уместно. Не задаваше много

въпроси, но гласът му изглежда прогонваше тъмнината. Клатушкахме се

край хълмове от сняг и снегорини ни подминаваха и в двете посоки, не

можех да кажа къде сме, дори и ако животът ми зависеше от това. И бях

прекалено уморена, за да ми пука наистина.

- Пристигнахме. - той забави колата, спря я и натисна копчето за

багажника. В далечината, ако използвах въображението си, почти можех

да видя блясъка на светлини. Шосето беше покрито с преспи и ледени

късове.

- Сигурен ли си? – запитах, несклонна да напусна горещината на колата.

- Сигурен съм. - той се измъкна навън.

Загърнах шала около устата си и пъхнах ръцете си в ръкавиците.

Погледнах надолу към много сладките ми ботуши и ми се прииска да

знаех, че трябва да нося ски дрехи. Не че изобщо притежавах някакви. Не

бях облечена за дълга екскурзия в снега.

Нямам много голям избор сега, нали?

Джошуа се подвоуми до багажника.

- Сигурна ли си? Мога да те оставя до мотел в града и да прозвъниш на

леля си. - Той изглеждаше несклонен да ме изхвърли в пустошта, в мрака

на неизвестното.

Сложих си смела усмивка.

- Ще съм добре. Благодаря ти. - Извадих петдесет долара, които сеньората

ми бе дала.

- Твърде много. Подарък. - Направи лек поклон и не докосна парите.

- Благодаря ти, но моля, вземи парите - настоях аз. - Изпрати ги на дъщеря

ти за такси. Може да има нужда от тях.

- Добре. - той надраска парче хартия и го притисна в ръката ми. - Ако

имаш нужда от помощ, обади ми се.

- Благодаря ти. - Набутах заместителят му на картичка в джоба си и се

закачвах нагоре по пътя.

Не можех да видя и къща. Нямаше нищо, което можеше да ме накара да

мисля, че това е добра идея. Слушах как двигателя на старото, ръждясало

Субаро се включва и повече почувствах, отколкото видях дългите фарове

да изчезват. Нямаше смисъл да поглеждам назад. Но, Боже мой, трябваше

да събера всички сили, които имах, за да не се затичам след него и да го

моля да ме закара през целият път до вкъщи.

Глава четири преводач Darkness92

Бъхтех се с години. Цял живот. Докато най-накрая трябваше да си почина

или припадна където стоях.

Нямаше звезди да осветяват небето и нямаше достатъчно заобикаляща

светлина, за да виждам отвъд пуха от форми пред мен. Това ли беше

слепотата? Това безсилно, бавнотечащо нищо?

- Ааааааа-оооуууууу. - вълк изви в ухото ми.

Подскочих напред, мятайки сняг във всяка възможна посока, сърцето ми се

раздумка и дишането ми се затрудни. Адреналин се надигаше в мен.

- Чудесно, Меридиън. Падни заспала на снега. Трябва ти само проклета

подобна книга и си в приказка с лош край. - Започнах да вървя отново,

теглейки чантите си зад мен.

Снегът спря и видимостта ми се подобри.

- Не си чула наистина вълка. Уморена си. Не си на себе си. И измръзваш до

смърт. Но не си чула вълчия вой. - Престъпвах тежко, вдигайки колене до

гърдите си, дробовете ми горяха от усилието.

Неравномерният звук на течаща вода ме накара да обърна внимание на

краката си. Каменен мост се задаваше пред мен. Нарасна, извивайки се над

земята, сякаш се рееше против влиянието земната гравитация. Поток се

опитваше да тече през висулките и покритите с хлъзгав лед камъни. Само

част от водата течеше, без да замръзва.

Представях си това място тучно и зелено, с птици и катерици в дърветата

около мен. Стомахът ми изръмжа и звука ме дръпна обратно. Отърсих се

от него, но след това чух ръмженето отново и този път не беше от стомаха

ми.

Обърнах се кръгом, опитвайки се да видя ръмжащо животно.

- Не съм единствената гладна тук май, а? - прошепнах, преглъщайки

трудно.

- Аррррууууулллл.

Звукът беше ужасен и свиреп, толкова озверял, че ме разтърси, вибрирайки

надолу по гръбнака ми. Аз бях заека за вълка. Бях модерната Червена

Шапчица.

Заграбих чантите си, надявайки се те да ме защитят от атаката, и се

запрепъвах нагоре по пътя. Зад мен храстите шумоляха.

Краката ми отказваха да ме държат права, бяха толкова вцепенени. Паднах,

хвърляйки ръцете си пред мен. Коляното ми удари замръзналата земя и се

остърга по камъните, скрити от снега. Усетих топло гъделичкане надолу по

крака си и видях сянката от кръв да се стича от дълбоката рана.

- Ггггрррреееерррр.

Огледах нощта, неспособна да съзра източника на ръмженето. Изтеглих се

на крака, оставяйки палтото си. Побягнах, наполовина стъпвайки се,

наполовина прикляквайки. Спрях тежко. С ръце на колената опитах да се

ослушам над стъргането на дробовете ми. Скърцаха стъпки. Все по-близо.

Вдигнах глава. В далечината видях трепкането на светлини. Чух гласове,

плаващи във вятъра. Когато се приближих по-близо сенките и формите се

превърнаха в неща: дървен кол, кола, къща и допълнителна постройка.

Къщата беше чудовищна - с кули, остри покриви и масивни комини.

Светлина се лееше от портата и прозорците на долния етаж, превръщайки

снега в масло. Зеленият Ланд Роувър чезнеше до стената на къщата.

- Помощ! - изкрещях, звучейки като мишка с ларингит.

- Тя чака от часове...

- Ако ми бе позволил да взема четири резервни гуми, вместо да се налага

да поправям тези...

- Кой държи четири гуми? - веселите нотки на тънък като флейта глас,

дойде зад вана SUV.

Ниско буботене отговори:

- Някой, чиито гуми често биват срязвани, трябва да помисли за това.

- Те просто режат и новите също. Но си прав. Вземи гуми, колкото се може

по-скоро. Какво ли си мисли тя?

Преминах ъгъла на Ланд Роувъра и се свлякох до него.

- Изви... - не можех да изкарам думите навън, затова се опитах да ударя по

страната на превозното средство, да привлека вниманието им. Каквато и

малка енергия да имах останала, тя се стече от крака ми към снега. Очите

ми можеха да стоят отворени за не повече от наносекунди.

Не ме чуха. Тогава трясъкът дойде от горите зад мен и се обърнах да видя

огромен вълк спускащ се към мен. Изкрещях, мисля. Не съм сигурна.

Вълкът сграбчи ботуш, закачен за част, която се подаваше изпод вана и

започна да дърпа силно.

Тяло се избута навън от под колата. Момче се изправи до височина над

1.80. Мярнах мастилено черна коса, скули като бръснач и ръце с размерите

на чиния за ядене. Беше толкова висок, че вратът ми започна да се оплаква.

- Видя ли, казах ти, че ще се появи. - Ниският му баритон мърмореше

почти като ръмженето на вълка.

Хванах се по-здраво за страната на Роувъра.

- Аз...

- Боже мой, тя е наполовина измръзнала. - Светли цветове запърхаха към

мен.

- Трябвало е да си облече повече дрехи. Ти каза, че майка й ще й опакова

чанти с каквото има нужда. Къде са те?

Преглътнах, опитах се да посоча зад мен когато света се наклони и

затъмни по ъглите. Отворих уста за да говоря, но всичко стана черно.

Пета глава преводач Darkness92

Сънувах в детайли толкова реално, че помирисвах, вкусвах и докосвах.

Родителите ми стояха в украсен амфитеатър, гледайки ме с хиляди други.

Аз бях на централната сцена, осветена с две твърде ярки светлини. Ако си

присвиех очите достатъчно, можех да видя очертанията на отделните хора

в публиката. Чувствах колективното им сдържано дишане, докато гледаха

за да видят представянето ми. Но не знаех какво трябва да правя.

Държах арфа, след това игла, после пистолет. С всяко мигване

съдържанието в ръцете ми се променяше.

Някой се опита да ме избута от сцената. Не исках да тръгвам. Борих се.

Тогава чух аплодисменти и паднах в дупката на оркестъра, продължавах да

падам. Падах през пространство, толкова безпределно черно и толкова

пълно с нищо, че се чувстваше тежко, като течна стомана.

Изпъшках и отворих очи. Зазяпах се нагоре в балдахин от разкошна синя

коприна, дишането ми бе накъсано сякаш съм бягала от самия дявол.

- Спокойно, мъничката ми. - Светло сини очи и платинена коса запълниха

зрението ми. - Аз съм леля ти. Ще бъдеш добре.

Премигнах и се опитах да се открия под купчините одеяла. Кожата ми бе

изтръпнала и сърбеше.

- Освен, ако не се наложи да ампутираме левият ти крак, заради

измръзването. - Дългурест гигант носеше поднос. Изглеждаше сдържан. Не

че го обвинявам - ние не се познавахме. И все пак някак си той ми се стори

познат. Аромата на прясна пилешка супа с магданоз и целина изпълни

малкото пространство.

Паника трябва да се е показала на лицето ми, защото Леличка се скара.

- Тенс, не се шегувай с нея. - Тя потърка ръката си над крака ми. - Кракът

ти е просто леко измръзнал.

Той изсумтя, като не изглеждаше ни най-малко заинтересован.

- И си го заслужава, катерила се две мили в снега в минижуп.

Не осъзнавах, че съм стиснала козината на вълка в дясната си ръка, докато

той не се притисна срещу ръката ми. Отдръпнах рязко ръка.

- Не се тревожи, скъпа, тя те одобрява. Придирчива е нашата Кустос;

обикновено не харесва непознати.

- Обикновено ги яде за закуска. Добре, че се добра до тук толкова късно. -

оскъдна следа от усмивка се появи на устните на Тенс. Чувството му за

хумор определено се нуждаеше от подобрение.

- Тенс! - Смъмри го Леличка, когато се надигнах в седнала позиция. -

Кустос няма да те ухапе - каза ми тя. - Вероятно. - Леличка потупа

възглавниците зад главата ми, създавайки облак от остарял влажен въздух.

Огън фучеше в огнището, пукането и пращенето му ме караха да се

чувствам все едно всмукана в изкривяване на времето. Леличка придърпа

стол и помаха на Тенс да се приближи.

- Това е Тенс. Меридиън, моят човек в петък и заместник-комедиант през

уикендите.

Той ме объркваше, караше ме да искам да пелтеча и заеквам. Постави

подноса в скута ми и се отдръпна назад, все едно бях заразна.

- Ето. Яж.

Тогава осъзнах, че бях облечена само с тениска – която дори не

разпознавах. Мисълта, че този готин пич, който изглежда не ме понасяше,

може да ме е виждал гола, изпрати кръв в бузите ми. Ръката ми се

разтрепери и поставих лъжицата долу, преди да разлея от супата.

- Какво правя тук?

Кустос изскимтя и се приближи по-близо към леглото, сякаш искаше

разрешение да се присъедини към мен. Чувствах се в по-голяма

безопасност с нея, отколкото с Тенс.

- Тя не ме хапе. – усмихна се самодоволно той, докато се навеждаше да

потупа Кустос, и ме накара да се засрамя дори повече.

- Какво? – запитах.

- Кустос. Тя не хапе хора, които харесва. – Обръщайки гърба си към мен,

той замушка огъня.

- Супер. Но какво става?

- Тя изглежда те харесва – каза той по такъв начин, че ме накара да си

помисля, че не е съгласен с вълка, или с който и да е друг, ако това имаше

някакво значение.

- Благодаря. Разбрах. Ще ми отговориш ли? – Предадох се и вдигнах

лъжицата.

Леличка цъкна с език и изгука:

- Тенс, стига си се закачал с нея. Не му обръщай внимание, малката ми.

Изяж супата си преди да е станала толкова студена, колкото и ти беше.

Тогава ще ни разкажеш за приключението си. Съжалявам, че не бяхме там

да те вземем. Исках да дойдем.

Тенс изсумтя. Измърмори нещо изпод дъха си, което подозрително

прозвуча като „опит за самоубийство‖.

- Тенс – смъмри го Леличка отново, стомана звучеше в думите й. Този път

той скочи на краката си и закрачи извън стаята, тръшвайки вратата зад

себе си. Стресна ме, затова плиснах супата на тениската си.

- По дяволите – казах, докато Леличка ме забърсваше. Подаде ми друга

тениска, която не ми беше позната, да се преоблека. Колко време бе

минало, откакто бях яла истинска храна? Дни?

- Защо не бяхте там? Какво съм аз?

Тя игнорира въпросите ми и задържа стабилния си поток от мърморене за

всичко и нищо, сякаш бях включила ай-пода си. Не схванах повечето от

него, защото бях твърде заета, опитвайки се да не разлея още супа. Никога

не бях вкусвала нещо толкова великолепно, колкото тази супа, но колкото

и да исках, за втора порция не помолих.

- Какво е Фенестра? Къде са родителите ми? – Предадох се да задавам

въпроси, след като тя небрежно ги отбягваше. Беше трудно да остана

раздразнена, защото чувствах успокояващо, почти хипнотизиращо

спокойствие в нейно присъствие. Тя просто имаше нужда от случайното

ми сумтене, за да продължи да говори. Скоро паднах обратно в онова

черно забвение.

Събудих се с чувството, че съм спала твърде много и съм пропуснала

важно събитие. Огънят гореше бавно в огнището, но беше достатъчно

светло, за да видя две купчинки от дрехи, струпани на стол. Огледах из

стаята. Цветните тапети може да идват право от къщата на Джордж

Вашингтон. Огнището и рамката над камината бяха лъскаво бели.

Антикварни мебели в различни отсенки на кафявото бяха разхвърляни из

стаята. Огромното четириместно легло изглеждаше като езеро. Коприни и

брокат висяха из стаята, и стара миризма на рядко използвано бе залепнала

в завивките. Излегнах се, отпусната и доволна, докато не забелязах

любимият ми плюшен заек от детството поставен до възглавниците. И

няколко семейни снимки в рамки курдисани на нощното шкафче до мен.

Усмихващото се лице на майка ми накара реалността да се срути назад.

Исках да се свия под завивките и да се надявам, че това всичко е било лош

кошмар, но не беше в стила ми да се крия – надявах се. Имала ли съм

изобщо някога стил?

Разпознах дрехите си в купчинките и осъзнах, че трябва да благодаря на

Тенс за повторното спасяване. Не можех да си представя Леличка да се

бъхти в снега за моите неща. Не исках да му дължа нищо. Плъзнах се в

седнала позиция и размърдах краката си. Бяха болезнени и натъртени, все

едно съм ги изкълчила.

Облякох си пликчетата и най-удобния сутиен, любимия ми чифт дънки,

термопотник и червения кашмирен суичър, който родителите ми дадоха

миналата Коледа. Не бе най-стилнияг тоалет. Доста дребничка съм за

годините си – за разлика от високото ми силно семейство. Можех да мина

за елф. Или третокласник с гърди. За момент обмислих, дали да не се

преоблека, докато не се хванах, че мисля как да впечатля Тенс и изтръпнах.

Чудесно. Паднах си по мъж, който ме мрази. Това е самонараняваща болка.

Ако не е харесал, каквото е видял..., ами аз вече знам, че не е харесал това,

което е видял. Той може би харесва изключително високи, атлетични

блондинки с прекрасен тен.

Нямаше часовник в стаята и моят не беше на китката ми. Дръпнах тежките

завеси настрани, да видя дали слънцето бе на хоризонта, но катранената

чернота отвън всмука светлината от огъня зад мен. Тръпка затанцува по

гръбнака ми. Колко дълго съм спала?

Драскане на вратата на спалнята прекъсна мислите ми.

Отворих вратата с колеблива ръка, краката не ме държаха. Пъхтящата

муцуна на вълка притисната във вратата я отблъсна допълнително, така че

тя влезе в стаята. Скочи на леглото и замаха с опашка. Лицето й цъфтеше с

почти човешка усмивка и се вгледа в мен с въпросителни очи.

- Няма да се върна обратно в леглото – казах й.

Тя седна, нагласяйки задника си точно върху възглавницата ми.

- Браво, благодаря. – Грабнах чифт дебели вълнени чорапи и ги обух на

краката си. Спрях за момент, несигурна дали мога да напусна стаята, без да

знам какво ме караше да мисля, че не мога.

Тишината в къщата беше физическо присъствие. Като че ли хиляди

истории са били прошепнати твърде тихо, за да могат да излязат отделни

думи от тях. Хиляди различни разговори, твърде далеч, за да ги достигна.

Потрепнах.

- Идваш ли или не? – Посочих вратата и тръгнах пред Кустос, без да

поглеждам назад, знаейки че тя е видяла повече, отколкото аз исках някой

да види.

Глава шеста преводач lera93

Свещниците в коридора светеха мътно. Кожата ми потрепери, сякаш се

опитваше да се измъкне от сенките. Дебел изтъркан килим се простираше

до ценътра на коридора, по който вървях. Почувствах се странно, макар че

нямаше причина за това - чувствах се като неканен гост. Сякаш някой ме

изучаваше и затова продължих да се обръщам през рамо.

Тъмно дърво закриваше ъглите и покриваше стените. Гоблени във всички

форми и размери се показваха, закачени по стените на коридора. Нямаше

часовници. Картини украсяваха стените, частично покрити от кувертюри,

сякаш усещаха студа на зимата.

Продължавах да виждам движение с периферното си зрение, сянка, която

ту изчезваше, ту се появяваше – не можех да я видя добре. Каквото и да

беше, не можех да се обърна достатъчно бързо, за да я огледам. Може би

просто полудявах.

Кустос се появи до мен, тиха и наблюдателна. Вече не ме плашеше.

Нейната гъста карамелена козина имаше тук-таме черни петна и черна

ивица, която слизаше надолу от носа до опашката й. Носеше черна маска,

като бандит, и имаше златни очи, които сякаш блестяха. На езика й имаше

черна точка, точно по средата, сякаш бе близала мастило.

Колкото по-надолу слизах, толкова повече кувертюри отминавах. Бяха на

купчини, заедно с калъфки и покривки за столове с меки седалки. Чувствах

се сякаш преминавам през един от онези стъклени калейдоскопи, каквито

имах като малка. Намерих се на върха на масивно извито стълбище.

Светлините отдолу проблясваха и създаваха усещането, че има сърни и

сови с проблясващи очи в тъмното.

Кустос ме побутна и заслиза по стълбите. Последвах я, щастлива

достатъчно, та да оставя вълк да вземе това решение.

Завих зад ъгъла и се озовах в просторна всекидневна. Единствените

кувертюри тук бяха сгънати върху античния диван от конски косъм. Ярки

смарагдовозелени и тапицирани с кадифе столове с облегалки за главата

бяха разположени до камината. Огромна ела беше осветена от истински

свещи и древни стъклени крушки във всички цветове на дъгата. Беше ли

Коледа вече?

- И това ако не е Спящата красавица!

Завъртях се, чувствайки омразата на Тенс, която сякаш пулсираше в

стаята. Искаше ми се да знам какво съм направила, че така да ме мрази.

- Смятам, че това те прави Звяра, нали?

- Забавно. Гладна ли си? – обърна се и заслиза надолу по коридора. Кустос

го последва.

- Предателка. - промълвих.

Вървях след тях. Миризмите на канела, ванилия и току що опечен хляб

накараха корема ми да изкъркори.

- Поне е гладна. - каза Тенс, когато влязохме в кухнята.- Да се надяваме, че

ще й хареса да яде Бамби.- извади кана с портокалов сок от хладилника и

започна да пие направо от нея, щом се спрях на вратата.

- Достатъчно. - каза Леличка с мъдър глас – Здравей, мъниче. Чувстваш ли

се вече нормално? – взе лицето ми в ръцете си, вглеждайки се в очите ми.

Не бях забелязала колко е ниска.

- Предполагам. – нямах представа как да отговоря.

- Гладна си. Седни.

Умът ми се върна към свещите, осветяващи дървото в гостната. Майка ми

настояваше, че свещите са само за спешни случаи, не трябваше да се

оставят просто така. Не палех свещи за нищо, защото никой не го правеше.

- Сигурна ли си, че не трябва да изгасим свещите?

- Мечо, това е свежо дърво. Няма да изгори къщата тази вечер. Бъдни

вечер е, дете. Традиция е – Леличка ме погали и отдръпна косата ми назад.

- Ооо – Бъдни вечер. Колко бързо се бяха променили нещата. Чудех се

къде са родителите ми и какво прави Сам. Преди имаше навика да се

промъква в стаята ми, за да се опита да види Дядо Коледа. Какво ли прави

тази вечер? Ще се опита ли да остане буден? Липсвам ли му? Не знаех

какво е поискал от Дядо Коледа. Не ми ли беше казал или просто не съм го

чула?

Леля ме остави да седна край стара махагонова маса и постави дебела

филийка хляб пред мен. Отдалечи се да вземе маслото, сякаш бях инвалид.

- Мога да се справя. – протегнах се за ножа.

Тя ми го подаде.

- Разбира се, разбира се. Изплаши ни толкова много.

- Съжалявам. – почувствах, че извинението беше прието.

- Знам, че имаш въпроси. – леля извади задушено в глинени съдове.

- Да, изглежда като бежанец. – обади се Тенс изотзад.

Страхотно, толкова зле ли изглеждам? Защо ли ми пукаше? Изгледах го

толкова убийствено, че се надявах да го е почувствал като шамар.

- Има коледни бисквитки за десерт, ако искаш. Остави. Ние ядохме по-

рано. Тенс, дай ми чаша чай и гроздова сода за Меридиън.

Изгледах я с въпросителен поглед. От къде знаеше, че обичам гроздова

сода?

- Всички я обичаме, скъпа. – погали ръката ми и сложи четири лъжички

захар в чашата, течността в която изглеждаше повече като пудинг,

отколкото като чай.

- Тенс, седни при нас.

Издърпа един стол, сякаш се опитваше да сложи гърба на стола между нас.

Хапнах малко задушено, отказвайки да мисля за коментара на Тенс за

Бамби. Отхапах голяма хапка от най-хубавия хляб, който бях опитвала.

Точно бях свършила, когато усетих, че двамата ме гледат, сякаш не бях

виждали до сега човек да яде. Не помнех последния път, когато бях

толкова гладна, не и чак толкова.

- Извинете. – бързо спрях и вдишах.

- Радвам се, че ти хареса. Преживя голямо приключение, което ще

продължи още. – Леличка си сипа чай, като не даде никакво обяснение. Не

можех да се сдържам повече.

- Какво правя тук? Коя си ти? Искам да кажа. Знам, че си ми пра-леля, моя

съименничка, но никога не бях те виждала. Какво става с мен? Защо

родителите ми ме пъхнаха в едно такси и ме накараха да премина през

страната и да дойда в някакъв забравен замък в средата на нищото и после

ти – замълчах достатъчно дълго, за да посоча към Тенс – да правиш

отвратителни коментари и да ме гледаш втренчено а ти – върнах

вниманието си към Леличка – да се преструваш, че просто те посещавам за

ваканцията и – фокусирайки се върху Кустос, която беше заспала на пода

на кухнята – тя да се опитва да ме убие в бурята и после да реши, че сме

приятели. Не сме.

Глава седем преводач lera93

Продължих да задавам въпроси, просто не можех да спра.

- Къде са родителите ми и кога ще мога да ги видя отново? И какво, по

дяволите, е фенестра? Не искам да бъда такава. Не искам да имам нищо

общо с това.- бутнах стола и се изправих срещу масата и отново се обърнах

към Тенс- и ако не се държиш по-мило с мен ще повдигна вежди или

стисна устни, или каквото там е нужно, за да убия всичко около себе си и

тогава ще си мъртъв. И ще видим кой ще се смее последен. – след което

седнах отново на стола, изморена и унижена.

Тенс имаше смелостта да ми се усмихне, сякаш го бях направила принц на

Египет, докато виках. По-точно, ръмжах като куче.

- Казах ти, че трябваше да отида до Портланд, за да я взема – каза той на

леличка- Ние, тинейджърите, не правим това, което ни е казано вече –

очакваме обяснение.

Леля кимна към него спокойно.

- Може би. Е виждам, че имаме работа да вършим. Толкова много обичам

това време от годината. Тенс, донеси на Меридиън още от това какао и

още една чаша чай за мен в гостната. Ще бъде дълга вечер. Ела с мен,

скъпо дете, и нека видим дали мога да ти помогна с този товар върху

плещите ти.

Леля стискаше доста силно, това разбрах щом ме дръпна за лакътя. Кустос

издраска по кухненския под и леличка й отвори врата, докато мърмореше.

- Откъде да започна, откъде ли? Изпратиха ми я напълно неподготвена?

Какво ли си е мислила Габриел? Нищо ли не ти казаха? Ти си във възраст,

в която трябваше да ти кажат, по дяволите.

Остави ме до огъня и ме зави около раменете с едно от многобройните

одеяла. Храната подейства; най-сетне се чувствах като човешко същество и

по-малко като някакво зомби.

- Откъде да започна? Не съм го правила досега. Никога. – изглеждаше ми

чуплива. За момент изглеждаше, сякаш целия ми живот се беше влял в

този въпрос.

Не се чувствах на мястото си, но ми беше писнало да бъда ядосана.

- Защо не започнеш от началото?

Леличка седна в ниския стол и се успокои, докато бавно потропваше с

крака.

- Какво знаеш за миналото си? Религия? Политика?

Какъв въпрос само!

- Училище?

Какво общо имаше училището с това?

- Добра ученичка съм. Обръщам внимание на това, предполагам.

- Хммм. И не се чудиш, защо мъртвите неща се увеличават около теб?

- Мислила си е, че е откачалка – Тенс ми подаде чашата. Беше твърде

схватлив, за да ми бъде удобно край него. – Нали?

Седнах по-удобно на дивана.

- Не съм...- започнах, като се насилих да продължа – ги убила?

- Не, не! – бързо отговори леля, като едва не разля питието си. – Твоята

майка трябва хубаво да я набия. Как може да те е оставила да си мислиш

подобно нещо?

- Никога не попитах. – но да, чудех се. Не бяха ли моите способности да

сея смърт твърде очевидни, че да ги пренебрегна?

- Знаеш ли закона за кръговрата на енергията? – попита тя.

- Енергията не може да бъде създадена или унищожена, но може да се

променя, нали?

- Точно. – зарадвах я с отговора си. – Разбираш ли защо горещият въздух

се издига, а студеният спада?

- Предполагам – явно се побърквах, но това ми звучеше като лекция по

някаква наука, която съм чула.

Тя присви устни.

- Изучавала ли си някога някое мъртво същество?

- Виждала съм доста.

- Да, но изучавала ли си ги? Наистина изучавала? Нещото, което поражда

живота, което вдъхва живот на енергията. Когато тялото, няма значение

дали е животно или човек, когато тази обвивка, това тяло умира, енергията

в него се издига като горещ въздух.

Тя се спря, сякаш чакаше да направя някакъв коментар.

- Ти не си мъртва. Не носиш смърт, не я контролираш, не можеш да

промениш съдбата. Можеш да помагаш като лекар, но ако душата е готова

да се издигне, тогава нито ти, нито аз, можем да я спрем.

- Ако не съм смъртта, тогава какво съм?

- Ти си фенестра, прозорец. Отворен тавански прозорец, в най-високата

къща, за пренасяне на енергия, в най-чистия възможен в света начин.

- Ти си вратата към рая и живота след това, Супер момиче – Тенс пъхна

шепа ядки в устата си и задъвка. Мразех колко спокоен беше.

- Така. – смятах, че той се бъзика с мен и оставих сарказма да украси тона

ми. Леличка ми се усмихна. – Ти не му вярваш.

Леко се свих.

- Това е най-доброто определение, но наистина, би ли повярвала?

- Сигурно не. – отвърна Тенс.

- Защо не съм чувала за фенестрите? – попитах.

- Защото хората не се връщат, за да разкажат за тях. – Тенс грабна още

една шепа ядки.

Завъртях очи към него.

Леля ми подаде ядките и си взех малко.

- Ние сме защитени. От Създателя. От специална група хора, наречени

Защитници.

- Ъхх и аз съм човек или съм от Марс?

Леличка се изкикоти като някоя ученичка.

- Марс?

- Ти си от Венера, Супер момиче, не си ли чула? – бързо каза Тенс.

- Млъкни – прекъснах го – Спри да ме дразниш.

Изгледа ме, но все пак млъкна.

- Животът започва от едно и също място, от един и същи Създател.

- Господ?

Леля ми се усмихна.

- Има много имена в много култури и традиции. Въпреки че имената са

почти безкрайни и нито едно от тях истински не назовава Създателя, или

Създателите, с пълното им наименование.

Повдигнах вежди.

- Сега звучиш като някоя бисквитка-късметче.

- Религията не е това, което мислим. По-голямо е от човешките представи

за ритуалите. Създадени сме да помагаме на душите да продължат към

това, което будистите наричат просвещение, християните рая и т.н.

- Всичко е свързано с религията.- това знаех от световната история.

Войните, геноцидите – всички се дължаха на религиите и човешката

нетолерантност към различните от неговата собствена религия.

- Може и да е така, но фенестрите не принадлежат към никоя вяра. Нито

пък Защитниците, въпреки че хората-помощници често са силно

религиозни. Нито атерноктите, всъщност, но те идват от страна на

Унищожителя.

- Хората така или иначе ще те мразят. – каза навъсено Тенс.

Исках да го попитам какво иска да каже, но лицето му беше толкова

подтиснато, толкова затворено, че не посмях.

- Откъде идват?

- Появили са се от смесване на ангелска и човешка ДНК. – отговори ми

леличка.

- Моля?

- Ангелите Сангре преди отговаряли за това, били винаги на мястото на

всяко преминаване, но когато броят на хората нараснал, нямало достатъчно

от тях. Също така били нужни и за други неща - да пазят баланса.

- Но ти каза, че енергията не се променя!

- Сменя формата си, но никога не изчезва или появява. Ако едно същество

умре, без до него да има фенестра или атернокти, цикълът се повтаря.

- Прераждане?

- Да.

- Какви същества са атер-какво-беше-там? – имах чувството, че съм

хваната в капан на „Междузвездни войни‖.

- Това е друг разговор, но те носят душите на най-тъмното място.

- Ада – подхвърли ми Тенс.

Леля кимна в съгласие.

- Пренесената душа те вижда като светлина. Като светъл тунел.

- Само не ми казвай, че ония приказки „Върви към светлината‖, които

всички казват на умиращите във филмите, са били верни! – бях прихваната

в някакво специално време.

- Горе-долу. За живите се появяваш като човек. С изключение на някои

неща, ние живеем като повечето хора.

- Кои неща?

- Ще започнеш да виждаш светлината си с периферното зрение и има

някои хора, които също ще могат да я видят.

- Сега съм светещият човек? – поклатих глава – Какво друго?

- Имаш ли някакви снимки от детството? – въпреки че леличка ми зададе

въпрос, тя вече знаеше отговора.

Замислих се върху това. Нямах. Нещо винаги се случваше с филма, или

имахме планове, когато класът ми се снимаше. Не можех до се сетя за нито

една снимка, на която да ме има.

- Не.

- Това е едно от нещата.

- Като говорим за семейни снимки, защо дойдох в нищото? Къде са

родителите ми? – гледах ту към леля, ту към Тенс, към лицата им,

изпълнени с тайни и упорство.

Тишината се проточи.

Повторих въпроса си.

- Къде е семейството ми? Кой ни преследва?

- Те не преследват родителите ти. – отвърна Тенс. – Само теб. Атерноктите

ловуват фенестри, преди да достигнат пълната си мощ. Много ли се

местехте, когато беше дете?

- Да. Татко си сменяше работите доста често.

Тенс поклати глава.

- Може би, но е било главно, за да те опазят жива докато навършиш

шестнадесет.

- Шегуваш ли се?

- Не, съжалявам. Те са се преместили, точно след като ти си тръгна от

къщата ви. Катастрофата не беше инцидент, Меридиън. Най-лесния начин

да убиеш фенестра е да накараш човешка душа да премине през нея, преди

тя да е готова.

Дали тийнейджърите в катастрофата се умрели заради мен?

- Какво се е случило? – дали наистина исках да знам?

Леля подскочи.

- Има някои неща, които трябва да знаеш. Начини да се справяш с това,

които можеш да научиш само от друга фенестра. Когато навършиш

шестнадесет, прозорецът се отваря напълно – човешките души, които се

нуждаят да преминат, те намират. Преди това, прозорецът ти беше леко

открехнат и само малки животни преминаваха през него.

- Ами ако не искам това да се случва? – попитах.

- Ти си това, което си.

- Моля?

- Ще умреш. Наистина е много просто. Или се научаваш на това, за което

си родена, или ще бъдеш всмукана, когато душите преминават. Има и

трета опция...

Спрях да дишам за един момент. Не бях чула правилно.

- Да умра?

- Леличка! – гласът на Тенс беше остър и заповядващ.

- Каква е третата опция? - попитах.

Леля разреши на Тенс да ми каже.

- Или намираш начин да бъдеш фенестра, или ще бъдеш повлечена през

прозореца си. – той гледаше към земята.

- Да, скъпа, просто е. – леличка ме погали по ръката, сякаш ми беше

казала, че няма да ми даде повече бонбони.- Изведнъж ми се приспа.

Тенс скочи, бързайки да завие леля с едно от нейните одеяла от съшити

парчета и вдигна краката й на едно диванче. Загрижеността на лицето му

изглеждаше прекомерна като за случая – просто една старица се чувстваше

изморена.

- Къшш! – тя бутна ръцете му. - Изведи Меридиан и я разведи. Отидете на

разходка. Ще се оправя, Тенс. Не е още времето.

- Времето? – попитах, но никой не ми отговори. Все още не можех да

преодолея репликата „ще умреш‖.

Глава осем преводач lera93

Тенс не беше много сговорчив, докато обикаляхме из стаите. Изгледах го

изпод миглите си и се опитвах да го разбера.

- Значи... – казах докато се опитах да запълня неловкото мълчание- ти си..

- Не.

Добавих:

- Братовчед?

- Не.

- И тя не е луда?

- Не.

- Имаш ли нещо против мен?

- Н...

- Н-еее. – довърших вместо него, като докоснах рамото му, за да го спра.

Вгледах се в него, опитвайки се да разбера дали е приятел или враг. Тогава

ми хрумна една мисъл.

- Как знаеше за катастрофата, която се случи точно преди да дойда? Родите

ми ли се обадиха?

Той въздъхна.

- Бих ти казал, че са се обадили, че си на път.

- Но...? – инстинктите ми пропищяха, че може би нямаше да харесам

отговора, но имах нужда да го чуя.

- Колко силна си, Супер момиче?

Не много.

- Достатъчно – отвърнах.

- Знам някои неща. Преди те да се случат. Дори ако се случат някъде много

далеч. Просто знам за тях.

- Как?

Облиза устните си и кръстоса ръце. Можех да се закълна че в момента

преценяваше точно колко да ми каже.

- Да не би да четеш мисли? Знаеш ли какво си мисля? – сянка премина през

лицето ми.

Усмихна ми се.

- Щеше да е забавно да ти кажа, че мога, но не. Не става така.

Огромен товар падна от плещите ми.

- Ооо, тогава как става?

- Сънища. Усещания. – отвори френските врати и заслиза по дългия

коридор. – Това крило не се използва. Обикновено държим тези врати

затворени заради отоплението. Сигурно живеят някакви твари там, но аз

бих стоял настрана.

- Добре. Ами твоята – трябваше да подтичвам, за да се изравня с него.

Беше ясно, че иска най-сетне да свърши с това.

- Нагоре по тези стълби има още стаи. Отново, не се качвай горе...

- Няма да ми отговориш, нали?

- Тук е галерията, това е библиотеката. А тук е отново кухнята. – качи се

по стълбите и после слезе и после мина през коридора толкова бързо, че аз

прекарах повече време да гледам краката си, отколкото да го следя. –По

това стълбище и после надолу е твоята стая. Стаята на леля е точно под

твоята, на втория етаж. Моята е ей там – посочи в права посока сякаш не

искаше да знам къде мога да го намеря.

- Тогава какво...

Отново бяхме в кухнята. Пот изби по челото ми, а краката ме боляха.

Тенс се отдалечи от мен.

- Имам да свърша хиляда неща, ок?

- Ще ти помогна. – исках да получа обяснение от него.

- Ще измиеш чиниите?

- Да. – мислех, че аз ще мия, а той подсушава и ще имаме време да

поговорим. Но за по-малко от десет минути се намерих сама, носеща

жълти гумени ръкавици, търкаща цял куп тенджери.

Кустос ме докосна по лакътя.

- Не мисля, че иска да говорим, какво мислиш? – попитах я, когато седна и

се вгледа в мен. По това време кухнята беше чиста, гърбът и главата ми ме

боляха. Взех си купичка с бисквитки и чаша мляко, които отнесох в стаята

ми. Дадох една на Кустос и тя ми се усмихна в отговор. Въпреки

обиколката, едва намерих стаята си. Когато най-накрая успях, разопаковах

дрехите си, чувствайки се натъжена за вкъщи, липсваше ми семейството.

Доближих един пуловер до носа си и вдишах, но вече дори не миришеше

на вкъщи.

Какво, по дяволите, се случваше с мен?

Как ще ги намеря отново?

А беше ли ми позволено?

* * *

Тази нощ спах без да сънувам за първи път от доста време.

- Весела Коледа! Къде е леля? – прозях се, вървейки пак към кухнята. Най-

сетне се чувствах като човек. Въпреки че... дали бях такъв?

- Добре ли спа, Супер момиче? Много си щастлива, като се има предвид,

че празнуваш Коледа без самия Дядо Коледа. - Тенс използваше щипки, за

да обръща бекона в тигана. Изглеждаше чудесно. Смятах, че мисли

готвенето за нещо под нивото му, но той изглеждаше доста спокоен, сякаш

си е вкъщи.

- Та къде е леля? – попитах.

- Навън.

Седнах на масата и започнах да го изучавам. Не ми обръщаше никакво

внимание. Със същия успех можех да се окажа невидима.

- Харесва ли ти тук?

- Става – измърмори в отговор.

Оставих мълчанието да се разпростре между нас, докато вече не издържах.

- Защо не ме гледаш в очите?

- Твърде силно его ли имаш? – попита, без да се обърне към мен.

- Не казвам, че съм прекрасна, но ти ме отбягваш. Не е заразно. – спрях се,

фокусирайки се върху идеята.– О Боже, заразно ли е?

Шокът в гласа ми явно бе притеснил Тенс, защото той дойде и седна до

мен.

Беше много колеблив, сякаш не знаеше как да ме успокои. В края на

краищата, не ме докосна.

- Ти си родена така, не си инфектирана. – отвърна – Имам си своите

причини. Нито една от тях обаче не е защото си фенестра. Изпий малко

портокалов сок, прясно изцеден е.

Отдалечи се от мен, за да ми налее чаша сок.

Изсумтях.

- Прясно? Че какъв е този мъж, дето приготвя прясно изцеден портокалов

сок?

- Не ми казвай, че си се вързала на тия стереотипи, че мъжете ядат само

неща като боб от консерва?

- Само на някои. – ухилих се, но излезе като зъбене.

Той не отговори.

- Прясно изцеден? – подчертах. – Става.

Тенс постави пред мен няколко яйца, английска кифла, наденички и бекон.

- Яж. Леля ти остави урок номер едно.

Миризмата на храната накара корема ми да закъркори.

- Не искам закуска.

- Трябва да ядеш.

- Никога не закусвам. Наистина, никога. Ако хапна сега, сигурно след

малко ще повърна всичко върху теб. – дори и да бях гладна, неговия знам-

какво-е-най-добро-за-теб тон ме накара да се заинатя.

Видях лека сянка да преминава през лицето му. Пусна чешмата и започна

да мие тигана.

Затворих очите си, чудейки се кога точно съм се превърнала в харпия.

- Виж, съжалявам.

- Няма проблем – изгрухтя ми той.

- Наистина ли? Защото аз не го схващам. Не съм зъл човек, но ти ме

правиш такава.

Той продължаваше да търка тигана. Вече трябваше да е чист.

- Ти си вироглав. Нищо не съм ти направила.

Налях си още сок, наслаждавайки се на сладостта и стипчивостта му.

- Защо не ме харесваш?

Той се спря за малко, но продължаваше да се вглежда през прозореца,

вместо в мен.

- Не, че не те харесвам...

- Да бе!

- Слушай, аз – прекъсна и си пое дълбоко въздух. – Ако не можеш...ако не

си...

Чаках. Едвам дишах, страхувах се, че ако го уплаша няма да ми отговори.

Тенс поклати глава, сякаш спореше със самия себе си.

- Не искам да те принуждавам да ядеш. Когато изпиеш сока си, имам нещо

за теб, което леличка ме помоли да ти дам. Не е подарък или нещо такова.

- Както и да е.

Чу се силен звън, сякаш железният човек беше паднал върху купчина

тигани. Скочих на крака.

- Какво е това?

Тенс се подсмихна, когато тръгваше към коридора.

- Телефонът. Леличка ме накара да го оправя малко, за да може да го чува

където и да е в къщата.

- Мисля, че ще го чуят и в Аляска. – последвах го.

- Ало? – напрегна тялото си, когато постави слушалката на ухото си. Почти

виждах как мускулите му отговарят на това.

- Отговори ми! – снижи гласа си като шепот, затова се приближих. -

Слушай ме, лайно такова. Престани! – Тенс затръшна телефона и обхвана

лицето си с ръце.

- Кой беше това?

- Някой от магазина.

- Хммм... сериозно?

Издиша леко.

- Не. Леличка получаваше такива обаждания със странни дишания, чуващи

се от другата страна. Понякога някакъв роботизиран глас цитира Библията.

Вече станаха по-начесто.

- Просто деца.

- Може би.

- Не мислиш така?

- Не, не мисля.

- О. – не очаквах той наистина да ми отговори. –Тогава какво е?

- Кое какво е? Време е да поработиш върху първия си урок.

- Къде е леля все пак?

- Излезе на покупки до града - отиде да пазарува, докато не са затворили

магазините.

- Защо не отидохме с нея? Защо ти не отиде? – времето нямаше как да е

станало по-зле откакто вчера дойдох.

- Нареди ми да остана. С теб.

Неизказано изявление остана зад думите му.

Кимнах.

Той продължи.

- Слушай, има неща, които не знаеш.

- Кажи ми тогава. – отвърнах.

- Обещах, че няма да ти кажа нищо, докато леля не реши, че си готова. Но

смятам, че трябва да си подготвена.

- Подготвена? Казваш го така, сякаш има война.

- Нещата започнаха да излизат от релсите през последните месеци, с един

местен култ, от който се преструват на нормална евангелистка църква с

обикновено паство. Има свещеник, който е много добър в убеждаването на

хората в някои неща. Прави го за всички, които не виждат реалността. –

спря за малко той и се намръщи, – или може да бъде нещо съвсем

различно.

- Какво друго?

- Когато си вкъщи, получаваше ли някакви обаждания? – попита ме той

сякаш вече знаеше отговора.

- Не... – о, боже мой. Няколко седмици преди рождения ми ден. Мама

напълно откачи. Почувствах се, сякаш се беше случило преди цял един

живот.

- Атерноктите са те преследвали. Знаят къде е леля.

- Значи знаят и къде съм аз. – затворих очите си.

- Точно това си мисля. И си нямам и представа как да ги държа далеч от

вас.

- Ооо.

Отметна косата си назад.

- Не й казвай, че съм ти го казал. Бъди внимателна, става ли? Дръж очите

си отворени.

Култ към църквата. Любимците на дявола.

- Нещо друго? – попитах, наполовина шегувайки се.

Той не се усмихна.

- Не съм сигурен. – вгледа се в мен и се почувствах странно усещане в

стомаха си. Не исках да отвръщам поглед, но знаех че не съм толкова

невидима за него. Сякаш виждаше всичко в мен и това знание ме караше

да се чувствам нервна.

Ленд Роувъра паркира на двора.

- Върна се. – казах.

Тенс прибра ръцете си в джобовете на палтото и се насочи към вратата, за

да помогне на леля. Чудех се дали някога е правил нещо спокойно.

Разопаковах продуктите, когато той ги донесе - три от четири торби

наведнъж.

- Просто остави сушените плодове в някоя чанта, разбра ли? – каза той.

- Да. – както и да е. Нямаше да открадна някой банан посред нощ.

- Здравей, мъниче. Добре ли спа? – леля погали леко бузата ми с устните си

и долових миризмата на свежа трева и ябълкови цветчета.

- Да, благодаря...

- Чух Пеги и Рут да говорят. Уини, тя ни е съседка, има пневмония . Ще

отида да я посетя, да видя дали се нуждае от нещо. Толкова е трудно да се

живее покрай празниците.

- Добре – Тенс я изучава минута. Не можех да пренебрегна мълчанието му.

Леля поклати главата си внимателно, сякаш отпраща муха.- Намери ли

това, което те помолих?

- Да, готови са за теб. – облегна се на плота и скръсти ръце. Разбиране се

носеше от него.

- Идвам точно навреме, тогава. Ела – погали бузата ми и ме поведе към

гостната.

Глава девет преводач Nell8

- Трябва да упражняваш съзнателното отваряне на прозореца.

Визуализацията е най-голямото

ти оръжие за копиране. Ако повярваш душата може лесно да премине през

теб, тогава има голяма вероятност да стане. Трябва

да живееш грижливо. Седни - заповяда Леличка, като изжестикулира към

стола.

Настаних се на ръба на седалката, нервна за този първи урок. Ами ако не

съм

добра в това?

- Не умират ли постоянно животни около мен? Какъв е проблемът?

- Ти си изтощена, защото те проникват и объркват енергията ти. Трябва да

дадеш на душата изхода, или те ще продължават да те нараняват. Това е да

им

дадеш правилния начин за отстъпление. Сега, след като си навършила

шестнадесет,

вече всички души от всякакъв размер могат да те усетят ... особено

човешките. И

докато не си в състояние да контролираш собствената си енергия, да

отваряш и

затваряш прозореца за себе си, ти си в опасност. – Леличка заглади

къдриците ми.

Тенс се мотаеше на входа, наблюдаваше.

- Затвори си очите. Кой е любимият ти сезон? – попита.

- Лятото.

- Добре, искам да си представиш отворен прозорец. Бризът вее, усеща се

прохладен срещу топлината от слънцето. Искаш да го усетиш, така че

енергията да се разпръсе толкова бързо, колкото е възможно. Разбра ли?

Какъв цвят са завесите? – попита леля.

- Завесите? – Надникнах с едно око.

- Сложи завеси на прозореца. Прави го по-реалистично. Реалността е в

детайлите. Запомни това. – Постави ръката си пред очите ми.

- Добре. Те са от бяла дантела.

- Добре. Завесите шумолят от бриза. Това е голям прозорец. С изглед на? –

Тя остави въпроса да виси.

- О. Залез?

- Залез е. Представи си себе си в стаята с прозореца, но си се преместила

достатъчно далеч от него, че да не усещаш бриза. Обичаш тази стая,

доволна си в тази стая, не искаш никога да напускаш тази стая. Каквото е

от другата страна

на прозореца, гледката, ще е твърдо решена от душата преминаваща през

теб.

Просто приеми каквото и да видиш, когато това стане. Не се бори с него.

Представих си спалнята ми в къщи. Чувствах се в безопасност там.

- Добре.

- Сега ще се съсредоточиш върху прозореца и ще останеш от тази страна,

нали? Има изобилие от място, през което да минеш... това е голям

прозорец... но

обичаш да гледаш залеза от тук.

Всичко това беше много Sci Fi Channel за мен.

- Добре.

- Сега го поддържай, докато Тенс не

ти каже да спреш. Не мога да остана тук или моята собствена сила ще ти

попречи

да използваш своята. Трябва да обърна внимание на съседката си. Вини

беше добра

приятелка в продължение на много години. Тя няма да е жива утре.

- Може ли да дойда с теб? – Отворих око отново, само за да сложи моите

собствени ръце отгоре им.

- Не, все още не си готова. Трябва да започнеш с нещо малко. Мисля, че

Вини

може да те сграбчи и да продължи. Ще се върна за вечеря. Продължавай да

гледаш

този прозорец, докато Тенс не мисли...

- Добре съм. – Имах чувството, че ще си стоя тук, докато тя се върне, ако

слушам него.

Чух Ленд Роувъра да пали и отпрашва. Преброих до десет. После пак до

десет.

Отворих очи и намерих Тенс да ме гледа. Изразът в очите му накара кръвта

да се

втурне към лицето ми, и да разкраси крайчетата на ушите ми с топлина.

- Добре, готова съм. – Станах и разтегнах болящите ме мускули.

- Сигурна ли си?

- Дали съм сигурна, че приключих с визуализацията на прозореца? Да,

готова

съм.

- Добре тогава, чакай тук.

- Какво?

- Има още за вършене. Веднага се връщам.

Замислих се, слушайки го да мърмори и излиза. Седях на кушетката,

прелиствайки стар фотоалбум, когато той се върна носещ купчина

парцали.

- Какво е това?

- Урок номер две. Малки зайчета. Помогни им да преминат. – Каза това

толкова фактически, че се зачудих дали съм чула правилно.

- Какво? – Вдървих се.

- Кустос ги намери сутринта. Майка им беше вече замръзнала.

- И искаш аз да... – Той трябва да ми играе някаква голяма шега. Няма

начин

Леличка да е предложила, той да ми предостави осиротели зайчета, за да ги

убия.

- Визуализирай прозореца.

Придвижих се назад в далечния ъгъл от кушетката. Вонята на заешка

урина и

изпражнения започна да се разнася из стаята.

- Ти си сериозен, нали? Там наистина има зайчета.

- Какво в това те накара да мислиш, че се шегувам? – Той свали няколко

пласта плат, за да открие четири перфектно оформени кафяви малки

зайчета с бели

лапи и бели петна на челата.

Сърцето ми се къса. Те приличаха на моето любимо животинче.

- Ти си болен. Няма да го направя. – Скочих, искайки място между нас.

Тенс постави купчината парцали пред мен.

- Не трябва да правиш нищо.

- Трябва да им позволя да умрат. Няма. Не и за да мога да се упражнявам. –

Защо това не го тревожеше повече?

- Животни умират около теб постоянно. Те и без това ще умрат.

- Не и ако мога да помогна. Няма да стоя безучастно и да гледам. Няма да

им помогна да умрат. – Прелетях през коридора до кухнята с Тенс близо

зад мен.

- Какво правиш?

- Търся мляко. Сгъстено мляко, или крем, или нещо. – Отварях

чекмеджетата и разбутах кани наоколо.

- Меридиън. Спри. – Тенс се спря на входа, пазещ дистанцията си, като че

ли бях бясна.

- Не. Няма просто да си стоя там и да ги гледам как умират. – Намерих

кана сгъстено мляко в далечното протежение на шкафа и свалих

похлупака. Грабнах лъжица.

- Няма да има значение.

- Не знаеш това. Не знаеш!

Той стоеше пред мен, блокиращ вратата.

- Знам.

- Разкарай се от пътя ми! – Опитах да го избутам, но сълзи замъглиха

зрението ми. Той сграбчи раменете ми. Това беше първият път, в който той

доброволно ме докосна от нощта, в която пристигнах. – Меридиън. –

Гласът му се пречупи и за момент звучеше, все едно и той ще заплаче.

- Какво? – Знаех, че звуча като капризно дете, но не можех да го поправя.

- Имаш нужда от медицински капкомер. Второто чекмедже долу до

печката. – Той прошепна това, и нежно ме обърна. Не знам какво го накара

да спре да се бори с мен, но нямаше да споря.

Грабнах капкометъра и се наведох под ръката му. Във всекидневната се

опитах неуспешно да взема вързопа, докато нося отворената кана с

млякото и капкомера.

Тенс беше точно до мен.

- Къде ги искаш?

- До огъня.

Забелязах как нежно люлее малките зайчета, любящо поставящ ги на

килима пред огъня. Смъкнах се на пода и повдигнах едно. Дребничкото му

телце накара ръцете ми да изглеждат огромни. Мъничка топка козина и

слаб пулс.

- Хайде, бебче, яж. Трябва да ядеш. – Сложих капкомера с мляко срещу

устата му, но тя не се отвори. Сълзи извираха от очите ми и се спускаха

надолу по бузите ми.

Продължих да опитвам да вкарам насила мляко в затворената уста.

Коленичих на пода, висяща над него, все едно с позицията си мога да

накарам малкото зайче да живее.

Тенс седна зад мен и се облегна на стола. Тогава ме притегли да се облегна

на него.

- Те бяха там вън твърде дълго, Меридиън. Майка им беше замръзнала. Не

са били отбити още.

Затворих си очите както стоях и милвах бебетата, надявайки се да усещат

моето желание да живеят. Но същността ми казваше, че нито едно от тях

няма да яде.

Тенс беше едър и топъл. Огънят стопляше лицето ми и караше бузите ми

да горят. С всеки дъх вдишвах бор, почва и мъжествен мирис, който

създаваше аромата на Тенс. Ако обръщах внимание. Можех дори да

подуша бъркотията на Кустос в уханието му.

Огънят отслабваше. Пламъците ставаха по-малки и жаравата бе нажежена.

Но Тенс не се отмести или спомена, че съм опитала достатъчно дълго.

Усетих слабата тръпка, най-миниатюрната енергия се променя. Направих,

както Леличка ме инструктира, отваряйки прозореца в ума си, и

представайки се на тази земна страна на него. Стоях там държаща бебето,

докато не стана студено, тогава взех следващото, и следващото. Накрая

всички бяха студени.

- Отидоха си. – Тенс отстрани косата от очите ми. – Съжалявам.

Оставих ги долу, настанявайки ги в купчината парцали.

- Защо си толкова мил с мен?

Усетих го да свива рамене.

- Знам какво е да се бориш с нещо, което не можеш да победиш.

- Какво?

Той не отговори. Вместо това попита:

- Чувстваш ли се зле? Главоболие? Гадене?

Затворих си очите и се опитах да дишам,когато жлъчка се надигна в

гърлото ми. Лъжейки, казах:

- Добре съм. Тъжна, предполагам, но добре.

- Сигурна ли си? Малко си зелена. По-бледа от нормалното и определено

зелена.

- Не, добре съм. – Измамата ми се отрази застрашаващо.

Въздъхна тежко, все едно отговорът ми беше от живо значение.

- Това е добре в такъв случай. Нали?

Щях да повърна. Не исках да повръщам. Наистина не исках да повръщам.

Опитах да го превъзмогна.

Тенс продължи, приемайки отговора ми за истина.

- Не ти ли е лошо? Болка или нещо? Това каза Леличка.

Имаше връзка между болката, боледуването и това да бъдеш Фенестра. Не

бях просто ходещо страдание. Станах бързо, опитвайки се да стигна до

банята на време.

- Мери...

Притичах до голяма ваза и се наведох над нея, повръщайки курабийките от

миналата нощ. Повръщах, докато не остана нищо.

- Ето. – Тенс ми помогна да легна и се върна от банята със студена кърпа за

главата ми. – Предполагам имаме да правим упражнения, хъх? – Плъзна

стола до дивана и се настани на него.

Всичко, което чувствах в момента беше усещане, както когато асансьорът

тръгне надолу, това безтегловно свободно падане за секунда или по-малко.

- Добре съм – казах, чувствайки, че ме изучава.

- Това каза и преди.

- Знам, но имам нужда от пространство.

- Добре. – Тенс започна да събира зайчетата.

- Къде отиваш? – попитах.

- Да ги погреба. И да извикам Кустос. Тогава ще проведем следващия урок

за теб.

- Какво?

- Вечерята на Кустос тази вечер е пиле. Ще заколя кокошките, а ти ще им

помогнеш да преминат. Кустос ще ги изяде.

- Няма начин...

- Вегетерианка ли си?

Това звучеше все по- умоляващо.

- Не, но...

- Нито пък тя. Трябва да се упражняваш с животни, Меридиън. Преди...

- Знам, но...

- Да се видим вън след минута, става?

Знаех, че е прав. Яла съм пиле. Най-малкото, което трябва да съм способна

да направя, е да го гледам как го убива.

- Как?

- Как какво?

- Как смяташ да, знаеш...

- Чупя врата. Бързо е, така че ти ще трябва да бъдеш нащрек.

Кимнах.

- Дай ми няколко минути, окей?

- Не се бави. Това трябва да е лесно.

Лесно? Той шегуваше ли се?

Глава десет преводач Nell8

Тенс почистваше отвън, докато Кустос дъвчеше пилетата. Нищо не се

загубено и аз действително го направих. Едва. Бях уморена, но не

повърнах този път и вратът не ме болеше, което беше подобрение над

зайчетата. И двете кокошки бяха сега благополучно в прелестна ливада

отвъд пътя.

Леля още беше при съседите и бях нетърпелива да и кажа за напредъка си.

Нуждата на Кустос за свежо месо беше напълно различна от бебе – нещо

си. След като грабнах чаша сок, се скитах в къщата.

Ужасният звън на телефона ме накара да изскоча от кожата си. Игнорирах

го, надявайки се Тенс да се върне скоро. Спря.

Взех тежка сребърна рамка със снимка на леля и мъж, който не

разпознавах, двамата усмихнати.

Телефонът иззвъня отново. Петнадесет пъти. Броях всеки звън, докато

гледах през прозореца за Тенс. Накрая спря.

Минаха пет минути преди да започне отново.

- По дяволите. – При дванайстото позвъняване, не можах да издържа и

отидох да застана пред телефона.

Звъненето спря. Обърнах се и започна отново.

Вдишах и вдигнах телефона.

- Ало?

- Меридиън.

Не познах твърдия електронен глас. На мъж?

- Кой е? – Чувствах страха давещ гърлото ми.

- Наблюдаваме те. Тик так.

- Кой е?

- Ние те чакаме в тъмното. Обявено...

Затръшнах телефона, опитвайки се да успокоя сърцебиенето и дишането

си.

Тенс влезе и хвърли ръкавиците и палтото на пода, като бързаше да стигне

до мен.

- Какво стана?

- Телефонът.

- Кой се обади?

- Не знам. – Все още отговарях на въпросите на Тенс, когато Леличка се

прибра. – Не знам - продължавах да повтарям.

Леля разтри ръцете ми между своите, като Тенс и разказа подробно. Тя

кимна.

- Разбирам. Това пасва с клюкарката, дъщерята на Вини, която преминала.

Меридиън, идваш през много опасно време в тази общност. Тази църква...

- Култ - прекъсна Тенс. – Не е църква. – Леличка вдигна ръцете си.

- Водачът, Реверенд Перимо, е много харизматичен и убедителен. Той я

нарича Църквата на изкованата чистота. Използва Стария завет да върне

часовника на прогреса назад и да помогне на хората да намерят вина за

техните ужасни обстоятелства.

- Звучи привлекателно - казах.

- Видя ли билбордовете, идвайки към града?

- Това е той? – попитах. – Той целият е ―филмова звезда среща пластичната

хирургия‖. Той е пастор?

Тенс се намръщи.

- Използвайки термина свободно, да. – Леличка въздъхна. – Неговата

проповед за Коледа беше за почистване на града. Предрече Божието

яростно посещение на аутсайдерите и невярващите. Говореше за избавяне

от неправедните и нечистите при Богоявление. Каза на хората, че края на

дните ще започне в в деня на откровението; подкрепи твърдението си със

знаци, които той мистериозно предвиди напред във времето. Богоявление е

най-новата дата, която той прие от горе.

- Какво е това, шести януари? Не е много далеч. Сериозни ли са?

Леличка седна и взе плетката си. Започна да говори, игнорирайки ме,

пръстите и шиеха все едно принадлежаха на робот.

- Шести януари е предполагаемото кръщение на Христос... обедини го с

Новата година и е мощно време. Добитъкът на Хансонс беше отровен

миналата седмица. Те загубиха половината от стадото и това е само най-

скорошното събитие. Перимо въведе списък с хора, чиито души са в най-

голяма опасност. Познай кой е първи в списъка за езически практики и

вещерство?

- Не го е направил. – Тенс заби ножа си в пода.

- Ти? – Попитах.

Тя кимна.

- Има много, които ни искат мъртви. Хора и не.

- Зли ли сме?

- За Бога, не дете. Но хората се боят от смъртта и не обичат онези, които

често виждат на леглото до умиращите. Лесно е в скръбта да дадеш

обяснение за грешни неща.

- Обвиняват като свързват? – Попитах.

- Особено в това време от историята. Имаше време, когато смъртта беше

бленувана и празнувана.

- Защо? Кой иска смърт? Кой бленува за края?

- Животът беше по-труден. Хората ставаха изморени и огорчени. Старите

отваряха собствените си прозорци с цел. Болните търсеха, докато те също

не намериха начин. Душата беше готова и желаеща да почине, да опита

пак по-късно. Смъртта беше просто ново начало. Но сега... – Тя провлачи.

- Сега? – Подтикнах я.

- Сега са тези, които се страхуват от смъртта повече от всичко. Други души

имат всичко, което желаят тук. Изобилие от храна. Здраве. Богатство. Те

стават лакоми. Те са онези, които смятат, че ако се отърват от нас, ще се

избавят и от смъртта.

- Но те наистина ли могат да се избавят от смъртта? – Попитах.

Леля поклати глава.

- Не, разбира се, че не. Смъртта не сме ние. Ние не сме носителите и, нито

я ускоряваме. Ние сме възглавниците, одеалата, прегръдките, които

съпътстват съня на смъртта. Да, това е, ние сме облекчението. Нашето

присъствие помага на душата да намери вечен покой. - Тя направи пауза. –

Тогава идват онези, които не работят за Създателя, а за Разрушителя,

опитвайки се да сложат край на баланса далеч от светлината.

- Атерноктите ловят нас, нали? – Попитах.

Тя кимна.

- Тенс?

Пребледнях.

- Съжалявам - промърморих му.

Тенс изсумтя, но не отдели поглед от дялканото на парчето дърво.

- Тенс, колко си и казал? – Леличка попита със зловещ тон.

Той остави инструментите си и затихна, заглеждайки се първо в мен, после

в Леличка. Поклати глава.

- Не всичко.

- Има още? – Попитах, главата ми вече беше замаяна.

Леличка кимна.

- Да, смъртта не е единствения избор, пред който си изправена.

Тенс скочи на крака и започна да крачи.

- Не е приложимо. Дори не трябва да и казваш.

Леля остави плетивото си и спокойно каза:

- Не зависи от теб. Не можеш да насилваш Меридиън...

Той изръмжа от безизходност.

- Знам, но...

Погледа ми отскачаше назад и напред, гледайки единия и после другия.

- Вярата... – Леличка прекъсна, като фаровете изгаснаха до къщата и

вратите на колата се хлопнаха.

Тенс отиде до прозореца и се втренчи. – Шерифът е. – Отиде да отвори

вратата.

Леля се олюля, когато стана на краката си.

- Оо, Божичко.

- Добре ли си? – Попитах, посягайки към лакътя и, за да я подкрепя.

- Да видим какво има да каже шериф Майкъл.

Тенс отвори вратата и шерифът кимна на всеки от нас.

- Добър вечер. Госпожо Фулбриг. Тенс. Госпожице. – Той не си направи

труда да влезе в къщата. – Виждали ли сте Селиа Смитсън скитаща из

вашия имот тази вечер?

- Не. Какво става?

- Изглежда момичето липсва. Карала е снолмобил с по-големия си брат и

изчезнала. Той помислил, че е тръгнала към вкъщи, така че не знаем от

колко време липсва. Били са около покрайнините, където техния имот се

среща с вашия. Помислих, че може да знаете нещо. Момичето няма да

преживее нощта, ако не я намерим скоро.

- Тенс, вземи стол. – Прихванах Леличка, поддържайки теглото и, докато

тя изглежда щеше да рухне при тези новини.

Шерифът ми помогна да я държа във фоайето, докато Тенс донесе стол.

- Добре съм. Спрете да се суетите. – Леличка ни се сопна.

- Ти почти падна! – Изшътках и.

- Добре съм. Трябва да отидете да потърсите Селиа. Тя е златно момиче.

Прелестно. Толкова пълно с живот. – Леличка избута ръцете ни. – Добре

съм. Уморена, може би.

- Ще стоиш ли тук и почиваш? – Тенс коленичи пред нея. Очите му

блестяха от загриженост.

Тя приглади косата му.

- Обещавам. Вземи Меридиън и отиди да провериш имота.

- Бъдете внимателни там отвън. Не искам екипът ми да търси и вас също.

Починете си, Госпожо Фулбриг. – Шериг Майкъл наклони шапката си и

затвори предната врата, когато излезе.

- Добре съм. Тръгвай - каза Леличка на Тенс.

- Добре. Готова ли си за това? – Тенс ме попита, вече обуващ си ботушите

с дебела подметка и панталоните за сняг.

Кимнах, опитвайки се поне да изглеждам уверена, дори и да не се

чувствах.

- Майка ти изпрати ски приспособления през есента. Всичко трябва да

става. – Леля посочи килера в хола.

Тършувах из асортимента от екипировки, бях пазарувала онлайн преди

училището да започне... Мама ми беше казала, че иска да планира семейна

ски екскурзия за зимната ваканция. Това пътуване никога не се осъществи.

Колко дълго мама бе планирала това?

Тенс се поколеба и се спогледа с Леличка.

- Ами, ако намерим Селиа и тя умира...

- Няма - прекъснах. Не желаех да излизам там, вече вярваща, че е твърде

късно за малкото момиче.

- Ще бъде много опасно, ако случаят е такъв. – Леличка се напъна да стане.

– Прав си, вместо това аз трябва да отида.

- Не! – Извиках. – Ще бъда добре. Също и тя. Ще видиш. Ние всички ще

сме добре.

Леличка кимна. Макар че тя още изглеждаше загрижена, не оспори.

Стрелнах Тенс с мрачен поглед. Въпреки опасността, дребничка, крехка

стара жена не беше по-силна в снежната пустош от мен.

- Ако си готова? – Тенс отвори задната врата.

- Готова. – Облякох последното от черната и смарагдова екипировка. - Как

ходиш в това нещо?

- Ще свикнеш. – Тенс се усмихна на моите вдървени крачки. – Да вървим.

* * *

Потънахме в снежните преспи из задната част на имота, препъвайки се.

Въздухът притискаше белите ми дробове със своята твърдост. Викахме

―Селиа!‖ на всеки десет крачки, или докато вървяхме успоредно на

каменния мост, слушайки бълбукането на рекичката и пропукването на

леда от разстояние. Светът беше толкова красив, с чистият сняг покриващ

го целия. Имаше птици навсякъде в късния следобед, чуруликащи и

летящи, ангелски хор с крила. Исках да се преструвам, че се разхождахме

заради красотата, вместо за търсене на изгубено и вероятно уплашено,

малко момиче. Надявах се да е жива.

Поглъщах свежия въздух, търпейки непознатото стягане на белите ми

дробове. Малко пот изби по челото ми. Следвах Тенс през еленови тътеки

и по-дълбоко в гората.

- Селиа! – Извика Тенс.

- Селиа? – Повиках аз.

Спрях, за да слушам. Чух нещо. Скимтене.

- Чу ли това, Тенс?

- Не. Хей ще се насоча тук наляво. Там са Анасазките пещери, може да е

пропълзяла в някоя. Дръж ме под око през цялото време, окей? – Той

побягна, лесно минавайки през снега, когато не трябваше да се притеснява

за мен.

Продължих през горящите и болящи мускули. Тялото ми не бе свинало на

тренирочки. Да се концентрирам в слушане и гледане, в случай на стъпки

през снега, беше едва ли не повече от колкото можех да поема. Звук ме

накара да замръзна на място. Сигурна съм, че чух нещо. Нямаше да

помръдна, докато не се уверя, че не е Селиа.

- Ехо? – Подсвирнах, също. – Има ли някой там? Аз съм приятел.

Тенс се обърна от разстояние,

- Чу ли я? - провикна се той, но аз бях едва способна да чуя думите му.

Очертанията му стояха сковани срещу снега и притъмнялата гора около

нас.

Птиците изчезнаха с падащата нощ. Включих фенерчето си, люшкайки

лъча светлина по животинската пътека пред мен. Цвят в краката ми

привлече вниманието ми.

Наведох се. Розова ръкавица.

- Селиа? – Виках името и, докато гласът ми напълно отказа и дори аз не

можех да се чуя. Минала е от този път със сигурност.

Тенс викна, но не можах да чуя думите.

Тогава висока острота дойде. Завъртях фенерчето.

- Ехо? – Кръвта се качи в ушите ми.

- Мамо? - Слабият глас звучеше уморен и много далеч.

- Селиа? Ти ли си? Името ми е Меридиън. Аз съм приятел. Къде си? –

Обезумяло светех с фенерчето, но дърветата изглеждаха еднакви, снегът

струпан на преспи под тях. Не можах да намеря следи.

- Тук... Виждам светлина... Боли ме крака.

- Това е фенерчето ми. Продължавай да ми говориш, Селиа. Толкова е

тъмно, не мога да те видя. Играла ли си някога тази игра наречена Марко

Поло?

- Да. – Звучеше по-тихо, все едно се отдалечавах от нея, дори докато стоях

мирно.

- Ще продължавам да викам Марко, а ти ще викаш Поло, колкото силно

можеш, става ли?

- Добре.

- Марко?

- Поло.

Преместих се три стъпки в мое ляво, всяка клетка в тялото ми се настрои

да слуша и да открие малкото момиче.

- Марко! - Извиках.

- По...

Не чух последната сричка. Сърцето ми заби яростно. Нямаше други звуци

в гората, никакви далечни светлини, никакви звуци от сноумобили,

шерифът каза, че са вън търсейки.

- Марко! – Викнах отново. И чаках. И чаках. – Марко! – Опитах отново.

Моля те, моля те, моля те отговори ми.

Имаше шумолене зад мен. Обърнах фенерчето си насочено към

движението.

- Кустос. – Никога не съм била по-щастлива да видя някого в живота си.

Поклатих ръкавицата под носа на Кустос. – Намери Селиа, Кустос, намери

малкото момиче.

Видях отдалечена светлина идваща към мен, но нямах време да чакам Тенс

да ме настигне. Надявах се, че ще последва светлината ми.

Кустос пробяга пред мен двайсетина стъпки, тогава спря и ме изчака да

смогна преди да хукне отново. Тя избягаше до ръба на полезрението ми, и

тогава изчезна зад дърветата.

Чух я да вие, стене и драска в снега. Довлякох се и наведох под ниските

клони натежали от снега. Медният аромат, който разпознах като сурово

месо, се разнесе във въздуха.

- Селиа? - Надявах се Кустос да не ме е завел до мечешка бърлога за

вечеря. Избутах клоните от пътя си.

- Мамо? – Мъничка тресяща се брюнетка се бе облегнала на стъблото на

бреза. Лицето и беше толкова бяло, колкото снега около нас, очите и

твърде големи за деликатното и лице. Конската и опашка мушната под

плетена шапка, розовото и пухесто палто се оказа намокрено с неясна

тъмна течност. Носеше само една ръкавица и вдигаше ръце към мен,

докато зъбите и тракаха.

- Аз съм Меридиън. Хайде да те измъкнем от тук. – Клекнах, за да я

изтегля нагоре, и тогава спрях и застинах. Проследих дълбокия тъмен кръг

с фенерчето.

- Нараних си крака.

Призля ми. Малкият и крак, в мъничкия розов ботуш, беше хванат в капан,

видът капани с челюсти, които съм виждала само в книгите за пионери от

Дивия Запад.

- Какво по дяволите? – Ахнах. Какво правеше капан като този в

собствеността на леля? Няма начин Тенс или леля да използват толкова

жестоко средство.

Исках да избягам. Не съм смела. Не съм дори мъничко добра в кризи.

Малкото момиче започна да плаче.

- Боли.

Нямах си на идея как да сваля капана.

- Дишай, Меридиън, дишай. – Прошепнах. Вдигнах си главата, надявайки

се Тенс да дойде. Нямах идея колко време е минало, или колко имахме

преди шока и кръвозагубата да и повлияят. Трябваше да действам.

Трябваше да я спася или и двете бяхме в опастност.

Кустос стоеше до мен, наблюдаваща, като че ли ме чакаше да се заема с

частта, която тя не можеше.

- Добре, Селиа, знаеш ли как работи това нещо?

- Знаеш ли, че не се предполага да оставяш следи? – изхленчи тя.

- Наистина? – Улових се за спуснатата пръчка. – Там има ли ключ?

- Загубих се, така че спрях, както се предполага. Тогава той каза да чакам

тук татко. Тогава капана ме хвана, но той не дойде да ми помогне.

- Всичко ще бъде наред. Ще те върна в къщи при мама и татко, окей?

- Разтегляш го. Татко има няколко, но никога не ги използва, където има

хора. – Съзерцавайки осакатения и крак, исках да попитам защо някой

въобще би ги използвал.

- Това ще боли, но трябва да изкарам крака ти от там, окей?

- Знам.

- Искам да викаш и пищиш колкото силно можеш, разбра ли? Ще викам с

теб. На три започваш да пищиш, добре?

- Добре.

- Едно. – Стегнах се и преглътнах.

Глава единайсет преводач Darkness92

- Две. - Стиснах зъбите си.

- Три.

Тя отвори устата си и наддаде първия вик, преди болката да бе ударила

мозъка й, и припадна.

- Нека помогна. - Тенс се появи до лакътя ми и стабилизира ръцете ми.

- Къде беше? - Исках да изпищя.

- Намерих стъпките й; въртяха се тук навътре. Изгубих те в тъмното.

Съжалявам.

Тенс завърши, отваряйки капана, и изтласквайки бавно крака на Селиа

извън него. Държах челюстите на капана, молейки се проклетото нещо да

не подскочи затворено и да направи раната на Селиа дори по-лоша.

Преместихме я преди да е дошла в съзнание. Надявах се да се свести. Кръв

се процеждаше около костта, плътта бе разкъсана на парчета. Можеше ли

да оцелее след раната? Трябваше. Отказвах да размишлявам върху

алтернативата. Беше егоистично, но ако тя умре тук имаше добър шанс и

аз да умра също.

- По дяволите, изпуснал съм си шала. - Тенс погледна към мен. - Дай ми

твоя. Трябва да спрем кървенето. - Дадох му шала да го стегне около крака

на Селиа. - Добре. Кустос, ти по-добре намери хора да ни помогнат.

Намери помощ - заповяда Тенс. Дори и натъпкана в слоеве дрехи Селиа не

можеше да тежи четиридесет фунта. - Ранчото им е след следващия хълм.

По-бързо е да отидеш и да се срещнеш с претърсващата група, отколкото

да се върнеш обратно при Леличка. Надявам се да имат линейка там.

- Но Леличка не е ли точно там? - Посочих иззад нас, виждайки нищо

друго, освен въртящо се бяло и гънки от гора.

- Меридиан, ние сме тук отвън от четири часа. Не сме близо изобщо до

Леличка. - Тенс вдигна Селиа нежно, прегръщайки бездейната й форма. Аз

държах фенерче, така че той можеше да вижда пред себе си, и следвах

сляпо следите му. То осветяваше като снопче през стръмния сняг.

Кустос се носеше напред, изчакваше ни, и след това пак тръгваше. Надявах

се, че тя имаше усещане да не попадне в някой друг от капаните, и се

молех моите крака да не намерят друг също. Дишането на Селиа ставаше

плитко и неравномерно.

- Бързо - изплюх аз, чувствайки натиска, че не се движехме достатъчно

бързо. Не бързахме достатъчно.

- Не мога да вървя по-бързо - каза почти по същия начин Тенс.

- Ох. Знам. Съжалявам. - Разбира се, че той даваше най-доброто си. Той

знаеше какво е да си на кола също.

- Замаяна съм. - Малък глас ни прекъсна.

Тенс спря за секунда.

- Здравей, Селиа. Водим те вкъщи, разбра ли?

Видях светлина в далечината, насочена диагонално по полето. Ако те

останаха по този начин щяха да ни пропуснат.

- Тенс? Виж.

Той ми подаде Селиа.

- Дръж я. Пази я топла както можеш. Трябва да привлека вниманието им. -

Той грабна светлината и се хвърли напред, крещейки, и размахвайки

ръцете си.

- Кустос, лай, помогни ни - умолявах аз.

Разкопчах палтото си и го обвих около Селиа. Влажната студенина се

просмука към кожата ми и ме накара да стисна зъби.

- Всичко ще бъде наред. Обещавам. - Селиа ме гледаше нагоре в лъчите на

фенерчето.

- Красива си.

- Благодаря.

- Всичко ще бъде наред, знаеш - каза тя.

- Аз трябва да те успокоявам, не обратното. - Клечах в снега, тревожейки

се, че ще я изпусна.

- Не, не знаеш наистина, но ще разбереш.

- Добре. - Прегърнах я силно.

Дишането й се забави, но тя отвори очи и погледна нагоре към мен.

- Защо мъжът ми каза да отида под дървото? - запита Селиа. - Беше грубо.

- Какъв мъж, Селиа? Кой? - Левият ми крак започна да тупти и почувствах

налягането да се покачва вътре в мен. Огледах около нас, чудейки се дали

знаеше какво говори. Не видях следи от никой друг. Тогава чух кучешки

лай в далечината, и мекото бръмчене на колите за сняг.

- Ето тук! - ехтеше Тенс. Порив от движение се насочи в нашата посока.

Селиа не можеше да умре. Не сега. Нито пък никога. Но определено не и

докато я държа.

- Дръж се. Селиа те са почти тук. - Разтърсих я колкото се може по нежно,

опитвайки се да я държа будна. Нова, непозната болка се разпространи

нагоре по крака ми. Страх забърза дишането и сърцебиенето ми.

Тенс побягна към нас, пръскайки ситен сняг. Залюлях малкото тяло на

Селиа към мен.

- Тук е красиво - каза тя, гушкайки се към мен с въздишка. - Благодаря, че

ме намери и излекува крака ми. Не боли вече.

- Ох, аз не... - Трябваше да се махна от нея. Да доведа помощ. Имаше

толкова много причини това ценно момиче да не умре.

Кустос наддаде вой. Светлините бързо се приближиха и Тенс беше силует

срещу светлините на автомобилите.

Трябва да съм изглеждала толкова ужасно, колкото и се чувствах, защото

когато Тенс ни достигна, грабна Селиа от ръцете ми и се обърна към

сноумобилите.

- Тръгвайте, махайте се! Отвори прозореца! - изкрещя той, чупейки

болезненото вцепенение към което се плъзгах.

Косъмчетата отзад на врата ми се изправиха. Чувствах ушите си все едно

трябва да изпукат и напрежение нарасна в гърдите ми, сякаш въздухът бе

изсмукан от мен. Болката в стомаха ми се усили.

- Не, Селиа, не! - Препънах се надалеч, опитвайки се да си представя

прозореца, но нерационалната част от мен искаше да устои - сякаш можех

да я накарам да остане жива като го правя по-трудно. Вълни от мъчителна,

прорязваща болка се разбиваха в мен, насилващи въздуха в дробовете ми.

Не можех да се движа достатъчно бързо. Или да се махна достатъчно

далеч.

Тя умираше. Познавах това чувство.

Левият ми крак отказа напълно. Болка се изстреля през мен и паднах в

преспа.

- Не, не, не. - Сълзи закапаха надолу по бузите ми. Можех да я почувствам

да напуска тялото си.

Опитах се да стана, но не можех да отпусна никаква тежест на крака си.

Чувствах се, все едно костта бе изкочила през кожата ми. Кустос ме

дърпаше за якето и аз влачех крака зад себе си, докато куцах и пълзях

колкото по-далеч можех. Нямаше значение вече; в този момент в мен

нямаше нищо останало да се бие. Облегнах се на дърво и се фокусирах

върху дишането през жестоката болка. Глезенът ми туптеше и се борех за

всеки дъх, докато гледах сцената да се развива около мен.

- Селиа? Селиа? Къде е детето ми? - Стара жена обезумяло се препъваше

през снега към Тенс, падайки на земята от скръб. Когато тя изтръгна детето

от ръцете му аз се обърнах настрани и повърнах кръв. Свивах се

конвулсивно, докато нищо не излезе. Натискът намаля частично и болката

разхлаби хватката си достатъчно, за да мога да вдигна главата си.

От далечината оглеждах неясна позната група пред мен, когато висок рус

мъж изказа молитва и направи знака за кръст над Селиа и майка й. Той

изглежда беше някакъв проповедник, но вибрациите около него бяха мазни

и уплашени. Където отличителните му белези трябваше да бъдат осветени

от фаровете, имаше само черно нищо на човешка форма. Присвих очи, но

не успях да мярна лицето му.

Сякаш някой бе натиснал ключа за лампата. Чувството за притискащата се

в мен, през мен, душа на Селиа изчезна. Болката започна да се разсейва

като мъгла в слънце. Насилих въздух обратно в дробовете си. Почувствах

се все едно съм била освободена от мой собствен нечовешки капан.

Зъбите ми тракаха и тръпки се изстрелваха през тялото ми. Селиа

харесваше Ореос, Моите Малки Понита, и помагаше на майка си да прави

шоколадови бисквитки. Не знам как знаех това.

Тенс дойде да ме провери, след като разговора се изостри около нас.

- Добре ли си?

Поклатих глава.

- Не знам. Кракът ми е оплескан. - Болката бавно се изплъзваше като

преминаваща буря, но напрежението ме бе оставила слаба и зле.

Чух майката на Селиа да ридае, когато баща й каза "Няма я. Скъпа, няма

я." Той издърпа жена си нагоре и взе Селиа.

Тенс нежно бутна косата от лицето ми.

- Ще заема сноумобил да се приберем вкъщи. Чакай тук за минутка, става?

Кимнах без да отварям очи.

- Какво си сторил? - попита богат глас на непознат.

Отворих очи за да премигна нагоре към най-красивият стар мъж, който

някога съм виждала отблизо. Русият мъж. Филмовата звезда. Магнатът на

Уол Стрийт. Сигурно е Най-сексия Жив Мъж в списанието "Пийпъл". Той

излъчваше увереност, класа и харизма. Имаше толкова перфектни

симетрични черти, че бях слизана, докато не продължи да говори.

- "Проклет да бъде оня, дето взима награда за да убие невинен човек. И

всички хора ще кажат. Амин. - Той не свали живачните си очи от мен. Очи,

които се явяваха като черни дупки. Бялото не блестеше, имаше само

завъртяни мазни празнини. Опитах се неуспешно да накарам очите си да се

фокусират на странната светлина.

- "И Господ видя, че злонамереността на мъжа на земята беше огромна, и

че всяка фантазия на мислите на сърцето му бе само и непрекъснато зло".

Наблюдаваме те, знаеш. Чакаме.

Тенс се приближи достатъчно за да чуе, преди да имах време са събера

заедно този особен монолог.

- Тенс, синко, тъкмо се представях на госпожица Созу. Аз съм Преподобни

Перимо. Толкова е хубаво да се срещнем, млада госпожице. Леля ви ми е

казвала толкова много за вас. - Беше сякаш се бе състояла пълна

трансформация. - Предложих й превоз обратно до леля й, но мисля, че не е

на себе си от студа.

- Добре сме, благодаря. Заех транспорт. - Гласът на Тенс беше гладък и

пригоден, но напрегнатост се излъчваше от всяко сухожилие в тялото му.

- Сигурен ли си? Тя изглежда има наранен крак там. - Тонът на

Преподобния не се изплъзна от дружеския и обезпокоен тон. Почти си

повярвах, че съм халюцинирала странния му език.

- Добре сме, благодаря. - Тенс ми помогна да стана. Почти можех да

отпусна тежест на крака си. Седнах на седалката и държах устата си

затворена. Увъртайки ръцете си около кръста на Тенс, облегнах буза на

гърба му. Кустос бягаше успоредно с нас. Трябва да съм задремала, защото

не помня пътя до вкъщи.

Леличка ни посрещна на входната врата, тревога се бе гравирала на

линиите по лицето й.

Тенс ме вдигна от задната част на сноумобила. Когато осъзнах, че

възнамеряваше да ме носи, аз проплаках.

- Спри! Мога да вървя. - Бях пълно мамино момиченце около него - това

трябваше да се промени.

- Разбира се. Утре. - Той не спря. - Слаба си, не е трудно. - Заклевам се, че

се майтапеше с мен, но не се ухили, за това не се разсмях.

- Благодаря. - Обвих ръка около врата му, опитвайки се да не забележа

колко копринено права падаше косата му по врата. Или колко хубаво

ухаеше. Или колко в безопасност се чувствах с него, държейки ме.

- Божичко, какво е станало? - попита Леличка, кръжейки. - Остави я долу.

Тенс, тя не е девойка в беда.

- Наранена е. - Той не ме остави долу, докато не достигна канапето.

- Добре, Меридиън - какво стана?

Глава дванайсет преводач Darkness92

- Чувствах крака си счупен. Все едно беше на парчета. - Облегнах се назад

към възглавниците и одеялата. - Помислих си, че съм го счупила, но сега се

подобрява.

- Добре. - Тенс размени погледи с Леличка. Той бутна канапето по-близо

до огъня и обви юрган около мен, все едно завърташе цигара. Забелязах, че

ръцете му треперят.

- Мърмориш като проклето гризли с колики. Отдръпни се. - Леличка го и и

се настани на ръба на креслото, за да пипне челото ми.

- Чувствам се по-добре. Наистина. Трябва да е било само навяхване. -

Опитвах се да успокоя и двамата, но беше и също истина. Дишането беше

нелепо лесно около Леличка. Чувствах се по събудена, по-малко чуплива и

болна.

Тенс сложи дърва на огъня, докато не запламтя и започна да пука.

Отстъпи, пъхайки ръце в джобовете си и след това, изваждайки ги навън.

- По-леко, опитваме се да я стоплим, не да я изпечем за вечеря. - Леличка

го отблъсна. - Отиди и вземи чисти дрехи. Сега, нека да видим този крак. -

Когато Тенс изтича горе тя внимателни издърпа чорапите ми и нави нагоре

мокрия крачол. Погледна нагоре към лицето ми.

Чувствах огъня толкова хубаво, че едва насилвах очите си да стоят

отворени. Всичкият този свеж въздух, усилието и адреналина, които ме

изпълваха.

- Навехнала ли съм го?

Леличка нежно потупа крака ми, търкайки кожата с меки удари.

- Малката ми, какво се случи отвън? Видя ли Селиа?

Очите ми се отвориха веднага. За момент бях толкова щастлива да бъда

обратно в тази къща, че бях забравила какво стана отвън.

- Селиа, тя... – Гласът ми се пречупи и сълза се разля надолу по бузата ми.

Леличка кимна.

- Дали умря? Да.

Потвърдих това с леко кимване.

- Имаше ли някакъв вид наранявания? – Леличка потърка другият ми крак

и гъделичкането на топлината стана дразнеща, когато кръвта се отдръпна

назад, преглътнах горчилката нарастваща в гърлото ми и кимнах. Тенс

забърза обратно в стаята с пижамите ми. Лицето ми пламна при мисълта

той да рови из нещата ми.

- Какво й има на глезена? – Тенс постави пижамите ми на масичката за

кафе и скръсти ръцете си, държейки се на разстояние.

Леличка се облегна назад и се вгледа в очите ми.

- Нищо.

Седнах и зяпнах глезна си блед и неподут. Преди по-малко от час го

чувствах сякаш бе с размерите на диня.

- Но...

- Какво е станало на крака на Селиа? – запита Леличка, изражението й

знаещо, но все пак нежно.

Затворих очите си.

- Капан. Един от онези със зъбите.

- И ти беше с нея, когато тя умря?

- Да. – Погледнах към Тенс.

Той сви рамене.

- Представи ли си прозореца? – запита Леличка.

- Не! – изкрещях, бутайки деликатните ръце на Леличка настрани. – Тя не

трябваше да умира. Беше бебе. Можех да направя нещо. Трябваше да

направя повече. Ако знаех как да приложа първа помощ, или ако се бяхме

добрали тук по-бързо.

- Меридиън, всичките ти боледувания, физическото ти страдание, това са

душите сплитащи се с енергията ти. Ако не пуснеш Селиа да си върви –

имам предвид действително да си представиш прозореца, така че тя да

може да премине през него лесно и безболезнено – тогава болката й трябва

да се премести. Ако си почувствала, толкова много от болката й, трябваше

да си мъртва. Не разбирам как си още жива. – Леличка беше озадачена и

мислеше дълбоко. – Не бях там...

- Чувстваш ли болката им?

- Вече не. Но изисква упражняване. Веднъж да си в контрола на прозореца

никога не боли. Чувстваш го, виждаш ги да преминават.

- Значи глезенът ми си е добре? – Завъртях крака си и не болеше изобщо.

Много странно. След това ми се яви, че винаги се чувствам по-добре,

когато Леличка е в стаята.

- Ти си, нали?

- Аз какво?

- Чувствам се по-добре около теб. Или си въобразявам това също?

- Не се баламосвай. Болката е истинска. Но, да, може би се чувстваш по-

добре около мен. Никога не съм мислела за това, но душите биха избрали

мен. По-лесна съм за преминаване, за това теб не те бомбандирват.

Колкото по-скоро станеш уверена в способността си, тялото ти ще

заздравее – може дори да пораснеш няколко крачки. Аз бях почти пет

тогава, можеш ли да повярваш? Годините смаляват гръбнака.

- Значи винаги са били малко душите преминаващи през мен?

- Всичките ти симптоми са отклоняваща се енергия, продупчваща дупки в

теб, опитвайки се да премине. Когато си край мен те избират най-лесния

маршрут: мен.

Говори ми за главоболие.

- Но...

- Когато се научиш да стоиш от тази страна, може да си държиш

прозорците отворени през цялото време, като мен. Ще стигнеш до точка, в

която е безболезнено, лесно, втора природа. Ще знаеш, когато душа

преминава, защото ще виждаш Рая им и ще знаеш част от техния живот, но

ще бъде като да гледаш представление на филм – просто момент от техния

живот споделен с теб.

- Ох. – Бях твърде уморена да обработя всичко това. Огънят танцуваше

докато Тенс кръжеше. Леличка внезапно стана на краката си и каза:

- Искаш ли шоколадови сладки с орехи? Копнея за малко. – Тя вече

излизаше от стаята, мърморейки си.

- Благодаря. Шоколад звучи наистина чудесно.

Затворих очи, облягайки се назад в прегръдката на възглавниците. Това

беше толкова объркващо.

Тенс стоеше там, мирен и тих.

- Какво? – запитах, държейки очите си затворени.

- Нищо. – Той се премести по-близо. Прочисти гърлото си. – Искаш ли, ам,

нуждаеш ли се...от помощ с дрехите? Или мога да помоля Лелчка да ти

помогне вместо мен? – Той звучеше уязвим и несигурен.

Лицето ми придоби червен вид. Но изтощението изсмукваше дробовете

ми, правейки го почти невъзможно да помръдна.

- Моля.

Той нежно издърпа одеялото назад и хвана края на тениската ми и

горнището.

Явно бе отвил към интимните части, защото каза:

- Виждал съм всичко преди, но ще затворя очите си, ако искаш. Разбира се,

по-вероятно е да слагам ръцете си на грешите места със затворени очи.

Разтворих лекичко клепача си, за да го видя усмихващ се срамежливо.

Вдигнах ръце, така че той да може да издърпа дрехите през главата ми.

Подаде ми незакопчано горнище на пижама и за пръв път в живота си ми

се прииска да е от лъскава материя или дантела – нещо по изтънчено и

светско от Спондж Боб. Сами ми бе дал тези пижами миналата Коледа,

като на шега, но те бяха с най-меките платове, които притежавах.

Откопчах панталоните си за сняг и свалих ципа. Тенс се премести към

краката ми.

- Вдигни бедрата си.

Направих го и избутах найлоновите чорапи надолу по краката си. Той

внимателно и бавно издърпа панталоните от краката ми, заменяйки ги със

Спондж Боб, и оставяйки ме да довърша дигането до горе. Отбелязах в

момичешката част от сърцето си, че той беше първото момче някога

виждал толкова много от кожата ми.

Тенс стоеше в края на канапето, пръстите му лениво обикаляйки по

глезените ми, сякаш имаше нуждата да се увери сам, че са добре.

Леличка връхлетя обратно вътре, носейки табла с мляко и сладки с орехи,

и Тенс стана от канапето.

Ядох сладки с орехи; бяха великолепни. Леличка седна на стола до огъня и

Тенс привърши с трите дълги сладки, преди да зарови в кошничката пълна

с инструменти и парчета дърво.

Може би съм гледала твърде много телевизия, но не можех да спра да се

чудя.

- Леличке? – Не знаех как да задам въпроса, и не знаех дали наистина

исках отговора. Тя седна в люлеещия се стол и издърпа от скута си

ватираната материя на дрехата си като в рамка.

- Какво има?

- Фенестрите... Ние вещици ли сме?

- Свети Габриел, не!

- Атернеща ли сме?

- Атернокти? Не и в традиционния смисъл, не. – Леличка държеше няколко

парченца памук заедно, захвърляйки едно и обмисляйки друго. – Те са

Тъмните Нощи. Вместо да позволяват на душите да преминат към

Създателя, те ги пренасят с лодка към Унищожителя.

- Адът? – Видения за огън и сяра проблеснаха през съзнанието ми.

Тя кимна.

- Той има много имена.

- Атерноктите искат ли да наранят Фенестрите?

- Имаш предвид да ни убият? Много точно. – Произнасянето на Леличка

беше толкова обикновенно, че със същият глас можеше да ми пробута

рецепта за бисквитки. Но тя метна зъл, намръщен поглед към огъня.

Ужасяваща мисъл пробяга през главата ми.

- Ние искаме ли да ги убием?

- Не, това не е наша работа. Има ангели войни Сангре, които правят това,

но си късметлийка, че никога няма да срещнеш Нокти, нито пък да видиш

Сангре. – Тя потръпна и се втренчи в огъня, забравяйки шевната машина.

Дори Тенс се спря и зачака.

- Ох. – Видения на Бъфи затанцуваха из главата ми, не можех да си се

представя в сладки дрехи биеща се срещу демони. Това не беше в списъка

ми с неща да направя преди да завърша гимназията. Гимназията – трябва

ли да се върна обратно?

- Ами духовете?

Леличка бе започнала да шие отново, сякаш трансът се беше счупил.

- Съществуват. Обикновенно енергията им е заклещена на тук. Те се

държат за този свят, вместо да продължат напред.

- Защо?

- Зависи, но може да е, за да видят децата си да порастват, или да

предпазват тези, които обичат. Понякога остават да бдят над място или

къща. Може би се страхуват да продължат, което е глупаво, защото това е

просто промяна, не края.

- Те, ам, зли ли са? – Като: те също ли се опитват да ни убият? Защото мога

да се закълна, бях наблюдавана.

Леличка поклати главата си и потръпна.

- Енергията е на човек, който е живял – запомни, енергията може да сменя

формата си, но не се появява или изчезва. Така че, ако са зли в единия

живот това не се променя замо защото телата им са се върнали обратно в

земята. Колкото по-дълго са тук, толкова по-трудно става те да продължат

напред.

- Могат ли да ни използват?

- Могат да бъдат много опасни, Меридиън. Не ловувай загубени души.

- Защо са опасни?

- Енергията им не е вече напълно цялостна. Много по-лесно е да се

заплетеш в тях, особено, ако имат някаква причина да те искат със себе си.

Може да стане напълно случайно, поне не злонамерено. Просто бъди

внимателна.

Очарователно, още една бръчка, за която да се тревожа.

- Може ли някой да ни види? Имам предвид, като някакъв светъл предмет,

вместо като човек. – Съзнанието ми се превъртя към сеньора Порталсо,

наричаща ме светеща. Трябва ли да го спомена? Задържах устата си

затворена, не знаех, все още, дали беше за добро или не.

- Има няколко хора, развили се с времето, които могат да ни виждат.

- Как? – Може би сеньора Порталсо ме бе видяла. Хареса ми идеята да

имам някой друг, външен човек, който всъщност знае истината.

- Не всяко семейство на Фенестри ги ражда. Но потомство на Фенестра без

самата сила, отново има способността да ни усеща и забелязва. Помисли за

лечителите и медиумите, хора, които могат да виждат аурата или

движещото се чи около тялото, с ръцете си.

И ето тук все съм си мислела, че се преструват. Мозъка ми проблесна назад

към миналото лято, и щанда за виждане на бъдещето, който посетих на

майтап със Сам. Тя каза, че ще замина на дълго пътуване и ще бъда

вмъкната във бъдеще от светлина и мрак, живот и смърт. Казах на Сами, че

тя е просто мошенница. Ако я видя отново, дължа й огромно извинение.

Леличка се изкиска на себе си.

- Достатъчно за тази вечер. Но имам нещо за теб.

Стегнах се. До сега подаръците й не бяха ужасно забавни. Изражението

трябва да е показвало нежеланието ми.

- Дневникът ми. Всъщност, нащият дневник. През вековете Фенестри от

нашето семейство са добавяли в него, презаписвали и пазели мъдростта,

която сме придобили. Няма да те ухапе. Обещавам. Оставях бележки през

годините, надявайки се, че ще дойдеш. Няма достатъчно време да ти

разкажа всичко, за това ще се нуждаеш от това. – Тя ми подаде обвит в

кожа том поръбен със златно и превързан с лента. Беше износен и

обезобразен от мазнината на многото пръсти оставящи следи по

страниците, петна, където мастилото бе потекло и зацапало корицата.

- Благодаря. – Проклетото нещо беше толкова тежко, че трябваше да

използвам и двете си ръце за да го държа.

- Много години минаха, откакто очите ми бяха достатъчно силни, за да го

прочета от корица до корица. Може би има начин да се биеш срещу

Ноктите, който не си спомням. Ще помисля върху това – трябва да сме

подготвени. Поспи си. – Леличка ме целуна по челото и отиде отново да

седне до огъня.

Изправих се и отпуснах малко тегло върху крака си. Беше напълно

нормален, сякаш никога не съм чувствала болка.

- Ще те изпратя до горе. – Последва ме Тенс.

Кустос вече хъркаше в леглото ми. Засмях се.

Тенс надникна над рамото ми и се изкиска.

- Топли леглото ти?

- Да. Предполагам.

Кустос мигна с едно око към нас и отново се върна към съня си.

Тенс се премести около мен и включи отоплението на най-силно. Аз се

изкачих на леглото и вдигнах едната снимка в рамка на родителите си и

Сам, от нощното шкафче. Колко се бе променил живота ми, след като

щракнах тази снимка с фотоапарата на Сам. Не за пръв път ми се прииска

да бъда в семейната снимка. Сега, поне знам защо аз съм тази зад

фотоапарата.

Тенс натъпка ръце в джобовете и се спря на вратата, наблюдавайки ме с

мрачно изражение, което ме накара да потръпна. Караше ме да се чувствам

стеснителна, гореща и неудобно в кожата си.

- Какво? – прекъснах тишината с лай.

- Лека. – Той се извърна и тръгна извън вратата.

- Чакай! – извиках аз.

Главата му изникна от ъгъла.

- Какво?

- Какво имаше предвид Леличка с това, че няма достатъчно време?

Той не можеше да срещне погледа ми.

- Трябва да се научиш да прекарваш души, преди...

Стори ми се, че видях страх и болка да преминават по лицето му.

Подтикнах го, несигурна дали все още исках отговора.

- Преди какво?

Той преглътна.

- Леличка умира. Трябва да премине през теб, или света губи още една

Фенестра. Ако не можеш да го направиш... ами тогава ти ще отидеш също.

– Очите му се заключиха с моите.

- Какво? Не! – Свих се.

- Не трябваше да ти казвам още, но...

- Аз попитах. Всичко е наред. Исках да знам. Трябваше да знам. –

Трябваше ли? Нищо чудно. Затворих очи и се опитах да дишам дълбоко.

Тенс пристъпи напред и след това спря, търкайки ръце по лицето си.

- Аз... Съжалявам... – Той заотстъпва извън стаята и затвори вратата.

Отказах се от спането. Леличка умираше. Включих лампата отново на най-

силно и дръпнах огромния том в скута си, прелиствайки през страниците.

23 март 1921

Не винаги виждам душите, които преминават през мен. Само чувствам

топлината от светлината и мярвам част от предишния им живот, чрез

предимството ми от тази страна. Но знам чувството. Знам, когато една

душа идва, и знам, когато една душа ме използва. Едва сега започвам да

свиквам с това, но се чудя, дали някога ще го чувствам естествено?

2 Януари 1972

Любими храни, песни, първата им любов, узнавам тези неща в момента, в

който душата премине през мен, но не мога да споделям знанието си с

техните семейства, мразя това, че не мога да давам комфорт на живите, а

само на умиращите. Други хора могат да изграждат мостове, да предават

съобщения и други такива. Не съм скептична към способността им да го

правят, но аз не мога. Никога не съм можела да изкарам думи от гърлото

си, без значение колко усърдно опитвам. И започвам да си мисля, че тук не

ми е мястото. Не съм медиум. Аз съм прозорец.

18 Октомври 1931

Има някой, който ме преследва. Трябва да запомня Атлантис, Ацтеките,

друидите, Геде, Великият остров – те всички бяха погълнати от

Атерноктите. Енергията им бе погълната и хората изчезнаха, защото

имаше твърде малко Сангре и Фенестри, за да покрият света. Това е битка

между добро и зло, която се разиграва в онези смели моменти на промяна.

Ако те могат да загребят енергията, тъмнината ще нарасне и света ще

остане с по-малко добро. Чух слухове, че Атернокти са спечелили

ужасяваща сила в Европа. Трябва да съм навсякъде, където съм нужна.

Може би ще отпътувам за Европа сама. Трябва да спася душите, които

мога. Иска ми се да имам сестра Фенестра, с която да споделям умората си.

Ако Леличка се е чувствала по този начин, как може да има някакъв шанс

за мен?

- Трябва да спася колкото души мога.

Но как ще направя това? Преди тя да умре? Никога не съм се чувствала по

сама.

Глава тринайсет преводач titsss

Най-добрия начин да се разбере дали е Фенестра е да се знае датата на

раждането. Тя винаги първа плаче в полунощ на 21ви Декември. Нашите

роднини са родени на 20ти или 22ри , но Фенестрата винаги и завинаги ще

вижда своята първа светлина като човешка душа в деня на зимното

слънцестоене. Най-тъмната сутрин в годината ражда най-ярката светлина.

Каси Айли 8 Януари 1876

Бях събудена от дълъг език, който методично измиваше лицето ми.

– Кустос. Отворих очите си, лепкава вълча лига се пенеше като мокра

глинена маска по лицето ми. Изкикотих се, оставяйки я да ме бута и тласка

към ръба на леглото. Студенината пляскаше по босите ми крака.

Запушалката на радиатора беше паднала от мястото си. Потърках ръце,

потръпвайки и навлякох пуловер над пижамата. Къщата беше тиха. Не чух

Леличка или Тенс някъде долу. Дъхът ми спря и тъга се изви над мен,

докато си спомнях изповедта на Тенс предишната вечер. Леличка умираше

и аз трябваше да и помогна да премине отвъд. Преминаване. Смърт. Ще

мога ли да го направя? Тръгнах безшумно заедно с Кустос до мен надолу

към кухнята за чаша сок. Уменията на Тенс в кухнята ме ужасяваха. И

наистина имаше кана от прясно изцеден портокалов сок, чакайки в

стъклена чаша. Той се предаде да ме кара да ям, но тази сутрин всъщност

наистина се чувствах гладна. Грабнах една боровинкова кифла и реших да

проуча къщата малко повече, докато все още е тиха. Не знаех колко е часа,

въпреки че беше достатъчно рано светлината все още да е мека. Сянка

мина през периферията на зрението ми, но когато се обърнах към нея, там

вече нямаше нищо. Отворих първата врата на долния етаж, при което тя

изскърца под пръстите ми, беше със старовременски ключ, който не беше

прикрепен за ключалката. В далечния край на стаята през прозореца се

виждаше снежното поле. Стаята беше декорирана в тъмни махагонови

тонове, с полица, пълна с книги и лавици пълни със снимки и картини.

Вдигнах кадифеният юрган и го увих около раменете си. Студеният въздух

преминаваше, просмуквайки се през вълнообразните стъкла и ме охлади.

Огромни позлатени рамки и обикновено дърво обгръщаха тълпи от хора.

Шокирана видях майка си, когато е била малко момиченце с Леличка.

Снимка от сватбата на родителите ми висеше след това в сепия тонове.

Пуснах светлината, за да виждам по-добре.

– Това беше сватбеният ми ден. – Подскочих, когато Леличка влезе в

стаята. - Сериозно? Изглеждаш толкова щастлива. – Посочих към останала

част от снимките. – Кои са всички тези хора?

- Някой семейни приятели. - Тя се приближи и застана до рамото ми.

- Моята сватбена фотография е първата правилно обработена. – Леличка

докосна с върха на пръста си стъклото.

- Каква е сделката? Това нещо също ли е свързано с Фенестрата?

Тя ми хвърли развеселен поглед.

– Да, защо? Има нещо относно филма – или дигитална обработка сега –

който улавя светлината в нас.

– Но възможно ли е?

- Не си ли чувала хората да казват, че духовете или душите в снимките

оставят бяла мъгла или светкавичен отблясък?

- Предполагам. Научавах колко малко знам за света. На снимките лицето

ми винаги беше в сянка, като лунно затъмнение. Винаги изглеждаше,

сякаш слънцето стоеше точно зад мен, хвърляйки лицето ми в тъмнината.

Беше все едно нямам никаква самоличност във филм.

– Ние правим това. Когато се научиш да отваряш и затваряш своя вход към

душите, тогава всичко, което хората ще могат да уловят светлината от зад

теб.

Аз съм затъмнена от ролята ми в света.

– Но можеш ли да го контролираш?

- Да, можеш да се учиш. Както се учиш да заплиташ себе си в друга

енергия. Не е ли красив съпруга ми?

Усмивката и разцъфна, дори и като й се насълзиха очите.

– Да, много.

- Какво беше името му?

- Той беше моят Чарлс. Моят безразсъден пилот. Той беше едни от първите

хора, които летяха на експериментални самолети.

– Това не е ли опасно?

- Разбира се, че е, но той не се страхуваше да умре. Казваше ми, че всеки

път се е издигал дотолкова, че да вижда лицето ми и така когато умре няма

да изпита страх.

– Той е знаел?

- О, да. Срещнахме се в областна болница във Франция по време на

войната. Аз вече бях стара за брак в тези дни, но бях медицинска сестра.

Бях там, където съм необходима и момчетата, биещи се за нас се нуждаеха

от спокоен край, ако не успееха да се завърнат в къщи.

– И ти се грижеше за тях?

Тъга достигна очите и.

- Някой от тях. Предимно съм излизала с патрули и със съпротивата на

фронта. Станах достъпна за всеки, който се нуждаеше от мен. Уменията ми

като сестра не бяха толкова търсени, колкото уменията ми като Фенестра.

Атерноктите построиха империя в Европа с помощта на Хитлер. Или

обратното. Момчетата запознаха да ме наричат Ангел, защото крясъците

спираха, когато бях наоколо.Чарлс обърна внимание. Той чул истории от

неговата баба за осветени хора, които са ангели на земята. Той доброволно

ме ескортираше. Към края на войната намерихме лагер в Германия. Място

от ада на земята.

– Нацистите?

- Хммм . Отидох с войските онзи първи ден. Не се страхувах, но не бях

подготвена. Никой не би могъл някога да е подготвен. Имаше толкова

много и бяха толкова близо. Очите ми се нараняваха от светлината. Едва

виждах себе си, кожата ми светеше. Фокусирах се върху дишането и ги

оставих да преминават, един след друг.

– Какво се случи?

- Повечето от войниците знаеха, че не бях като другите. Но по време на

война е по-лесно да вярваш в неща, които нямат смисъл, чудеса,

свръхестествено. Редуваха се да ми помогнат да съм около лагера, да бъда

с хората, които се нуждаеха от мен, онези, които не можеха да се

възстановят. Но Чарлз така и не се съгласи с мен. След часове от това бях

толкова изтощена, че едва стоях. Припаднах и Чарлз ме хвана. Погрижи се

да се върна в базовия лагер и изля уиски в устата ми, докато аз изплаквах

болката от всичко това. Казах му неща, които не съм казвала на друго

човешко същество, обаче той слушаше внимателно и продължаваше да

налива.

– Не беше ли изплашен?

- О, дете, ти видя достатъчно и изживя достатъчно, смъртта не е

плашещата част вече. Войната караше нашите хилави хора да се страхуват

в картината. Освен това, той видя какво ми коства на мен. Не можах да

стана от леглото цяла седмица. Диагнозата на докторите беше някаква

глупост от сорта на женска истерия или депресия.

Засмях се на това,че тя все още звучеше обидена.

– Чарлз продължи да ми носи пресен хляб и сирене от главните ферми.

Научи че имам вкус към сладкото, затова размени за бонбони, които бяха

ужасно трудни за намиране през тези дни. Носеше ми роси и букети от

диви цветя. Живот. Грижеше се за мен докато не се изправих на крака.

Беше десет години по-млад от мен. Това беше голяма скандал през онези

дни, но войната си е война и, ами, формираш връзка след преживяването

през това, която вярва в доброто. Той ми каза, че ме обича и ме попита

дали ще прекарам остатъка от живота си с него, да го пренеса, когато

настъпи и неговото време, да го оставя да се грижи за мен и да ми помага

по какъвто начин може.

Чудех се дали някога ще изпитам такъв вид любов и преданост. Или дали

ще успея да мина през еквивалента на Нацисткия лагер в наши дни, защото

това беше правилното нещо да направя за душите хванати в капан там.

– Учила ли си някога за смъртта на човешкото тяло?- попита Леличка.

– За човек? Не. - Селия ми беше най-близка.

– Него: - тя тръгна с пръст надолу по линията на рамка от портрет на малко

момиченце, прекрасно нарисувана с маслени бои.

– Бях на пет, когато тази беше нарисувана. През най-лошото време все още

стоеше.

Картината изобразяваше младо момиче с най-сериозната физиономия на

света. Толкова сериозна и фокусирана. Очите и бяха сякаш малко строги;

аз почти усетих топлината на погледа и върху лицето си. Беше странен

начина, по който картината изглеждаше жива, блестяща с причина. Тъмни,

гланцирани къдрици обрамчваха лице от слонова кост с очи в необяснимо-

син полумрак през лятото. Леличка премина с върха на пръстите си през

миниатюрната картина. – Твоята прабаба беше 7 години по-голяма от мен.

Това там е тя.

Тя имаше най-слабата светлина около себе си, искаше ми се майка ми да бе

помислила за мой оцветен портрет.

– Ти всъщност си моя пра-пра Леличка?

- Да.

– На колко години си тогава?

- На 106. Всички Фенестри живеем толкова дълго, ако успеем да направим

прехода към отвъдното. Баща ми нарисува това също.

– Той знаеше ли?

– Знаеше, че има нещо различно в мен, разбира се. Той разбра, когато

майка ми ме извика посредата на раждането на най-малката ми сестра. Тя

знаеше какво бях. Майка й е била Фенестра. Но го скри от баща ми,

мислейки, че може да ме защити от шепотите и вещерските страхове.

– Какво се случи?

- Децата не бяха допускани до родилните отеления тогава. Но баща ми

никога не и отказваше нищо.

Чувствах се сякаш знаех завършека на тази история.

– Тя умря ли?

- Хмм, да, тя беше първият човек, който мина през мен. Бях на 6, но ако

душата знаеше Прозореца, беше лесно за тях. Въпреки че не можеше да го

направи без да ме убие; усети, че е твърде много за мен и се оттегли. Не

мога да си представя колко трудно е било това за нея. За мен, е, беше

трудно да се възстановя. Имах най-ужасната болка в стомаха седмици след

това. Докторът се свърза с три града и искаше да ме оперират, но баща ми

не им допуснал да ме докоснат.

– Сестра ти също ли умря?

- Не, мама я изтласка навън бързо и чисто. Но нещо се скъса вътре в мама и

кръвта не можа да спре. Помоли ме да изпея приспивната песничка, която

тя винаги ми пееше. Забравих втория стих. Но това не е от значение, пях

все едно живота ми зависи от това, отново и отново пеех тази приспивна

песничка. Акушерката изчисти сестра и отиде до града да намери бавачка

за нея. Баща ми се пречупи тази нощ. Нещо никога не зарасна в него.

– Съжалявам. – Тя продължи сякаш не ме е чула.

– Чух гласа на майка си в главата ми, каза ми че ме обича и да вярвам в

себе си, независимо за какво. Тогава ръцете и се отпуснаха. Очите и се

обърнаха към мен, но знаех че я нямаше. Начинът по който пижамата е все

още топла след като станеш от леглото – ти си там, но не дълго. Мама даде

на най-голямата ми сестра дневника, но аз бях единствената Фенестра в

семейството, така че дойде при мен.

– Съжалявам – не знаех какво да кажа. Поне моите родители бяха живи в

друг град или държава, доколкото знаех. – Недей. Смъртта е това, което

прави живота възможен, тя е баланса, Меридиън. Навсякъде трябва да има

баланс. Ще се научиш. Можеш да усетиш от какво се нуждаят душите

преди те да са го научили, така че можеш да се подготвиш за тяхното

преминаване, без да те хванат неподготвена. – Става като втора природа?

– Като дишането или преглъщането. Ще бъдеш осведомена и можеш да го

обмислиш, но можеш също и да си починеш лесно, и да бъдеш просто себе

си.

– Защо се нуждая да затварям прозореца, тогава?

- Част от обучението е как се чувстваш, как работиш. Ще има време, когато

ти ще искаш да затвориш прозореца. Ти ще се нуждаеш от защита, когато

си болна или уязвима.

Ако аз се защитя, ще мога ли да бъда напълно човек? Да се върна при

семейството си?

– Има ли начин да се защитя напълно, за да бъда нормален човек?

- Възможно е да има облика на един нормален живот, да, но ти винаги ще

си Фенестра. Това е коя си. – Тя прокара ръката си по косата ми. - Твоята

коса естествено червена ли е?

- Какво? Не, кафява е. – Съвсем невзрачно мръсно кафяво.

– И ти го унищожи. Даде си вид на червенокоска или блондинка, нали?

- Да.

- Това е защитата за нас – това е временен камуфлаж.

– Ще видя ли някога семейството си отново?

- Надявам се, малката, но не мога да давам никакви обещания. Зная какво

вероятно е да ти липсват хората, които обичаш. На мен все още ми

липсват. Искаше ми се да мога да те пощадя от това. - Изражението и беше

изпълнено с копнеж и загуба. Тя прокара пръст отново по снимката на

Чарлз.

– Какво се случи с него? - Лицето й се замъгли и брадичката и затрепери.

- Той умря. – Имаше още, но се поколебах да я натискам.

– Беше ли...

- Не бях там. Отидох до стаята за почивка. Оставих го за момент. Просто за

момент. – Тя стисна ръката ми.

– Сигурна съм – млъкнах, знаейки че няма нещо, което бих могла да кажа.

– Има ли някакъв шанс?

Едва чух шепотът й:

– Не знам.

Дали Чарлз е стигнал до небесата или се рециклираше в нов живот? Или

още по-лошото, беше ли в ада?

- Вземи си палтото – каза тя.

– Защо?

- Можеш ли да шофираш?

- Все още се уча. – Добре, можеш да упражняваш това, също.

– Къде отиваме? - Да посетим моята приятелка Уини.

– Мислех, че е умряла.

– Така е.

Глава четиринайсет преводач titsss

Сигурна бях, че и охлюв би могъл да ни победи до прага на Уини, но

накрая пристигнахме цели.

– Какво всъщност правим тук?

Сърцето ми тупкаше, докато Леличка чукаше на врата.

-Уини е будна.

- Защо не е в погребален дом?

Вратата зейна отворена, и тежка средна на възраст жена ни посрещна.

Нейната заплетена коса бе също толкова голяма и кръгла, като останалата

част от нея.

– Влизайте, влизайте. Това трябва да е Меридиън. Аз съм Шейла, една от

дъщерите на Уини. Предполагам, че си дошла,за да поднесеш своите

съболезнования?

Тя ни помогна да свалим палтата си, докато бърбореше. Представях си, че

там ще има много плач, черни дрехи и органна музика. Оказа се, че се

водеше оживен разговор, миризма на пуйка и салам се просмукваше във

въздуха. – Мама е точно зад тези врати в дневната, до Коледното дърво,

точно както тя поиска. Леличка прикова лакътя ми и каза на висок глас:

- Уини умря в леглото си, но не искаше да пропусне коледните празници,

за това те обещаха да я измия, облечат и да я оставят легнала там.

Ако това беше моят първи смъртен случай, то това беше също и моят

първи труп на Коледното дърво. Дървото искреше със светлини и

бонбонени бастуни висяха от всеки клон. Имаше аромат във въздуха,

който не можех да определя и се зачудих дали смъртта мирише така живо.

– Мама ще бъде погребана утре, под дъбовото дърво. Ще те оставя,

разполагай се с времето си.

Шейла затвори вратата зад нея и останахме само Леличка, аз и тялото на

Уини.

–Какво всъщност правим? – Опитвах се да не зяпам Уини, защото не се

чувствах културно.

– Изучаваме я, Меридиън. Разгледай лицето й.

Некомфортно пренесох погледа си върху бузата на Уини. Тя беше сива и

пожълтяваше. Нямаше грим по лицето й и беше облечена в нещо, което

изглеждаше нова, старомодна фланелена нощница.

– Добре?

- Какво виждаш?

- Ъгх…

- Хвърли един поглед на снимките на пианото ето там. – Леличка посочи

рояла в ъгъла. – Донеси онази в ъгъла ето тук. – Вдигнах снимката и я

откарах на Леличка.

– Това тя ли е? – Жената от снимката нямаше нищо общо с тази пред нас. –

Да. Не прилича изобщо на нея, нали?

- Всъщност не.

– Уини не е там. Тя не е в тялото си вече. Частта, която я правеше

остроумна, да се смее и да плаче, умението й да свири на пиано, чувството

и за хумор: всичко тези неща ги няма. Останалото е обвивка. Когато

познаваш хората, преди те да умрат, рядко се появяват същите след това.

– Ох, но не се ли гримират и т.н?

– Има много работа в гримирването на хора, така че да изглеждат живи

както преди, без значение как са умрели. Няма да повярваш на колко

погребения съм била, където хората мърмореха за това колко хубаво е

тялото, дори когато не е. Винаги съм искала да се разкрещя и да раздрусам

живите, които вършат такива неща. Леличка притисна дланта си отново

върху бузата на Уини. – Докосни я.

Отстъпих назад. Чувствах се грешно.

– Аз не...

– Много умиращи хора ще идват да те търсят. Ти трябва да знаеш как

чувстваш смъртта. Докосни я. – Леличка постави ръката ми леко върху

ръката на Уини, наблюдавайки лицето ми, докато правеше. – Как я

усещаш?

- Мъртва?

- Именно. Нищо не е останало. Това е, което правим, Меридиън. Помагам

й да премине. Тя бе посрещната от съпруга си и родителите си, плюс тон

от домашните си любимци и бездомни животни, защото тя винаги взимаше

скитащите. Няма нищо останало от нея, защото тя използваше тялото си,

докато беше жива. Това е края, за който винаги се надяваме и се молим.

Повечето нямат този късмет.– Станах склонна към нея. Чувствах Уини

като човек, но и някак различно. – Ще се намериш държаща хората, докато

умират. Това е дар за тях, но също и за теб. Като Фенестри ние ежедневно

биване напомняни за това, което е важно в този свят.

– Разбирам.

– Сигурна ли си?

- Да. Разбрах по-добре.

– Добре. Хайде да вземем парче пай, преди да си тръгнем. Шейла прави

удивителни неща с домашна кора и замразени плодове. Леличка ме

прегърна и се подсмихна.

– Аз съм пристрастна към нейния яйчен крем с ревен.

- Никога не съм яла ревен.

– Тогава трябва да опиташ нейния. Справяш се добре, малката. Знам, че

това може да бъде трудно.

На следващата сутрин сложихме заедно лека закуска, мислейки че Тенс ще

се появи всеки момент. Когато не дойде започнах да се притеснявам.

Леличка се редуваше да шие и дреме, клепачите и дълго се затваряха

между всеки шев. Брадичката й почти преди да удари гърдите, тя вече

беше будна.

–Къде е Тенс? – попитах.

– Той има няколко неща, за които да се погрижи. Ще се върне скоро.

Оставих дневника и загледах шиенето й. Пръстите и летяха през конците и

плата.

– Ще ме научиш ли да шия? – попитах. Тя се усмихна радостно.

– С удоволствие.

Тя потупа дивана и сложи една кошница с парцали в скута ми.

– Избери две парчета. –Тя се разрови в друга кошница за игла и конец. –

Шия, за да мога да почистя спомените си. Всяка Фенестра трябва да

намери своя път да се справя – някои готвят, някои рисуват, аз пък шия.

– Спомени?

- Всяка душа остава странни части информация в нас. Неща които са

важни за тях.

– Ето защо! – възкликнах аз, отпускайки плата.

– Какво ето защо, скъпа?

- Селия обичаше Ореос и мажоретката Барби, а морското и свинче се

казваше Шрек. Мислех, че си измислям всичко това!

– Не, скъпа. Обзалагам се, че ако се замислиш, би забелязала неща от

животните, също. Звукът на комарите е толкова електрически. Миризмата

на пролетта. Вкуса на чистата вода. Кимнах. Имах спомени и

преживявания, които изглежда нямаха никакъв смисъл. Опитах се да

нанижа иглата, но на петия пропуск, Леличка я взе от мен.

- Става непреодолимо. Твърде много. Изтъкавам на плат историите от

всеки един живот минаващ през мен.

Огледах наоколо купчините ватирана материя, които бяха навсякъде.

- Всичко това?

Трябваше да има около стотици – хиляди – изобразени истории.

- Изглеждат наистина правдоподобни, нали?

Възнамерявах да завържа възел на края на конеца, както бях

инструктирана, но беше безнадеждно. Леличка потупа крака ми.

- Евентуално ще го схванеш. С редовна практика.

- Както всичко друго?

- Да. – Лицето й изведнъж пребледня до цвета на тебешир и главата й се

извъртя към вратата. Кустос изръмжа дълбоко в гърлото си. Замръзнах.

- Какво?

Леличка поклати глава лекичко.

Аз чаках, сърцето ми биеше. Чувствах страхът във въздуха. И нещо друго.

Кустос се придвижи дебнешком към предната врата и зачака, главата й

опашката й бяха снижени. Ние стояхме там, замръзнали като хваната в

капан плячка, може би секунди, може би часове, докато Леличка не стана.

- Всичко е наред.

- Какво? Какво става? – попитах, облизвайки изсъхналите си устни.

Леличка остави бродирането си настрана и премахна пушката от орловия

нос на стената.

- Какво по дяволите? – проплаках втрещена. Слабичка стара дама да държи

пушка е просто нелепо.

- Стой тук – изкомандва тя. Аз я последвах.

- Не.

Тя надникна през прозореца на предната врата.

- Къде са всички? – изведнъж изкрещя Тенс, тряскайки силно задната врата

и крачейки през кухнята. Ние и двете подскочихме и се обърнахме, когато

той появи по коридора. – Какво става? – Той се втурна към Леличка и

издърпа пушката от треперещите й ръце.

- Не знам – казах аз.

- Видя ли нещо? – запита го Леличка.

- Не. Дойдох от горите отзад. Какво се е случило?

- Някой беше тук – отговори му Леличка.

- Кой?

- Почувствах Фенестра, но злобна.

- Нокти?

- Какво? – ахнах аз. Не бях чула нищо.

- Не знам. Никога не съм била в една стая с Нокти. Не знам как се усеща

енергията им.

- Кога? – Тенс ни премести настрани от вратата. Открехна я леко и

заповяда на Кустос да не мърда. Раменете му закриха гледката, но

реакцията му ме накара да ги помръдна настрани, за да видя.

Стрела с горящ край бе забита в предната врата. Обезглавена и изкормена

котка на сиви ивици лежеше на предното стъпало. Кръв се съсирваше и

потъмняваше около трупа й. Стомахът й показваше останките на нещо,

което знаех бяха котенца.

Запуших си устата, докато разглеждах касапницата. Преместих се отвън и

се запрепъвах надолу по стъпалата. Закуската ми излезе, когато клекнах в

снега до страната на къщата.

- По дяволите. – Тенс слезе надолу по стълбите и прегледа кашата. – По

дяволите. – Ритна към стълбите и Ланд Роувъра.

Леличка се наведе към него.

- Ох, скъпи. Не отново.

Преместих се към по-чист сняг и избърсах пълни шепи със сняг в лицето

си, наслаждавайки се на хладното и чисто чувство.

Леличка се приближи до мен и ми подаде носна кърпичка.

- Да се върнем обратно вътре. Ще направим чай.

- Но...

- Аз ще го почистя. Тръгвайте. – Тенс се погледна към мен, докато ни

буташе обратно към къщата.

- Защо? – попитах Леличка, докато й помагах в кухнята. Нямаше никаква

причина на света, която би била достатъчна. Всичката й сила изглежда бе

излетяла от нея.

- Предупреждение. Обещание. – Тя изглеждаше завеяна.

- От кого?

- Почувства ли нещо? Докато шиехме? – Леличка отмери откъснати чаени

листенца и ги постави в чайника, но движенията й бяха бавни и неравни.

Плъзнах стол за нея и поех чая.

- Страх? Сърцебиенето ми се забърза. Устата ми изсъхна.

- Добре. Добре.

- Защо?

- Почувствала си ги също. Тук бяха Нокти, скъпа. Трябва винаги да

помниш това чувство, защото то ще бъде единственото предупреждение,

което ще получиш. Чувала съм, че оставят зад себе си стрели и изкормени

трупове. Но никога не го бях изживявала.

- Нещо случвало ли се е преди?

- Глупави неща – тоалетна хартия, яйца, боя – но нищо, което не бих могла

да препиша на доскучалите деца.

- От църквата?

Може би.

- Вярващи ли са Ноктите?

- За да се прикриват, може би, но с толкова много нанасящи се тук хора, и

толкова които познавах изнасящи се. Как да знаем кой може да бъде?

Чайника започна да свири. Излях врящата вода в чаени чаши и наблюдавах

как парата се надига от струята, докато течността се изливаше.

- Трябва да вярваш на себе си. Бъди готова винаги, или ще те хванат. Не са

над убийствата, но предпочитат да те направят една от тях, вместо да

загубят енергията ти на другата страна. Ако могат ще те превърнат.

- Как?

Леличка стисна ръцете си.

- Не знам наистина. Никога не съм се изправяла срещу Нокти. Чувала съм,

че Фенестрата трябва да се самоубие в присъствие на един, и вместо да

изпрати душата си, някак да я върне обратно в тялото.

- Ами, аз няма да се самоубия, така че сме добре.

Изражението на Леличка беше буреносно.

- Съжалявам, Меридиън. Трябваше да те подготвя по-добре за Ноктите.

Трябваше да направя повече, за да...

- Спри. – Тенс я прекъсна когато влезе в кухнята. – Ти също никога не си

правила това, нали?

- Не.

- Значи няма за какво да се извиняваш. Можем да се справим. Нали?

Меридиън?

Не бях сигурна, дали съм съгласна, но Леличка беше отвъд проблемите, за

които тя изглежда мислеше, че са поради нейната некомпетентност. В

момента тя изглеждаше сякаш силен вятър можеше да издуха право през

нея.

- Да. Тенс и аз можем да го измислим.

Благодаря ти, оформи той с устни.

Леличка сви устни, след това въздъхна.

- Трябва да легна. Изглежда не мога да стоя будна тези дни. Ще бъдеш ли

добре? – Тя вече се влачеше извън кухнята преди още да спре да говори.

- Сигурна ли си? Имаш ли нужда от помощ? – Последвах я, но тя изкачи

стълбите без да ми отговори.

- Съжалявам – каза Тенс, стоейки на вратата.

- За какво? – Погледнах към него и моментално бях шокирана от

настоятелността на изражението му.

- Трябваше да бъда тук. Трябваше да...

- Какво? Трябваше да използваш пушката? – Опитах се да развеселя, но

майтапа ми изглеждаше плосък. Тенс удари рамката на вратата възбуден.

Очевидно той се чувстваше отговорен за нас.

- Важно е. Очакваше се да...

- Тенс, не си направил нищо грешно. Защо се извиняваш?

Той се измъкна от палтото си и сгъна дългите си крайници на стола. Налях

му чаша чай, несигурна какво друго да направя.

- Трябваше да съм тук. Това е всичко. – Той преглътна огромна глътка чай,

почти сякаш да си попари гърлото бе заслужено наказание.

- Добре сме. Забрави го.

- Как се справя тя?

- До преди това добре, предполагам. – Задъвках долната си устна,

несигурна дали искам да задам следващия си въпрос, но се нуждаех от

отговора. – Колко дълго? Знаеш, за Леличка. Знаеш ли? Преди тя... – Не

можех да се накарам да довърша.

- Не дълго.

- Години? Месеци?

Тенс се намръщи и довърши чая си без да отговори.

- Хайде, де. – Посегнах и хванах лакъня му. – Сериозно, колко дълго?

- Дни. Седмица или нещо такова, ако сме късметлии.

- Ами някаква медицинска грижа? Не трябва ли да е в болница или нещо? –

Мразех да се чувствам безсилна.

- Накара ме да й обещая, че няма да умре в болница. Меридиън, тя е сто и

шест годишна. Колко дълго мислиш, че ще я поддържат да продължава?

- Това е грубо!

- Греша ли?

Преглътнах. Сълзи напълниха очите ми и една се плъзна долу по бузата

ми.

- Питаш ме да....

- Не. Не те питам. - Тенс клекна пред мен и избърса капчицата от лицето

ми. – Ако можеш да я убедиш да отиде да я прегледат при доктор, може би

те ще могат да я накарат да се чувства по комфортно. Но Фенестрите не

живеят по дълго от сто и шест години. Те просто не живеят. И тя иска да

умре тук, в тази къща. Не е луда, Меридиън. Знае точно какво иска. И

можем да й го дадем. Последното нещо, което можем да направим. Макар

че това означава, че ще е по-трудно за теб в някой начини, разбирам това. –

Тенс спря, очевидно шокиран от дългата си реч. – Може ли да не правим

това.

Кимнах, неискайки да добавям към болката му.

- Да ти направя ли сандвич? – запитах с напълно изчезнал апептит.

- Не, благодаря. Може би по-късно.

Вдигнах суичъра си и осъзнах, че все още бях с пижамата си.

- Аз, ъм, ще отида да се преоблека.

Той се ухили. Очите му фокусирани върху журнала, за който бях

забравила.

- Гледах за Атерниктите, надявайки се...

- Ако Леличка не знае, вероятно изобщо не съществува.

- Ох.

- Аз ще проверя. Ти върви.

- Мога да остана...

- Тръгвай! – Изплю думата, гняв вибрираше в тази една дума.

Аз забързах нагоре по стълбите, но можех да се закълна, че усетих очите

му да ме наблюдават.

Глава петнайсет преводач Lera93

Пушена наденица и вкусно агнешко. Щуротия и бира. Непостоянни сърца

и битки в бара. Това е сумата от преживяванията на душата ми от

животите. Защо привличам само неопитни мъже? Поне веднъж не може ли

да обича операта и майка си?

- Lucinda Myer/Лусинда Муер – родена 1702, починала 1808.

Гарван кацна на прозореца на спалнята ми и започна да грачи. Насочих се

към него и се вгледах в очите му. Очаквах да падне от дървото мъртъв, но

само изграчи и полетя между клоните. Някакво движение долу в полето

прихвана вниманието ми и допрях лице о стъклото, опитвайки се да

фокусирам по-добре.

Беше Тенс със снегоходки и носеше прекалено голяма раница за катерене.

Беше препълнил джобовете си и държеше вързани пакети. Сигурно тежеше

около седемдесет и пет или сто фунта (1 фунт = 0,453кг.). Изгуби се от

погледа ми. Явно нещо беше наистина важно щом ни оставяше сами

отново толкова скоро, особено имайки предвид предишното му чувство за

вина.

Кустос се появи от едната страна на дървото с развяваща се опашка.

Обърна се и се насочи отново към къщата. Къде отиваше? Какви бяха

всички тези неща на гърба му?

Облякох чисти дрехи от купа с модерни дрешки, които мама беше

опаковала за мен и слязох долу. Надявах се да накисна тази потискаща

действителност чрез ваната с крака като нокти, от онези, които съм

виждала само по филмите. Усещах тежест в гърдите, която беше толкова

ужасна, че едва дишах. Обажданията бяха плашещи, но едно безпомощно

животно премина границата. Въздъхнах, след това отворих шкафчетата на

старата тоалетка, надявайки се да намеря соли за банята. Без късмет.

Бързото почукване по врата ме изплаши.

- Меридиън? Леличка е.

Отворих вратата.

- Няма да има проблем, ако се изкъпя тук, нали?

- Разбира се, че не. Преди прекарвах часове в тази вана. Беше като малка

ваканция, почти толкова добра, колкото и горещите пролети по пътя. –

Усмихна се и ми подаде кошничка пълна със шишенца. – Соли за вана и не

знам още какво. Използвай каквото желаеш.

Завладя ме вина.

- Нужна ли съм ти за нещо?

Усмихна се.

- Не, наслади се на банята.

- Добре.

Затвори вратата.

Отворих я отново и се провикнах.

- Леличко, къде отиде Тенс?

Спря се, но не се обърна.

- Изпълнява една моя поръчка – след което изчезна зад ъгъла.

- Пеша? – попитах, но коридора вече беше празен. Явно не трябваше да

разбирам за това. Притесних се. Би трябвало да се доверявам и да се уча, и

да правя каквото ми е казано, но все още не ми бе доверена цялата истина.

Или съм част от това или не съм.

Скоро банята се изпълни с миризми. Свалих пижамата си, потопих пръст,

после стъпало и накрая целия крак, докато не влязох изцяло. Балончетата

дразнеха носа ми като пеперудки.

Прокарах ръце по тялото си, опитвайки се да си представя какво би било

да почувствам малко внимание. Сам беше единствения човек в

семейството, който ме беше докосвал без колебания. Сълзи започнаха да се

спускат. Какво ли си мислеше Сами? Какво ли са му казали? Че сестра му е

изчезнала? Дали мисли, че не го обичам вече? Къде ли са? Грабнах

списанието, което беше най-отгоре на купчинката. Бях прегледала доста

списания докато пътувах, но мама си е мислела, че опакова това което ми е

най-скъпо. Винаги е смятала, че искам да бъда редактор в някое списание

или журналист. Не разбираше, че в тези лъскави страници виждах

материалния свят в нормалността. Нямаше значение колко проблеми

изчитах, а това че този загадъчен свят на останалите, не приличаше на моя.

Нямаше щастливи случки на снимките от Коледите с умрял елен под

елхата или със горящото семейно куче в двора под светлините и падащия

сняг.

Никога не съм имала приятелка. Не и след като направих грешката да кажа

на Джилиън истината след като хамстера й умря в ръцете ми по време на

игра. Казах й, че всичко умира покрай мен. Явно беше казала това на

майка й, защото скоро Джилиън беше вечно заета. Най-накрая ми каза, че

не иска да я убия както останалите.

Хвърлях списание след списания срещу стената. Нито едно от тях не ме

разсея. Затворих очи и си представих Тенс. Спомних си чувството, когато

ме носеше. Той беше безопасен и опасен по едно и също време. Караше ме

да му доверявам всяка моя тъмна тайна, но също така да бягам колкото се

може по-бързо от него. Устните ми изсъхнаха когато си представих какво

ше бъде усещането, ако го целуна. Какво бих дала за топлината и любовта,

която даваше на Кустос.

Дали и той се чудеше какво би било ако ме целуне? Дали мислеше за мен

като нещо друго освен като отегчителната и болнава племеничка на

Леличка. Предстоящата смърт на Леличка се стовари върху мен.

Объркана, потопих главата си под водата и задържах дъха си.

И задържах...

И продължих докато не стигнах крайната точка до избухването. Изплувах,

поемайки си на пресекулки въдух.

Почувствах ваната като ковчег. Грабнах сапуна и самобръсначката и

обръснах краката си за първи път от седмици. Избърсах краката си с

гъбата, докато не станаха червени и чувствителни. Сложих малко шампоан

върху косата си. Дългата ми превъзходна коса, която майка ми ми забрани

да отрежа, ми отне доста време да я измия и още повече да я изсуша.

Червеният цвят изчезваше и вече се появяваше нормалният тъмно кафяв.

Махнах тапата, за да може да се оттече водата.

Отне ми почти година за да махна цялата тази пяна от косата ми. Изведнъж

отворих очи. Имах идея. Нуждаех се от ножици. Остри ножици.

Нямаше вече кой да ми забрани. Никакви караници ако го направя. На

никой не му пукаше. Махнах кърпата от огледалото, за да мога да се видя.

Косата ми достигаше точно до опашната кост. Облякох старо поло и

дънки.

Хвърлих пижамата на леглото и започнах да търся из чекмеджетата.

Намерих връзка ключове. Повечето врати по коридорите бяха заключени.

Изкушението беше огромно. Мисията ми за ножици беше отменена щом

любопитството надделя. Почувствах се като пират, търсещ съкровището.

Зад една от тези врати беше това, от което се нуждаех. Слязох долу,

пробвайки един по един ключовете. Ключалката изтрака. Хладнина

докосна лицето ми и тръпки преминаха по тялото ми. Паяжина висеше на

ленти от тавана и пластовете прах накараха носа ми да потрепне. Опитах

се да включа лампите. Светна леко една от тях, като друга направи доста

голяма сянка.

Усетих мириса на цигари. Големи столове бяха разположени около

камината, а няколко стативи с полу-завършени пейзажи стояха пред

прозорците. Но най-голямата изненада беше огромното бюро. Съвсем

внимателно отворих чекмеджетата и започнах да намирам малко по малко

части от съкровището.

Стари снимки на мъж в униформа. Картичка с болница отпред и бележка

отзад: „Ще останем тук поне още шест месеца – ужасно е и изтощително.

С любов, М.‖

Една изсушена роза се разпадна когато я вдигнах. Имаше писалки и

бурканчета с мастило зад останалите вратички с дръжки от оникс и

слонова кост.

Имаше купища писма. Повечето бяха пожълтели и чупливи от времето,

бяха завързани заедно с панделка, но някои от тях бяха по-скорошни.

Взех купчинката най-отгоре; пликовете бяха още бели и гладки. Всички

бяха адресирани до сестра М. Лайн Фулбрайт.

Погледнах към вратата и седнах в едни стол, игнорирайки праха, който го

покриваше. Развързах панделката и отворих първото писмо.

Скъпа приятелко,

Нашия малък пророк расте все по-здарв всеки ден. Но тези изнемощели

кости не са както преди и скоро ще се завърнат вкъщи. Давах му уроци по

ловуване и събиране. Справя се добре като се има напредвид, че е на

единадесет, слава богу. Ще го кача на самолета когато разбера, че съм

близко и ще те уведомя кога да го прибереш. Доверявам се само на теб.

Той ще е спокоен мъж, от който ще си много горда. Майка му щеше да го

обожава. Има нейните очи и нейната вярност. Запомнил е адреса ти,

така че да може да те намери сам ако се наложи. Бъдещето не е ясно и

ме обърква. Нямам видения както преди. Но знам, че той се нуждае от

теб, както и ти от него. На това вярвам аз.

Твой приятел, Тйее

Взех следващото. Бяха изпратени през три месеца. Погледнах към

останалите. Нито едно от тях не беше толкова от скоро колкото това, от

преди седем години. Прегледах ги всичките – пророка, за когото Тйее

пишеше, беше Тенс.

Приятелко,

Видях няколко същества – не във видения, следяха ме миналата седмица.

Страхувам се, че са дошли за Тенс – съдбата му е свързана с тази на

твоята пра-племеница, така го усещам, помолих един приятел полицай да

го гледа този уикенд. Трябва да се опитам да ги отведа надалеч от него.

Ще се моля да те намери – платът на моя живот се разнищтва.

Тйее

Сякаш Тйее беше спрял точно преди да довърши историята. Почеркът му

беше немарлив и забързан, сякаш е писал под голяма принуда. Какво знае

за това Тенс? Как сме свързани?

Намерих писма от майка ми хронологизиращи събития от живота ми, като

задаваше на Леличка въпроси относно какво да ми каже. Запитах се дали е

следвала всеки съвет на Леличка, след като не знаех нищо за фенестрите

преди да дойда тук. Имаше картички от целия свят, подписани от хора,

които никога не бях чувала.

Отворих най-долното чекмедже и намерих ножици перфектни за рязане на

хартия. Ставаха и за коса. Грабнах купчината писма от Тйее и майка ми,

като и ножиците. Не заключих вратата зад мен, никой нямаше да забележи.

Отново в стаята, разгънах един вестник на пода и поставих огледалата

така, че да мога да виждам задната част на главата ми. Поех си дъх и

започнах да режа.

Глава шестнайсет преводач Lera93

Почувставах главата си лека. С всеки паднал кичур, се променях и с

чувствах по-зряла. Косата ми се накъдри, обхвана лицето ми и накара

очите ми да изглеждат по-големи. Направих това, което беше по силите ми

и въпреки, че нямах талант за подстригване, смятам, че се справих.

Усмихнах се сама на себе си.

- Красива съм – това осъзнаване накара очите ми да светнат. Никога не бях

престанала да нося смъртта със себе си за толкова ъдлго, че да осъзная

привлекателността си. Но кръговете под очите ми сега бяха бледо морави в

сравнение с предишният им цвят на тумна слива, и розовинка обагри

бузите ми където преди бяха сивели или зеленели.

Исках да се покажа на Тенс. Исках да се покажа на Леличка. Излязох от

стаята ми и слязох по стълбите, леко ускорих докато не спрях,

обезпокоена, че може да не харесат промяната. Реших да се държа

нормално и да изчакам някой от тях да го спомене.

Усетих миризмата на чесън и лук, идващата от кухнята. Глен Милър пееше

от някаква стара касета, а Тенс беше с гръб към мен. Потропваше с крак

докато разбъркваше. Спрях се, колебаех се, сякаш нарушавах нещо. Цялата

ми нова същност и радост изчезнаха като дим. Това беше истинския свят.

Бях аутсайдър.

- Мога ли да помогна? – попитах Тенс.

Той не ме погледна.

- Правиме лазаня. Харесваш ли италианската кухня?

Кимнах.

- Обичам да опитвам нови неща.

- Защо не приготвиш хляба? – каза без да поглежда. Побутна дебело обло

парче тесто през тезгяха към мен.

- Добре. – Предадох се и седнах. Нямаше да ме забележи скоро.

Усещах тишината като сняг. Гледах как се движат мускулите под тънкия

му пуловер. Раменете му бяха широки и прави като нож. Харесвах начина,

по който отхвърляше косата си от очите му. Нуждаеше се от подстрижка,

защото започваше да му пречи. Спомних си чувството да прокарваш

пръсти през косата му, когато ме носеше по стълбите. Чувствах я толкова

лъскава и мека, колкото и изглежадаше.

Преглътнах леко.

- Значи? – Свърших с месенето на тестото и го обвих с фолио. Тръгнах към

Тенс, който привършваше с пълненето на една купа с рикота, босилек и

моцарела. – Какво сега?- приближих се още малко. Миришеше ми на

някакво дърво, може би на бор и на сапун.

Леко се отдръпна, но не разбах дали беше нарочно.

- Сложи сос, юфка и сирене. Сипи лъжица сос в тенджерата. – Каза

всичкото това без да ме поглежда. Нищо.

Взех лъжицата и изсипах съдържанието й като бях инструктирана.

- От къде си?

- Оттук, оттам. – Разбърка соса леко и сложи още юфка. Все още не ме

беше погледнал.

Реших да го изненадам.

- Да не би да си дете на Леличка?

Ако пиеше сега нещо, със сигуроност щеше да излезе през носа му. Но тъй

като не пиеше, просто премигна и ми хвърли груб поглед.

- Шегуваш се, нали?

- Не знам. Ти си тук. Тя е тук. Сякаш си тук от цяла вечност и

принадлежиш на мястото. – Не му казах, че съответства повече на мястото,

отколкото аз. - Сигурен ли си, че не си Фенестра като мен?

- Какво по дяволите си направила с косата си? – изплю той.

Сякаш ме удари, но подвигнах гордо бръдичка.

- На мен ми харесва. – Метнах сместа в юфката и соса.

Тенс ме избута от пътя си.

- Ъмм, та защо?

- Какво?

- Защо си отряза косата?

- Просто исках да го направя. Та Фенестра ли си?

- Не ми харесва. – Обърна се.

- Не го направих заради теб. – Но Господи, искаше ми се да му хареса.

Изръмжах и захапах устни. – Та кой си ти?

- Никой.

- Да бе, а аз съм Опра.

- Кой? - Тенс сложи лазанята във фурната и нагласи таймера.

- Ще отговориш ли на въпроса ми?

- Не. – Искаше да си тръгне.

- Това ли е? Оттук, оттам и не. – Исках да тропна с крак като малко дете.

Караше ме да се чувствам като дете. Но и като зряла жена по същото

време. Как беше възможно?

- Това е.

- Трябва да ми кажеш. Трябва да ми дадеш повече от това.

- Не, не трябва.

- В отвратително настроение си.

Сви рамене, като нито се съгласи, нито се извини.

- Кой иска пица за вечеря? – Леличка влезе в кухнята като не знаеше за

напрежението. Вгледа се в нас и се спря.

- Оо, горката аз. Какво става тук?

Не знаех какво да кажа.

Тенс взе една кърпа и уви ръце в нея, но и той не каза нищо.

Леличка скръсти ръце и остана както си беше. Гледаше и двама ни.

- Какво има? Тенс, виждам тоягата, която стърчи от задника ти, оттук.

Умирам, забрави ли? Умиращите хора нямат време за глупави настроения.

Бях изумена. Как можеше да се държи толкова безгрижно?

- Мъниче. Какво е станало с косата ти? – Погали я с ръцете си – Харесва

ми.

Тенс изсумтя.

Повдигнах вежди към него.

- О, разбирам. Това е. – Очите й се извиха към ъглите. – Тенс, изплюй

камъчето – какво става? Сядайте, сядайте. – подкани ни към масата.

- Нямах това предвид. – Тенс посегна, все едно искаше да ме докосне, но се

отказа. – Извинявай.

Не знаех дали се извинява заради коментарите си или затова, че почти ме

докосна.

- Благодаря.

- И? – продължи Леличка.

- Как ще се справя с това? Сам самичък? – попита я Тенс.

- Да бъдеш защитник, това ли искаш да ме попиташ? – изглежда, че

разбираше какво иска да каже. Обърна се към мен. – Казал ли ти е тази

част?

Тенс поклати глава.

- Предполагам, че не. – Гледах го как докосваше масата.

- Мога ли? – попита го Леличка.

Той кимна.

- Създателите се грижат за Фенестрите чрез ангели – войни - Сангре, за

които ти споменахме преди. Създателите използат хора, които са

задължени да помагат чрез тяхната вяра или с техния вътрешен морален

компас. Понякога хората дори не знаят, че действат по волята на

Създателите. И Създателите дават на повечето Фенестри, защитници.

Понякога са ангели, но повечето пъти са хора, които имат допълнителна

дарба за смелост, интелект, кураж, състрадание. Могат да усетят духа на

тяхната Фенестра, да усетят нейните чувства.

- И? – казах, като исках да продължи. Забелязах червенина да избива по

врата на Тенс.

- В периода на метаморфозата на Фенестрата ние ги използваме, те са

стените, които държат този прозорец, структурата, която помага на

прозореца да си свърши работата.

- О, боже мой, ти си защитника на Леличка, нали? – ахнах. Завист, макар и

нерационална, потече във вените ми.

- Неин? – Погледа на Тенс изплющя към мен.

- Не дете, той е твой. – Леличка погали ръката ми.

- Мой? – преглътнах, бях втрещена.

Тинс кимна към мен.

- Можеш да четеш мислите ми, нали?

Леличка се подсмихна.

- Не, не може. Може да усети настроението ти, чувствата ти, но не винаги

разбира какво усеща. Нужна е практика. И време.

- Кой е твоя тогава? – Не можех напълно да осъзная случващото се.

Лицето й изведнъж се промени.

- Чарлз беше най-близкото до защитник, което получих. Нямах някой,

който наистина да е за мен. Те са още по-рядко срещани и от Фенестрите

тези дни. Рядко срещани са тези, които имат силата да се борят с тъмината

сами.

- Оу.

- Яде ми се пеперони. Тенс, момчето ми, може ли да замръзим лазанята.

- Разбира се – отвърна той.

- Ще си взема палтото. Дай ми минутка. – Леличка прокара пръсти през

косата ми. – Толкова красива. – Усмихна се и излезе от стаята.

- Сигурно искаш някой по-добър? Някой по-достоен? – попитах Тенс. Бях

сигурна, че е очаквал някой супергерой вместо мен.

- Не. Не! – грабна ръката ми. – Ти си толкова тъжна. И самотна. И

уплашена. А не мога да направя нищо по въпроса. Не мога да помогна.

Мислех, че когато дойдеш ще стане по-добре. А сега си тук, но все още...

- Тъжна и самотна и уплашена? – попитах тихо.

- Не знам как точно да се справя с това – ти се променяш, а не мога да те

настигна.

- И аз не мога, но ще се справим заедно.

- Готова съм! – извика Леличка от предната врата.

Той се усмихна.

- Извинявай – за всичко. Косата ти е чудесна.

- Не се извинявай. Всичко е наред. – Стиснах пръстите му, след което

пуснах ръката му.

- Да започнем отначало. – подадох ръката си – Приятно ми е да се

запознаем Тенскатава Валдес. Аз съм Меридиън Созу.

- От къде знаеш това?

- Кое?

- Цялото ми име.

Повдигнах брадичка, сякаш имах пълното право да ровя тук и там.

- Намерих цяла купчинка стари писма.

- Писма?

- От дядо ти до Леличка.

- Къде? Къде си ровила?

- В една стая горе.Търсех ножици. Ще ти дам писмата щом се приберем,

става ли?

Но беше твърде късно. Облаците станаха черни в очите му, и този път аз ги

бях направила такива.

Глава седемнайсет преводач Valzzi

То е всичко, на което сме научени. Всичко, което знаем. То е най-

дълбоката ни тайна, защото, за да се узнае истината, съвсем буквално се

изисква смърт. Смъртта на онзи, който ни търси - не нашата. Никога

нашата, чак до края. Затова никога не казваме. Когато любимите ни

започват да напускат телата си и са способни да ни видят за първи път,

ами, до тогава вече е твърде късно за обяснения. Затова горим силно и се

превръщаме в портал, път между този свят и отвъдното.

Джоуселин Яан – 1770г.-1876г.

Не обърнах внимание на града, когато пристигнах. Но сега, когато ранчото

и пустошта отстъпиха място пред затворените фабрики и изоставените

покрайнини на града, видях останките на някога обитавано място.

- Какво се е случило наоколо? - попитах аз.

Леличка въздъхна:

- Боли ме да го гледам така. Ужасно е. Просто ужасно.

Тенс проговори:

- Работата се премести, фабриките затвориха, мината затвори. За няколко

години индустрията западна и хората се преместиха.

Старомодната дъсчена архитектура на Дивия Запад триеше рамо с тухлите,

предпочитани по-рано. Най-новите сгради изглеждаха така, все едно

панделката им е била срязана през 70-те. Боята се белеше и табелите

висяха като обесени по ъглите. Дупки бележеха пътя с такава честота, че

бяха по-скоро правило.

Колкото повече се приближавахме към града, билбордовете с усмихнатото

лице на преподобния Перимо изскачаха от двете страни на малката

магистрала. След шестата поява на неговото холивудско лице, канещо ни

да посетим Всесилния в неделя, се зачудих на глас:

- Ама той сериозно ли?

- Има нещо в него - отговори Леличка.

- Плаши ме.

- Как? - Леличка се извъртя на седалката си и се втренчи в мен.

- Цитираше ми стихове от Библията, когато намерихме Селия. После стана

мил, когато Тенс се появи.

- Не го харесвам - изръмжа Тенс.

- Знаеше малкото ми име преди да му го кажа.

- Може би, защото градът е малък. - Леличка не звучеше убедена, дори

когато го казваше.

- Но кой е знаел, че съм тук?

- Не знам.

- Той прави добри неща за града обаче – Леличка добави това, сякаш я

огорчаваше да си признае.

Малко по-малко, скоро боядисани къщи, потънали в коледни светлини,

започнаха да преобладават в празния пейзаж. Всяка морава имаше сцена от

Рождеството или Свети кръст. Не видях никакви символи на Ханука или

Куанза. Нямаше и украшения с Дядо Коледа.

- Къде е Дядо Коледа?

- Градският съвет гласува да върнат Христос в Коледата.

- Без Дядо Коледа ?

- Нем. Преподобния Перимо се бърка и в политиката също. - Тенс изплю

думите все едно горчаха.

Бяха видими нови реконструирани постройки навсякъде около нас. Бяха

боядисани толкова светло, че изглеждаха мокри. Общ магазин,

християнска книжарница, фризьорски салон. Всичко блестеше. Фалшиви

звезди и гирлянди украсяваха витрините, заедно с тримата влъхви и

Витлеемската звезда. Огромен катедрален комплекс блестеше под голям

прожектор като на професионален стадион. Един кръст отразяваше

светлината, все едно милиони диаманти бяха вградени в него.

- Уау. - Не бях сигурна дали това е църква или казино във Вегас.

- Няма какво да се каже нали? - Тенс ми се усмихна през рамо.

- Поне нае местните да го реставрират - каза Леличка, все едно се

опитваше да намери нещо добро да каже.

Тенс паркира пред една малка семейна пицария.

- Сладко е - казах аз.

- Най-добрата пица в града.

Тенс ме погледна и прошепна, „Единствената‖. Миризмата на чесън и хляб

беше успокояваща. Вкъщи ядяхме пица веднъж седмично. Щом влязохме

във фоайето, звънтящи звънчета ни оповестиха. Дребен човек с голяма

брада се отправи към нас с огромна усмивка.

- Аа, г-це Фелбрайд. Толкова е хубаво да ви видя. Точно навреме. - Той

сложи едно меню пред нас и се отдалечи в ъгъла.

- Защо? – попитах, докато се настанихме в дъното на празния ресторант.

Тенс седна до мен.

- Има голям наплив, когато Религиозния час свършва, което е след час -

отговори Тенс.

- О.

- Всяка вечер.

- Има Религиозен час всяка вечер?

- Различни групи, различни дейности, но църквата се е превърнала в

център на града.

- Обичайното? - попита мъжът, който се връщаше с три чаши вода.

- Така добре ме познавате, г-н Ломбардо - каза Леличка, смеейки се. - Нека

ви представя на племенничката си. Меридиън. Тя ми е на гости от

Портланд.

- За празниците? Какво прекрасно момиче. Ще ни липсвате, г-це Фелбрайд.

- Защо? - попитах се, чудейки се дали и той знае, че тя умира.

Г-н Ломбардо наведе очи, засрамен.

- Ние се местим, в началото на идната година.

- Моля те, не казвай това. - Леличка улови ръцете му.

Той отпусна главата си:

- Това е твърде неприятно. Твърде стари сме да се борим с него. Най-добре

да напуснем.

- Като семейство Мичълс, Вандербилдс, Джонсън и семейство Смит? -

попита тъжно Леличка.

- Откупиха ни, така че пак ще има пица.

Г-н Ломбардо се опита да се усмихне, но повече заприлича на гримаса.

- Няма да бъде същото. Въобще даже. - Леличка отрони сълза.

След като г-н Ломбардо се отдалечи, аз разрових из чантата на Леличка и й

подадох носна кърпичка.

След минута или две, Тенс се наклони към мен:

- Те всички бяха откупени, или напуснаха.

- Кои?

- Всеки, който не се съгласи с Перимо и неговите вярвания. За никой не

правят изключение, никого не освобождават от тези задължения. Те дори

избраха градския съвет и шерифа, всички, които се заклеха да поддържат

Божията любов над човешката. Мъжете могат да „дисциплинират‖

съпругите и децата си; в местните училища се преподава за Създаването и

молитва; данъците отиват в църквата, вместо в правителството.

- Това не е законно, нали? - Не можех да си го представя.

- Законно или не, те го правят. Хората се местят тук заради църквата, а

Перимо е толкова обаятелен, че прави гоненията да звучат логично и

рационално. Старите местни умират или се местят.

- Но защо не се съпротивляват?

- Малката ми, хората винаги поемат по пътя с най-малко съпротивление.

Малко са, много малко тези, които са готови да се съпротивляват на

каквото и да е - каза Леличка мрачно.

Г-н Ломбардо донесе пицата ни, но открих, че апетитът ми ме е напуснал.

- Г-це Фелбрайд, преди те да дойдат тук, трябва да ви предупредя, че има

много слухове, много шепнат. За вас.

- Кажи ми.

- Смъртните случаи, г-це Фелбрайд, бебетата. Те казват, че е заради вас. Те

са много ядосани. Преподобният казва, че Богоявлението е времето за нови

начала, и че тези драстични промени трябва да бъдат направени с цел да се

приветства Бог в новата година. Жертвоприношения.

- Ще се оправя, г-н Ломбардо.

- Това са много сериозни заплахи. Много страшни. Страхувам се за вас. Не

чувам всичко, но достатъчно. Достатъчно, за да се безпокоя за вас.

- Благодаря ти, но ще се оправя.

Той се обърна към мен:

- Ще се грижиш за нея, нали?

Звънчето над вратата иззвъня и група семейства се изляха вътре, изчервени

и блестящи от смях и веселие. Г-н Ломбардо бързо се отдалечи от нашата

маса.

Не знаех какво да кажа. Тенс излъчваше напрегнатост. Беше обтегнат като

за скок и това ме изнерви.

- Дали да не вземем това за вкъщи? - попитах най-накрая след като никой

от нас не докосна парчето си.

- Да, това ще е добра идея - отговори Леличка.

Отидох до касата да взема кутия и платих. Докато Тенс остана на масата с

Леличка. Слушах шепненето, докато вървях по дължина на ресторанта

- Тя е на вещицата…

- Вещица също …

- Уби тези бебета..

- Остави майките да умрат..

- Не би ги оставила да бъдат пречистени..

- Гори..

Обърнах се да посрещна погледите с вдигната глава. Шепотите заглъхнаха,

те отклоняваха погледите си, все едно не ме бяха гледали.

Стоях там за момент, и те възобновиха разговорите си, игнорирайки ме.

Леличка държеше главата си вдигната, докато излизахме.

- Ребека, радвам се да те видя. Еван, Емили, вашата дъщеря Ева расте

толкова бързо. Такова красиво бебе.

Групата се въртеше и мърмореше без да срещат погледите ни или да

отговарят на поздравите на Леличка.

- Андрю, превърнал си се в такъв хубав мъж. Ранчото ти се отразява добре.

- Тя продължи да опитва. Някои хора ни игнорираха все едно бяхме

невидими.

- Изродих половината от тях. Другата половина се премести тук заради

църквата - каза тя, докато вървяхме към Ленд Роувър-а.

Две от четирите ни гуми бяха спаднати. Тенс се завъртя наоколо,

изследвайки сенките. Леличка потъна в пасажерската седалка. Изглеждаше

изтощена и смалена, сякаш вървейки сред тези хора я бе състарило.

- Отишли са си, скъпи. Да не би да мислеше да..

- Купих четири излишни, докато бях навън. Голям късмет, ще имаме нужда

от тях. - Тенс свали палтото и ръкавиците си.

- Ще ти помогна - предложих без да съм сигурна, че би приел.

- Благодаря. - Той ми подаде фенерче.

Затворих Леличка в колата, докато Тенс влачеше един крик.

- За какво беше всичко това?

- Леличка е била акушерка в този град в продължение на десетилетия.

Някога тук е имало и постоянно пребиваващ лекар, преди голямата

болница на два часа от тук да бъде построена. Тя се справяше с всичко. И

всички имаха нужда от нейната помощ.

- Преди около шест месеца по-старите в църквата се събраха и решиха, че

всички бременни жени трябва да бъдат ограничени през последните три

месеца от бременността си. Формулираха го с термина продължително

майчинство, което оставя семействата да се подготвят на пристигането на

бебето. И не допускаха акушерки, които не са свързани с църквата.

- Странно. - Държах фенерчето, докато Тенс професионално въртеше

гаечния ключ и вдигна плоската гума.

- След това решиха, че жените трябва да бъдат пречистени за раждането.

Имаше сума правила, които започнаха да създават. Само хляб и сок -

църковна храна - за последните две седмици; без климатици - стаята

трябвало да бъде с телесна температура; без болкоуспокояващи - жените

трябвало да се научат да понасят болката на раждането...

- Мъже са направили този списък? - изпръхтях аз.

- Дам. Както и да е, скоро Леличка беше премахната от процеса.

- Но това е Америка - в двадесет и първи век сме. В това няма никакъв

смисъл.

- Знам, че звучи откачено, но изглежда сякаш всички тези хора в църквата

са хипнотизирани. И гангстерите на Перимо са обучени как да правят

желанията да звучат постижими. Едно малко, мъничко нещо се превръща в

нещо голямо. Той може да накара единаците да се почувстват специални -

важни, дори по начин, който не съм виждал преди. Той има невероятна

сила върху хората.

- Те защо си мислят, че Леличка е убила тези бебета?

- Имаше седем жени, които бяха бременни в рамките на една и съща

седмица, и те бяха първите, върху които приложиха правилата. Роуз

Канади беше първата, която се върна на работа. Тя беше слаба от ядене

само на хляб, а работата беше дълга. Започна да припада и накрая съпругът

й, Остин, се обади на Леличка в паниката си. Когато пристигнахме там и

Роуз и детето бяха мъртви. Казвам ти. Спалнята им изглеждаше като

извадена от учебник по история. Перимо пристигна след нас и обвини за

смъртта липсата на вяра на Роуз. Той намекна, че Леличка не била вярваща

и може би тя пречела на съдбата.

- О, Боже мой!

- Същото се случи в различни ситуации, до края на октомври; едно живя

само няколко часа, друго дете се роди тежко осакатено, плацентата на

друга майка се скъса. Всеки път семейството чакаше до самия край, преди

да повика помощ. Скоро започнаха да обвиняват Леличка и да я наричат

вещица. Всичко е съвпадение. Не знам, лош късмет, грешно време. Но

когато хората са уплашени е достатъчно да разпалиш пламъка на

съмнението и да обвиниш. - Тенс бутна последната гайка на мястото й. -

Готови сме.

Потръпнах:

- Да се махаме оттук.

Той сложи ръката си на рамото ми:

- Внимавай. Има нещо около тази църква. Перимо винаги се държи

чудесно, когато е лице в лице с теб, но няма нищо зад очите му. Това е

един много малък, консервативен град, който се обляга на Библейско

ораторство във всеки случай, но той е започнал нещо. Като влак без

спирачки е. По-рано го проверих в Google, и не мога да намеря никакво

минало. Намерих имена на църкви, където е служил, но те всички са

пощенски кутии или неизползваеми телефони или телефонни секретари.

Все едно се е появил от нищото.

Глава осемнайсет преводачValzzi

Викове и дрънчене на тенджери и тигани ме събудиха рязко. Лежах в

леглото си, опитвайки да определя гласовете в къщата. Леличка крещеше и

Тенс отговаряше с ниско мърморене. Измъкнах се от леглото, осъзнавайки,

че не се бях чувствала толкова силна от години. Може би никога. Не ме

болеше, не бях скована. Бързайки надолу към кухнята чух чупене на чаша.

- Какво става?

Страните на Леличка бяха зачервени.

- Тази, тази мръсна, отвратителна лъжа! - Тя хвърли градския вестник и

започна да крачи. - Знаех, че той няма да остави нещата, но това е

прекалено.

Силна кашлица разтърси слабото й тяло. Налях й чаша вода, докато Тенс

потупваше гърба й. Тя седна и задържа дъха си.

- Кой е излъгал? - Седнах и посегнах към вестника.

- Г-н преподобния Гугъл.

- Мисля, че имаш предвид Интернет. - Добави Тенс, отпивайки кафе от

чаша, която сигурно можеше да побере един литър, ако не и повече.

- Както и да е. Със сигурност не си е получил акредитивните писма с учене

на теология! - Тя посочи към Тенс, сякаш не харесваше поправката му. Той

не изглеждаше разстроен да я види толкова разгорещена.

- Кой какво е казал? - попитах. Кустос ме бутна с лапа и сложи главата си в

скута ми. Погалих ухото й, наслаждавайки се на структурата, толкова мека.

Напомни ми на Сами, който търсеше внимание при всяка възможност.

- Той е накарал дванадесетте му лакеи да напишат и публикуват този

боклук. Прочети го! Прочети тази мръсотия! Прочети го на глас! Гладко.

Давай. - Викаше ми тя, докато не взех вестника.

ВЪНШНИТЕ НОСЯТ ДАРОВЕТЕ НА ГРЕХА, АЛЧНОСТТА И

ЛЕНОСТТА

НАПИСАНО ОТ БОРДА НА ДИРЕКТОРИТЕ, ЦЪРКВАТА

ПРОПОВЯДВАЩА ЧИСТОТА

Всички знаем историята за Коледа. Тримата мъдреци донесли

подаръци на Божието дете. Знаем за Йосиф и Мария, които търсели

убежище в град, различен от нашите, и че чудото на Христовото

рождение било наблюдавано от обикновени хора като нас.

Но светът се мени и нашият град вече не е чистата Американска

класика, каквато беше години наред. Бяхме нападнати от

немарливата работна етика на консуматора. Не е нужно да ви казваме,

на вас - нашите съседи - колко лошо затварянето на най-големия ни

работодател, Фурнейс Стийл Манифактуринг, и затварянето на

въглените полета на Кристъс засегнаха гради ни. Изпитали сте тази

болка сами. Трудолюбивите, богопочитащите членове на това

общество са посрамени от седенето на опашка пред кухнята за

социално слаби. Но замисляли ли сте се защо бяха затворени? Заради

намаляващия доход и цифрите. Човешките същества не са бройка и

Бог не опрощава. Неговите чеда страдат напразно. И това е

безсмислено.

Тази седмица загубихме безценна душа в незаконен капан на един от

външните. Външен човек намерил нашата мила, но не можем да

спрем да се питаме - ако тя беше спасена от член на тази организация,

дали нямаше още да е жива? Защо отне толкова много време да се

спаси детето? Кой я е принудил да се скита толкова надалеч в полето?

Вълците започнаха да нападат нашите говеда по настояване на

Господ. Заразна чума кара други да страдат, за да може ние да се

кланяме пред Него. Тези които са праведни, са богати. Господ презира

грешния. Той унищожава ненаситния, бичува разкоша, разпространен

от Дявола сред нас. Обединете се, братя и сестри. Поклонете се пред

Господ, който може да накаже грешния и да спаси праведния.

Изгонете противника на Господ, пречистете себе си и децата си.

Нашите деца ще се раждат здрави, вместо да умират преди да

напуснат майчината утроба. Има действащо зло в този град и е наш

дълг, като Християнски воини, да се борим. Да се борим с нашата

вяра, нашите думи и нашите юмруци, ако се стигне до това. Дяволът

играе нечестно. Ние трябва да започнем с тези, с които се съюзяваме.

Трябва да изолираме Дявола и да предпазим праведните.

Но ако не правим нищо, ако игнорираме Божите заповеди, ако

захвърлим съглашението, което направихме с прераждането на

духовете ни, тогава заслужаваме това, което Господ е отредил за нас.

Трябва да насилим злото да ни напусне, трябва да изгоним врага на

Господ далеч от нашите граници, само тогава ще намерим безкраен

живот във всемогъщия Рай. Ние подготвяме списък с молитви, които

ще публикуваме веднъж седмично, за да помогнем на вярващите да

спасят изгубените души сред нас. Странниците, тези, които не следват

вярата, имат нужда от силно насърчаване, за да потърсят в сърцата си

Всемогъщата истина. Накарайте тези съседи да знаят, че се молите за

тях, за тяхното безкрайно щастие и нека тези, които стъпват настрани,

да бъдат предадени на яростта, която само Той може да притежава и

да наказва грешните. Ние живеем в Откровение не по случайност -

дойде времето, когато света трябва да познае славата на Бог и

неговата присъда.

Смаяна, попитах:

- Това е днешния вестник? На първата страница?

- Да -Леличка измънка думата.

Повдигнах вежди и я дарих с малка усмивка, опитвайки се да смаля

напрежението в стаята.

- Звучи като нещо от учебник по история. Нима „поразявам‖ все още се

използва?

Тя ме дари с израз, постигнат след 106 години опит.

- Погледни по-отблизо, Меридиън. Прочети и останалото сега.

ВАШИТЕ ДУШИ РАЗКРИТИ

УРОК СПОРЕД ПИСАНИЕТО

НАПИСАНО ОТ НАШИЯ ГОСПОД,

ПРИПОМНЕНО ВИ ОТ ПРЕПОДОБНИЯ ПЕРИМО

„... пазете моите закони, моите присъди и ги вършете; земята, където

Аз ще ви заведа да живеете, не ще ви изхвърли обратно.” Господ е

ясен. Тези, които са нечисти, ще бъдат прогонени. Тези, които не

следват Неговите присъди и закони, ще бъдат унищожени. Дяволът

прави всичко, за да ви привлече – вас, вашия партньор и вашите деца.

Винаги трябва да сте бдителни. Винаги в съпротива срещу

злодеянията му.” Също мъж или жена, които имат подобен дух или е

магьосник, ще бъде убит. Братя и Сестри, получих съобщение, че

Богоявлението наближава, а с него ще дойде и Всемогъщата присъда

за нашите сърца. Голямо зло ще сполети невинните скоро, и вие ще

знаете, че говоря истината, точно както Всемогъщия повелява.

Дяволът държи Силия Смитсън; дали той ще съблазни и вашите деца

от техните семейства?

Трябва да се държим заедно. Никой няма да бъде пощаден от

присъдата, всички ще се изправим пред Всемогъщия и той ще отчете

греховете ни. Дали ще отбележи, че прочистихме това място в Негово

име, или Той ще повтори, че сме нарушили Неговите заповеди и

закони? Той казва, ”Ти не трябва да търпиш вещица да живее...” В

името на Господ, човекът, който е сторил това нещо, непременно ще

умре... ”. Дали ще бъдете изненадани, когато сте изпратени пред Ада,

или когато застанете пред Всемогъщия Рай? Ние трябва да действаме

сега. Трябва да действаме заедно, за да се подготвим за пътя на

чистотата. Шести януари идва. Дали вие ще сте готови ? Аз ще бъда.

Присъединете се към мен. Амин.

Спрях да се усмихвам. Явно пропусках нещо в цялата картинка. Беше

уводна статия с цитати от Библията, в малък вестник и мъжът със

сигурност беше чалнат. Никой нямаше да му обърне внимание на

фантастичните бръщолевеници. Нали?

- Какъв е проблемът?

Леличка седна срещу мен и събра китките ми.

- Само дето не казват, че ти си убила Силия. Тоест, не директно.

- Какво? - Проверих отново, но думите се разбъркаха по страницата. - Тя

нямаше да успее. - Прошепнах, едва казвайки думите. - Ти каза, че тя няма

да успее.

Леличка кимна:

- Вече не съм добре дошла в родилното. Карсън ме помоли да пазарувам в

другия град. Били не е имал свободен час, за да ми направи косата от

месеци.

- Перимо те е нарочил - Тенс се отдръпна от плота и тръгна по дължината

на кухнята.

Като обезумяла се опитвах да разбера каквото чувах, но не можех да

наваксам.

- Аз работя с Дявола, според този пророк. - Леличка смачка хартията и я

хвърли през кухнята. Никога не я бях виждала толкова разстроена.

Почувствах, че трябва да я успокоя.

- Това е нелепо. Никой не вярва в тези неща вече.

Тенс се изкикоти:

- За това ли са спуканите гуми, телефонните обаждания, обезкървените

трупове и стрелите на предната врата? - Той повдигна вежди, карайки ме

да свържа фактите.

Свих се по-навътре в себе си, сякаш така щях да предпазя себе си, нас, по

начина, по-който мислех, че думите работят.

- Имате предвид, че ако Атерноктите са тук и църквата прави тези лоши

неща, то тогава те работят заедно?

Леличка обмисли това за момент.

- Предполага се, че те са като нас - не причиняват смърт, само отвеждат

душите до Унищожителите, ако получат шанс за това. Но не знам. Никога

не съм срещала Фенестра, която да е оживяла след контакт.

- И какво ще правим?

Кустос подраска на задната врата и се изправи на задните си крака,

усмихвайки се, когато Тенс я пусна.

Леличка застана до прозореца и се загледа. Тишината се проточи.0

- Ще отидем в църквата. Нека каже това в лицето ми.

Поклатих глава.

- Не мисля, че това е добра идея. - Чувствах се все едно си играя с кобра;

не би ли по-добре да се отдръпна преди да ме ухапе?

Тенс ме подкрепи.

- Нито пък аз.

Леличка махна с ръка все едно мнението ни не беше част от спора.

- Когато станете на 106, няма да се нуждаете от разрешението на по-

младите.Отидете да се приготвите и за Бога, нека да е в нещо прилично и в

него да изглеждате богобоязливи - подхвърли тя.

- Как изглеждат богобоязливите? - Попитах Тенс.

- Вероятно не като Спондж Боб - отговори той с усмивка и кимване към

пижамата ми, преди да си вземе ябълка и да излезе от кухнята.

Глава деветнайсет преводач Darkness92

Звуча налудничаво, знам. Но не съм луда. Не мога да го докажа, разбира

се. Единственият начин да се разбере, че казвам истината, е някоя душа да

премине през мен, а тогава тя няма да тръгне да се свързва с приятелите и

семейството си, за да им каже, че не съм смахната. Ще има други неща, за

които да мисли, когато види светлината, вместо за мен.

- Меридиън Лейн, 13 април 1946

Избрах полата от училищната си униформа, унижена да знам, че Тенс я бе

изпрал и изгладил. Помислих за другите дрехи, който бе донесъл в стаята

ми снощи. Той не погледна към мен, дори не измърмори, когато

изпелтечих „Благодаря‖, след като видях розовото ми бельо с бродирани

сребърни звезди на върха на купчинката.

Очевидно, майка не е била запозната с това, че ще трябва да изглеждам

богобоязлива, заради някакво радикално настроено паство, което смята, че

съм вещица, почитаща дявола.

Училищната ми пола и античната кремава обшита с дантели блузка, която

изнамерих в шкафа, бяха най-близко до това, което можеше да се счита за

приемливо. Обух си чифт тъмно зелен чорапогащник. Имаше дупки на

седем места, но „богобоязлива‖ не включваше голи колена.

Тръгнах бавно надолу по стълбите с петнайсет минути по-рано. Добре, че

ръката ми беше стегната около парапета, защото едва разпознах

костюмирания мъж с гръб към мен. Ох, милостиви Боже, Тенс добре се е

докарал!

Въгленово сиви райета вървяха по дължината на материала със сияещо

черна лъскавина. Може би панталона беше твърде къс, а ръкавите малко

дълги. Той се суетеше с вратовръзка пред огледалото в коридора. Трябва

да съм се отразила в него, защото той замръзна като заек, усетил опасност.

Подготвен за бягство.

Подстригал бе и косата си също. Сега бе събрана зад ушите му. Гледаше

ме в огледалото. Не можех да прочета изражението му; беше затворено,

предпазливо, и може би малко страхливо.

- Хубаво. – Преглътнах другите глупави думи, който исках да изхвърля от

устата си.

Той измърмори и продължи с оправянето на вратовръзката.

- Ето, аз мога да го направя. – Подадох ръката си. – Трябва да я завържа на

мен, но после можеш да я стегнеш на теб.

Той спря и обмисли предложението ми.

- Наистина. Подай ми я. Баща ми ме научи. – Това беше един от няколкото

баща-дъщеря моменти, който си спомням.

Тенс неохотно подаде вратовръзката от сива коприна, която миришеше на

кедър. Обвих я около врата си, опитвайки се да игнорирам топлината

прилепена на нея, и затворих очите си, визуализирайки стъпките и

надявайки се, че няма да се направя на глупачка. С последно дръпване,

изпънах възела на живота си. Вдигнах вратовръзката над главата си и я

предадох на Тенс. Той измънка отново и я пъхна на врата си, стягайки

възела и изправяйки продължението й. Заглади надолу колосаната бяла яка

на ризата си, но пропусна малко отзад, където се впиваше в косата му.

Посегнах и я обърнах надолу, забелязвайки бързото плъзване на косата му

по пръстите ми, и застиналото му тяло при докосването ми.

- Хайде да пренесем шоуто на пътя. – Гласът на Леличка маршируваше

пред нея надолу по стълбите.

Аз отскочих назад от Тенс, сякаш щях да бъда хваната да правя нещо

ужасно неприлично.

- Благодаря – измърмори той и се премести назад от мен. Мисля, че се

изчерви. Обърнах се към Леличка, очаквайки костюм, който беше само

стъпка пред нейните обикновено безпогрешни класически дрехи. Челюстта

ми падна.

Леличка беше бляскава в пурпурен костюм с пола. Движеше се като

Кралицата на Англия, и общото впечатление беше такова, каквото би

накарало викторианската Елизабет да се гордее. Пластове от подплати се

подаваха изпод края на полата. Сако като корсет обвиваше тънкия й торс и

подчертаваше бюст, за който не бях наясно, че притежава. Дори Кустос

изглеждаше заварена със свален гард.

Леличка заглади чифт бели ръкавици и ми ги подаде. Тя постави морско

синя шапка без периферия, завършена със синя къса воалетка, на главата

ми и я тупна надолу за ефект.

- Ще носиш и това.

- Трябва ли...

- Да, трябва. Не ми трябват тези Вярващи да казват, че не следваме

обичаите им.

- Те носят ръкавици и шапки?

Тя ми метна твърд поглед и обви дебел шал около врата ми.

- Чувала ли си някога за религия, която проповядва да отиваш гола? Не

отговаряй на това. Те изискват да се покриваме. За това се покриваме.

Имах чувството, че аз ще бъда единствения човек под осемнайсет, носещ

шапка, воал и ръкавици, но това беше шоуто на Леличка.

- Както и да е – казах, игнорирайки твърдо огледалото, докато преминавах

покрай него. Тенс си наметна тренчкот от най-меката кожа, омачкано и

износено от годините.

- Красив си почти толкова, колкото и моят Чарлс в това. – Леличка отвори

килера за палта и посочи към купчината кутии за шапки на върха на рафта.

Тя беше доста по-ниска и не можеше да ги достигне. – Втората от горе

надолу ще завърши тоалета ти.

Тенс посегна и свали кутията. Леличка махна капака и отдръпна

жълтеникавата тънка хартия. Издърпа мека шапка с цвят на дървени

въглища със синя сатенена лента, и каза на Тенс:

- Наведи се.

Той се наклони, свивайки краката си, докато Леличка успееше да достигне

лесно главата му. Тя постави шапката под ъгъл.

Сърцето ми се запъна и си напомних да дишам. Тенс се издигаше като

един от онези черно-бели филмови звезди – гангстер, опасен и обсебващ.

- Харесва ли ти? – обърна се той към мен.

Не можех да изкарам думи навън; просто кимнах.

- Елегантно – прокламира Леличка с пляскане с ръце. Тя замарширува пред

нас към Ланд Роувъра. – Ще закъснеем, ако не побързаме.

Опитах се да се нося леко покрай Тенс, вместо да се препъвам в краката си.

Не успях точно да реализирам такава лека походка, но поне не се изложих.

- Размяна? – прошепна ми.

Задавих се със смях. Гледката на него, носещ античния тюл на Леличка на

главата си изпрати кискане да се пени в стомаха ми.

- Абсолютно – казах над рамото си, докато той заключваше бравата на

предната врата.

Тенс зави на друг ъгъл. Наредени места за паркиране се разпръснаха пред

нас. В далечината, поставена на склона на планините Сангре де Христос,

бе огромната структура от цимент и хром, покрай която преминахме

миналата нощ. Беше сграда, по-подходяща за град с население десет пъти

повече от онова, с което Ревълейшън се гордееше.

- Това църква ли е или летище?

- Да. Винаги съм си мислел, че само самолетите й липсват – промърмори

Тенс.

- Изчакайте да видите вътрешността на тази чудовищност. Промъкнах се

вътре веднъж, за да видя за какво е целият този шум – каза Леличка,

потупвайки рамото ми.

Обърнахме се надясно и като че ли светът стана по-светъл, сякаш слънцето

бе изгряло и улицата беше по-щастлива.

- Ще ви оставя и ще отида да паркирам – каза Тенс, адресирайки към

Леличка.

- Няма нужда...

- Да, има. – Той си проправи път през пешеходци, усмихващи се и смеещи,

все едно отиват на парти, а не на църква. Шапките, воалите и токчетата на

жените допълваха костюмите от три части на мъжете и лъснатите им

обувки.

Тенс спря в зоната за паркиране и откопча колана ми.

- Стегни се – каза ми той, след това погледна настрани, сякаш искаше да

каже още нещо, но не знаеше как.

- Хайде, дете. Нека се изправим пред това.

Отворих вратата и се хванах за ръката на Леличка, докато тя отбягваше

снежните преспи и ледените купчинки по бордюра. Косъмчетата по

задната част на врата ми настръхнаха.

Тенс срещна очите ми, но не успях да прочета изражението му.

- Ще се върна веднага.

Кимнах и поставих ръката си в ръкавица върху тази на Леличка.

- Ще чакаме тук за Тенс – каза тя, потупвайки ме.

Веселият разговор около нас изглежда замря. Мъж, който не разпознавах, с

блестяща роба от чисто бяло стоеше на прага и посочи към нас.

- За нас ли говорят? – попитах, смущение почервеняваше страните ми.

- Да отидем и да ги поздравим. – Леличка се преструваше, че не забелязва

и замарширува напред.

- Трябва ли? – промърморих.

- Джак, колко хубаво да те видя отново. Мога ли да те представя на

племенничката ми, Меридиън? – Обръщайки се към мен каза: - Джак и

жена му Никол имат шест красиви деца, за които помогнах в раждането.

Най-голямата отива в колеж следващата година. Как са децата, Джак?

- Добре. Радвам се, че дойде, Мери. Молим се за душата ти на всяка

вечеря.

- И не е ли това мило? – Леличка докосна ръката му и игнорира

потрепването му. – Намери ли си работа вече?

- Преподобният ми помогна да си намеря позиция в училището.

Преструвах се, че не забелязвам шепотът и погледите, докато хората се

движеха около нас, оставяйки ни широко място.

- Ако ме извините, трябва да поздравя хората зад вас. – Джак се извърна

настрани преди дори да е довършил изречението.

- Не познаваш ли всички тези хора? – запитах Леличка.

Тя кимна без дори веднъж да погледне към мен.

- Познавах ги. Те решиха, че да ме познават не си струва риска. Или са се

преместили тук, за да отърват града от хора като мен – каза тя, отговаряйки

на незададения ми въпрос. – Ох, ето го идва и твоя млад мъж. – Тя се

усмихна, когато Тенс пристигна.

- Ох, той не е...

- Разбира се, че е. – Тя се изкиска.

Тенс крачеше нагоре към нас с дългото си палто и готината шапка. Почти

можех да видя усмивката в очите му. Той подаде ръка към Леличка.

- Ще влизаме ли?

- Да, благодаря ти. – Тя пое ръката му и можех да видя проблясък от

младата жена, която е била преди с нейния Чарли.

Тръгнах след тях и осъзнах, че ръцете ми треперят.

Тенс посегна и вплете пръстите си през моите.

- Тук съм – каза той. Кимнах, чудейки се защо страх бе затегнал червата

ми. Трябваше да затворя устата си няколко пъти докато вървяхме през

просторните коридори. Те бяха очертани със цветно изписани прозорци,

изобразяващи сцени от Библията, и музика от огромен орган изпълваше

пространството с химни. Тази сграда и тези хора ме накараха да се

чувствам много малка.

Глава двайсет преводач Darkness92

Посрещачът, който раздаваше програми, ни игнорира, дори след като

Леличка се обърна директно към него:

- Колко хубаво е да те видя, Девлин. Вярвам, че децата ти са здрави? – Не

се спряхме, а направо преминахме покрай него.

Държах очите си направо, докато Леличка ни водеше надолу към центъра

на светилището.

Беше огромно със светещи тръби на органа и чиста платформа, която се

извисяваше над хората. Знаех си, че вратът ще ме боли до края на

службата. Муха жужеше близо до ухото ми за около минутка, и тогава

затихна след като удари пода зад мен. Молех се да няма умиращи хора с

нас в църквата. Ниското бучене от шепот и скърцането на пейките от

хората, мърдащи се на тях се извиваше зад нас. Почувствах се, все едно

целият град присъства.

- Мисля, че очакват да избухна в пламъци. – Леличка поклати главата си в

забележка. – Почти всеки, който познавам, е тук, като изключим няколко.

Тя спря пред наполовина зает ред и ми направи знак да седна. Не исках да

се пускам от ръката на Тенс, и не се пуснах. Държах се за нея, когато майка

с три малки деца избяга надолу до далечния край на реда и извън пейката,

след което се премести няколко реда назад.

Познатите звуци от песента „Неделно училище‖ заприиждаха през

усилвателите и маскираните говорители около нас. С промяната на всяка

песен енергията и разгорещеността нарастваше. Съборът пееше, пляскаше

и танцуваше като едно. Пот гланцираше лицата около нас, но пеенето

продължи.

Ръмжене от тълпата ме накара да се обърна. Образувайки обърнато V,

Перимо и шайка от мъже с роби с походка и държане на бодигардове,

дойдоха надолу към центъра на страничното крило на църквата.

Леличка се наведе над Тенс, за да ми каже:

- Дванадесетте му уж последователи.

Последните трима, включително и Перимо, бяха нечовешки с красотата си.

Те бяха „След‖ снимките на най-добрите пластични хирурзи.

Преподобният Перимо беше във върха на това V, очевидно поглъщащ

енергията около себе си. Той спря да поздрави хората и докосна ръцете на

късметлиите, докато маршируваше надолу по пътеката между редовете

скамейки. Стъпките му не се поколебаха, когато достигна нашия ред;

вместо това наклони главата си към Леличка и ми даде усмивка, която

беше едновременно зловеща и потайна. Не знаех това значи добро нещо,

или „Предизвикателството прието‖, но имах чувството, че ще разбера.

Той заговори в малък микрофон с цвят на човешка кожа, а музиката спря.

- Ще пея „Хвала на Бога на Израел‖.

Той издигна ръцете си, като че ли благославяше хора и използва движение

като на диригент, за да изключи звука. Всеки затихна. Увиснах на ръката

на Тенс и той ме стисна обратно.

Тогава преподобният Перимо се изправи към събора.

- Първо, виждам нови лица по местата днес. Молехме се да чуеш думите на

Всесилния в живота си, и да се присъединиш към нас в това свято място.

Мога ли да получа Амин?

Хората отговориха като един:

- Амин.

Преподобният Перимо продължи.

- „Когато засвиря с тръбата, аз и всички, които са с мен, тогава да

засвирите и вие с тръбите от всички страни...‖ – Той вдигна ръцете си и

тръба зазвуча, сякаш идваща от навсякъде.

- Амин. Амин. – Преподобният Перимо пристъпи към платформата.

Хайката му бе седнала в огромни, натруфени покрити с кадифе кресла зад

него.

-„ Аз не съм сладкодумен... И Господ му каза... Ще бъда устата ти, и ще те

науча какво трябва да кажеш!‖ Питали са ме, защо използвам Библията

като основа за службите си. Аз съм мъж като вас, човек, склонен да греши.

Но думата на Бог ни бе дадена при сътворението. Това е велик подарък.

Отговорът на всеки въпрос е тук вътре. – Той вдигна грамадна Библия от

подиума пред него. – Душите ви знаят истината. Знаете, че като Мойсей аз

говоря само командите на Всемогъщия. Доказвал съм ви това не един път.

Кой ви каза да гледате добитъка си?

- Ти ни каза! – изкрещя жена.

- Кой ви каза, че скитащите деца са играчки на дявола?

- Ти ни каза! – Мъж вдигна юмрука си.

Гласът му беше хипнотизиращ. Това бе Библията, все едно доставена от

Рая отгоре. Акустиката на църквата даваше богат тембър на гласа му и

съвършеност на думите, докато той продължаваше да цитира Стария Завет.

Тенс ме смушка с лакът и огледах другите безукорно спретнати мъже до

Перимо.

- Онези високите дойдоха в града веднага, след като той се появи тук.

Един от дванайсетте се изправи, погледът му оглеждаше всеки един седнал

отдолу.

- „Пазете се от него и се подчинявайте на гласа му, не го провокирайте; той

няма да извини престъплението ви: моето име е в него.

Кимането и тихото „Амин‖ из публиката ме лишиха от сила.

Преподобният Перимо тропна с крак.

- „И този, който клевети името Господне, той несъмнено ще бъде наказан

със смърт...‖ Това са силни думи, братя и сестри, но Всемогъщия не

смекчава значението им. Има война, водеща се за душите ви. Трябва да се

уверите, че семейството ви, приятелите ви, съседите ви помагат да

извървим нашия път. По-добре един загинал в Ада, отколкото всички ние.

Амин?

- Амин! - изкрещя сборът. Няколко хора се изправиха и запляскаха.

Леличка се намести на мястото си и мърмореше на себе си.

- „Ако вървите след законите ми и спазваме заповедите ми и ги

изпълнявате; тогава ще ви дам дъжд и подобаващ сезон, и земята ще ражда

продукцията си...‖ Къде е Брандън МакАфий?

Мъж се исправи.

- Тук.

- Брандън, как са зърнените ти земи този сезон?

- С двеста процента повече от миналата година.

- Какво беше различното?

- Бях спасен миналата Коледа.

- И Всевишният се погрижи за теб богато?

- Да, сър, направи го. И гърбът не ме боли вече също.

- И изцеряване! Възхвала, Амин!

- Амин!

- „И ако вървите срещу мен и не се вслушвате в мен; ще ви донеса седем

пъти повече неприятности, според греховете ви. Ще изпратя също и диви

зверове сред вас, които ще ви ограбят децата и унищожат добитъка ви...‖

Господ знае. – Перимо посочи към друг мъж в хайката си. Мъжът се

изправи. – Тази седмица малката Селия ни бе изтръгната и е имало две

грешки. Преди да бъдем спасени, кой видя че града западаше всеки ден?

Шосетата бяха празни, никой не пристъпваше, никой не мърдаше тук. Но

сега наши семейства се нанесоха тук миналата седмица – може ли Стоунс,

Роджърс, Грегс и Патерсънс да станат, моля?

Четири млади семейства станаха и бяха аплодирани.

Тогава Преподобният Перимо каза:

- „И когато хората се оплакват, дразнят Господ: и Бог чул; и гнева му беше

безмилостен; и огънят на Господ гореше сред тях и ги погълна...‖ Не знам,

дали сте чули или не, но къщата на семейство Ломбардо бе запалена

миналата нощ. Те избягаха, но трябва да се молим за душите им, да са чули

предупреждението от Бог.

Леличка ахна.

- Има хора, които ще ви кажат, че Господ не пали пожари. Че той не

увеличава труповете на вярващи. Че него не го интересува кои са

приятелите ни, или как третираме невярващите. – Перимо поклати глава. -

Библията ни казва друго: „И те ще го замерят с камъни, докато умре;

защото той поиска да те отдалечи от Господа, твоя Бог...‖ Той никога не

сваля очи от нас. Нито за секунда. Не съм сигурен, дали изобщо мига.

Жена из публиката се изправи и закрещя:

- Разкайвам се, разкайвам се. Спаси ме, о, Господи, спаси ме.

Тенс промърмори:

- Госпожа Девлин. Чудя се, колко пъти е трябвало да упражнява тази

реплика.

Преподобни Перимо вдигна ръка за тишина и хората се укротиха.

- „Но вие, които се придържате към Господ, твоя Бог, сте живи всички този

ден.‖ Сега тези, които биха желали специална благословия могат да

застанат пред мен. Кой има нужда от докосването на Бог? Кой друг се

разкайва? Кой вярва в Бог, нашия Всевишен? – Групата започна да свири

съвременен Християнски химн и Перимо каза: - Кой е на Божията страна?

Нека дойде при мен.

Редове хора станаха и бяха разпоредени в редица по един през предната

врата на църквата. Перимо направи знака на кръста и кимна. Орган

избухна и хора запя долу по наклонената греда.

- Изправи се. – Леличка инструктира Тенс, но когато разпоредителката

дойде на нашия ред ни прескочиха. Тълпата не спря, за да ни позволи да се

присъединим към процеса. Леличка помаха към Перимо.

- Извинете, но ние бяхме случайно пропуснати.

Не знаех, че гласа й може да лети толкова чисто или силно. Молех се да не

припадна от смущение.

Разпоредителката погледна към платформата за инструкции. Преподобни

Перимо тръгна към нас през разделящата се тълпа.

- Искаме благословия – каза Леличка, когато Примо ни достигна,

извисявайки се като кула пред нас.

- Благословиите са за вярващи. Вярвате ли във Всевишния? В Неговата цел

за живота ви? В неговите решения и команди? – Той се наведе надолу,

докато не беше очи в очи с Леличка, без да мигне веднъж.

Брадичката й се изправи, и ако гръбнакът й можеше да се изправи напълно,

тя щеше да се издължи до неговата височина, и дори още повече.

- Вярвам в Създателя – каза тя с богат, уверен глас, който не позволяваше

никакъв спор.

Той й даде половинчата усмивка, наполовина самодоволна, и наклони

главата си сякаш обмисляше невъзпитания бунт на дете.

- Разкайваш ли се за злия си начин и прогонваш ли дявола, който обитава

душата ти? – Той се наведе към нея, тонът му беше мил и приличащ на

приспивна песничка.

- Аз съм дете на Създателя. Не съм зла. Никога не съм била зла. Аз съм

дете на светлината.

Гласът му се омекоти дори още повече, сякаш говореше на младо и

глупаво дете.

- Дяволът силно е хванал душата ти, нали?

- Дяволът не е в душата ми, господин Перимо. Живяла съм тук през

повечето време от живота си, и познавам повечето от тези хора. Те ще ви

кажат, че не съм извършила нищо зло.

Знаех, дори след като Леличка го каза, че няма да намерим никой да

застане зад нас.

- Ако не се разкаеш, Всевишния не може да работи върху теб. Не мога да

направя нищо за теб. Може да имаш знака на кръста върху себе си, но той

няма да бъде на Всевишния, докато не избуташ дявола от душата си. – Той

заговори чисто в микрофона отново. – „В този ден свещеника ще направи

изкупление за вас, да ви изчисти, за да сте чиста пред Бога.

- Аз съм чиста. Но вие сте самият дявол, нали? – Леличка му прошепна, но

микрофона го хвана.

Събранието ахна в унисон, и Тенс се мръдна, сякаш да защити Леличка.

- Да ги изпратя навън? – Джак се появи до лакътя на Перимо.

- Не, остават. Може би ще успеем да поработим над душите им и да ги

спасим, все пак. Преди да ни напуснат завинаги. – Перимо тръгна обратно

към платформата и продължи службата, все едно нищо не се бе случило. –

„И той каза, вижте, Господ, нашия Бог, който ни бе показал славата Си и

величието Си, и сме чували гласа Му от средата на огъня... Отиди близко и

чуй всичко, което Господ, нашия Бог ще каже... и го извърши.‖

Дванайсетте му подлизурковци станаха като един и казаха:

- Амин за Господ. – Тълпата повтори думите, докато тръби свиреха за фон.

Злобни погледи бяха насочени към нас от всяка посока.

- Да се разкараме от тук. – Тенс стисна ръката ми и заведе мен и Леличка

нагоре по пътечката между скамейките. Не мисля, че спряхме за да

подишаме, докато не бяхме в Ланд Роувъра и църквата не се виждаше

наблизо.

Докато се прибрахме вкъщи Леличка беше задрямала. Беше бледа и кожата

й изглеждаше тънка като хартия, сякаш бе потънала в самата нея.

Телефонът звънеше, когато минахме през вратата. Не бях сигурна, дали

трябва да отговаряме. Обаче преди да успея да изкажа притесненията си,

Леличка вдигна телефона. Тя ставаше все по обезпокоена и по

обезпокоена, докато най-накрая не върна слушалката на мястото си.

- Какво има? – попитах, без да съм сигурна дали ще успея да понеса още

едно нещо.

- Как се чувстваш? – Тя обхвана лицето ми с ръцете си и надникна в очите

ми.

- Добре.

- Мисля, че е време да дойдеш с мен.

- Кой беше това?

- Стар приятел. Няма време да се преобличаш. Той не е надалеко.

- Къде отиваме? – Навлякох палтото си обратно.

- Да вземеш следващият си урок.

- Какъв е той?

- Как да пропуснеш склонна към това, но силна душа през прозореца си.

- Кой?

- Най-добрия приятел на моя Чарли. Джаспър Лодж. Внучката му ме моли

за това. Той няма да има нищо против, ако си там и ти.

- За какво?

- За смъртта му, малката ми. За неговата смърт.

Глава двайсет и едно преводач Valzzi

21 декември 1974

Няма пол. Нито мъж, нито жена. Няма единствено число. Нито

множествено. Малкото хора, които използват повече от три процента от

мозъците си, знаят това. Например Айнщайн. Той знаел неща, които малко

хора могат да разберат, дори с визуална подкрепа. И докато повечето хора

не могат да проумеят липсата на пол и количество, когато става въпрос за

създания като Фенестрите, поне трябва да опитаме. Затова аз опитвам, не

винаги успявам, но това е моят път.

- Линеа М. Лин (1900-1975, убита от Атернокти, никога не е доказано, смъртта обявена за удавяне) – Нейната братовчедка, Меридиан Фулбрайд, 3-ти март 1975.

Паркирахме до стар Рамблер. Няколко котки се прокраднаха покрай нас,

куче излая в далечината. Сено беше разпръснато върху дълбоката кал и

киша, но все пак подбирах пътя си внимателно към широката веранда.

Котките измяукаха и ни съпроводиха вътре, когато Леличка влезе.

Тя се отправи направо към спалнята, показвайки в движение. Била е в

къщата много пъти.

-Здравей, Джаспър. Това е моята племенничка, Меридиан. Тя е една от нас.

Поколебах се на вратата на спалнята, опитвайки се да се приспособя към

страха. Защо старият човек ме плашеше?

Подскочих, когато един глас заговори зад мен.

-Дядо ми е един от последните живи ветерани от Втората Световна Война.

Артилерист на B-17, в деня на атаката той щурмувал плажовете със своите

приятели. Не можеш да минеш представянето без да споменеш това. -

Жена с дълга сплетена коса и селска пола влезе в стаята и седна срещу

Леличка. - Здравей, Леличко. Радвам се да те видя отново.-Миризмата на

пачули и бор нахлу след нея като облак.

-Сара, много време мина.-Тя сложи ръка върху драпираната кувертюра.

Идеята за човек на войната, принизен до тази малка рамка, беше нелепа.

-Той едва се държи, Леличко. Не е останало много от него там вътре. В

неговите документи пише да се обадим на теб, когато стане време. - Сара

се засмя и отпи от чашата си. - Той обичаше да се хвали, нали?

Леличка ми направи знак. Бавно минах от едната страна на леглото. - Това

е моята племенничка Меридиан. Направих тази кувертюра, когато баба ти

почина, Сара.

Клепачите на Джаспър не трепнаха и дишането му имаше ритмичен,

автоматизиран ритъм, въпреки че не беше прикрепен към апарат.

Леличка сграбчи ръката ми. Нейните бяха все едно бях сграбчила

пламтящото слънце в шепите си. Толкова топли, а моите толкова студени.

-Имаш ли да кажеш нещо друго, Сара?

Сара спря и остави чашата си.- Той знае. Всичко беше казано.

- Добре тогава. Меридиан, искам да затвориш очи и да си представиш

прозореца. Ще направиш това сама.-Леличка пусна ръката ми.-Губя силата

си, вече няма да мога да те пазя.

Хвърлих поглед на Сара, без да знам как ще реагира.

-Аз съм проницателна - каза тя като сви рамене. - Няма да ме шокираш.

Кимнах, без да се доверя на гласа си, и затворих очи. Стиснах ги прекалено

силно и видях онези дъги - цветни топченца и искри зад клепачите ми.

-Отпусни се - Леличка ме насочи - Дишай.

Опитах се да отпусна рамената си и насилих въздуха в неотзивчивите си

дробове.

-Сега си представи прозореца. Успяваш ли? - попита тя.

Кимнах. Представях си голям прозорец, бели дантелени пердета,

покриващи стъклото като сняг.

-Сега го отвори. Остави вятъра да профучи през него. Какво има отвъд

прозореца?

Задържах очите си затворени и се наклоних по-напред.

-Не прекалено далече. Стой от тази страна, чуваш ли? - Гласът на Леличка

ме изтръгна от порива да прекрача, от натиска да продължа. - Кажи ми

какво виждаш, Меридиан.

-Ч-ч-ч..- прочистих гърлото си и опитах отново.- Червени, множество

червени цветя.

-Макове ли са?-попита Сара.

В този момент знаех, че са червени макове от Полетата на Фландърс,

въпреки че нямах представа откъде го знам.- Да. – Усетих някой зад гърба

си.

-Това е добре. Сега трябва да се отдръпнеш. - каза Леличка. - Махни се от

пътя на Джаспър - стой далеч от прозореца и от него.

Обърнах се, опитвайки се да се махна от пътя. Почувствах се оплетена,

сякаш играех Туистър с няколко невидими същества. - Не мога.-

Продължих да се отдръпвам от прозореца. Ръцете ми започнаха да парят, а

главоболие прониза слепоочията ми. Някак отдалеч чух гласа на Леличка.

Бях се върнала във ваната, задържайки дъха си и жадувайки за въздух.

-Напротив, можеш. - Почувствах как се помръдвам. Можех да видя

маковете, но сега видях и стаята, моята жълта стая с маргаритките по

одеялото и леглото с бял балдахин. Джаспър се обърна от прозореца и ме

погледна.

-Благодаря ти. Кажи на Леличка, че съм й длъжник. - Джаспър докосна

скулата ми съвсем леко и прекрачи през рамката на прозореца, в маковете.

Имаше движение в поляната и можех да видя хора, които вървяха срещу

него.

Чувствах се, все едно плувам срещу течението. Част от мен искаше да

отиде с него.

Продължавай.

Беше толкова красиво и спокойно. Толкова светло.

Не познавах хората, но нямаше нужда - можех да видя безкрайната радост.

Заслепяваща, пронизителна нужда разрушаваше тялото ми в спазми.

Глава двайсет и две преводач Valzzi

Имаше силно пукане и подскочих, очите ми се отвориха широко, обратно в

стаята на Джаспър. Стиснах ръката на Леличка.

-Затворих прозореца вместо теб. Почти го направи сама. - Леличка

помилва скулата ми. - Как се чувстваш?

Зейнах, изненадана да бъда обратно в тялото си. Беше странно да чувстваш

тежкото усещане за ръце и крака отново. Главоболието ми намаля, но не

изчезна. Стомахът ми се преобърна, но не мислех, че ще повърна. Костите

ме боляха значително, но това също беше отминаващо усещане.

-Добре ли си? - Сара заобиколи леглото и застана до мен.

-Така мисля..ще се оправя. - Не можех да скрия изненадата в гласа си. -

Той каза, че ти е длъжник, Леличко.

Сара отрони няколко сълзи.

-Не знам от къде знаеш, но съм сигурна, че той ще премине.

Обърнах се към нея, чувствайки нуждата да споделя.

-Имаше хора. Той беше щастлив.

-Благодаря ти. - прегърна ме тя. - Сигурна съм, че повечето хора се

съмняват в дарбата ти, но ти благодаря. Направи го лесно за него.

Предполагам това беше същността, нали? Повечето хора се страхуваха. Но

дали се страхуваха от мен или от самата смърт?

-От смъртта е. Не от теб. Те всъщност не те виждат, толкова са заслепени

от страха от смъртта .- каза Сара.

Погледнах я. - На глас ли го казах?

-Не. - усмихна се тя. - Искате ли чай или горещ шоколад, преди да тръгнете

обратно?

-Не, благодаря ти, Сара. Меридиан има нужда от дрямка. - Леличка се

засмя. - Или аз имам!

-Ще бъда тук още няколко седмици, нареждайки нещата му - обади ми се,

ако имаш нужда от нещо. - Сара разрови из чантата си и ми подаде визитна

картичка. - Обади ми се, ако си в Ню Йорк и имаш нужда от място за

престой. Не е много, но е дом и е твой.

-Благодаря. - Натиках картичката в задния си джоб и й върнах усмивка.

Можех да си представя да съм приятелка с нея, въпреки че тя беше към

трийсетте и имаше лъскавата фасада на нюйоркчанка, въпреки хипи-

аксесоарите си.

Леличка ми подаде ключовете за колата. - Карай бавно и всичко ще е

наред.

Исках да споря с нея. Но имаше сива сянка на скулите си и устните й бяха

обагрени в тъмно синьо. Затворих уста и казах, че ще се моля да стигнем

вкъщи цели.

През целия път наобратно карах с пет мили в час, но не ударих нищо и

останахме на пътя. Хъркането на Леличка беше единствения звук в колата.

Веднъж като стигнахме вкъщи, отлепих пръсти от волана и поех дълбоко

дъх за пръв път, откакто се бях качила в колата.

-Имаме ли бонбони ликъриш?

-Може би в килерчето. Това ли ти се иска? - Леличка направи пауза,

откопчавайки колана си.

-Да, черни бонбони, подсладени с женско биле и сандвич с мед, всъщност.

-Любимите на Джаспър?

Помислих за това и кимнах. - От детството му. Звучи отвратително.

Определено трябва да го опитам.

Държах леличка за лакътя, докато вървяхме по стъпалата. Къстъс ни

посрещна със скимтене и бързо близване по ръката ми.

-Трябва да знаеш, че ще искаш да опиташ много неща, след като си

получила струпване от спомени. Помня веднъж, че пих уиски направо от

бутилката, защото един тип каза, че имало различен вкус в чаша - Не

помня името му, но знам, че това бе цялата поука от живота му.

Засмях се докато изтръсквахме от ботушите си полепналите пластове кал.-

Различен вкус ли имаше?

-Не. - Леличка се олюля и аз я хванах.

-Какво има?

-Изморена съм, предполагам.

-Сигурна ли си? Имаш ли нужда от лекар?

-Не сега. Ще глътна няколко аспирина и ще видя как съм.

Можех да позная, че имаше нещо, което не ми казваше.-Но..

-Не.

-Мога да се обадя..

-Спри. Стига си се суетила. - Вдигна ръка и потърка очите си.

Не настоявах, но не бях и доволна от това.

Леличка отиде в хола и се настани на канапето,

-Ще направя чай, става ли?

-Две бучки захар и малко мляко - каза тя, очите й затворени.

Мушнах се в малкото килерче, докато водата се топлеше, но не можах да

намеря никакво женско биле. Ами ако се обадя на линейка? Ако помоля

Тенс да я занесе до колата? Можех ли да я накарам да използва

медицината? Ами ако не е правилно да я оставям така?

Задната врата се тресна и тежки ботуши закрачиха към кухненската врата.

Старата вътрешна веранда не беше нищо повече от предверие през зимния

сезон.

Изчаквах на кухненската врата и изучавах Тенс, докато той развързваше

ботушите си и измъкваше краката си от тях. Чудех се на замайващото,

радостно усещане в основата на гръбнака си. Обичах ли го? Можех ли да

го обичам? Какво друго наименование можех да дам на това чувство на

трепет и гъдел?

Неговото лице беше като на статуя, само ъгли и вдлъбнатини, сякаш

никога не ядеше достатъчно. Ръцете му - как можех да бъда толкова

привлечена от нещо, което виждах всеки ден? Никога не бях обръщала

внимание на ръцете, но неговите привлякоха погледа ми. Чудех се какво

ли ще е да ме държат, ако би бил толкова внимателен както беше с Къстъс.

- Готова ли си или ти трябва още време?- Тенс каза, без да поглежда

нагоре.

Прочистих гърлото си и отидох до чайника. - О, ето къде си бил. -

Брилянтно.

-Ето ме.- Тенс ми се усмихна и издърпа един стол до кухненската маса.

Можех да усетя тежестта от погледа му върху гърба си.

-Къде беше? - попитах?

-Наоколо. Добре ли си?

-Да, всъщност. Не можах да го направя сама, но ставам все по-добра.-

Чайника изсвири и аз скочих в действие, сякаш това беше по-важно от

просто правене на чай.

-Някаква болка?

-Нищо, което да се задържи наоколо дълго. - Направих му топъл шоколад

и го сложих пред него.

-Благодаря. - Той докосна ръката ми и изпрати тръпки по нея.

Кимнах, отдалечавайки се и потапяйки чаените пакетчета разсеяно.

-Мисля, че чаят е готов.

Погледнах надолу към чая, който бе станал толкова гъст, че съвсем сам

можеше да държи торбичката си изправена. - Така ми харесва. - Пуснах две

захарни бучки и капнах мляко за Леличка.-Къде каза, че си бил?

-Наоколо.

Вдигнах поглед към отдалеченото му изражение и се отказах. Може би се

срещаше с някого. Това би било върха - да се влюбя в някой, който обича

друга. - Трябва да занеса чая на Леличка. - Взех чая и чайника.

-Остави я да спи. Тенс се протегна и ме спря. Изпуснах чая на пода.

-По дяволите. - Оставих чашата и взех кърпа.

-Не се притеснявай. На Леличка напоследък й беше трудно да спи; върви

из къщата по цяла нощ. Много се притеснява да ни остави да се изправим

срещу Атернокти сами. Не мисля, че трябва да я будим. Това е.-Очевидно,

Тенс мислеше, че съм разстроена от предположението му, не от правенето

на каша пред него.

-Веднъж след като се науча да го правя, няма ли да ни оставят на мира?-

Хвърлих кърпата в банята и седнах.

-Не знам. Наистина ли ще изпиеш това? - Тенс кимна към чая ми.

Беше толкова тъмно кафяв, че изглеждаше черен. - Разбира се. - Отпих и

опитах да запазя изражението си спокойно.

Той се изкикоти, но не каза нищо. По такъв начин отговаряше на

въпросите, без всъщност да отговаря. Винаги бях объркана за това, за

което питах в началото. Неговото присъствие ли ме изнервяше, или беше

нещо друго?

Имах нужда да сменя разговора:

- Между другото, ти как се озова тук?

-Вървях. Вие бяхте с колата.

Имах чувството, че нарочно тълкува въпроса ми буквално.

- Не днес. Имах предвид в началото. Как откри Леличка?

Тенс остави чашата си и я завъртя върху масата. Бях решила, че няма да ми

отговори, когато каза:

-Дядо ми. - Той си пое болезнено въздух и продължи. - Бях на дванайсет,

когато той почина. Изпратиха ме в приемно семейство. Избягах няколко

пъти, преди да успея да не се оставя да ме хванат и да ме изпратят обратно.

Не бях особено добър в криенето.

-Бил си дете.

-Може би. Може би не бях. На четиринайсет, с разцепена устна и няколко

счупени ребра, най-после разбрах от какво да се страхувам.

-Били са те на улицата?

-Не, чудовището в добрата, сигурна къща, не навън, на улиците. Никой не

го беше грижа. Никой не попита защо винаги бях покрит с синини. Те

виждаха само доброто семейство от средната класа, което приело дете,

което никой друг не иска.

Преглътнах. - Ти си се махнал, нали?

Той кимна. - Откраднах малко пари. Започнах да вървя.

- Къде беше?

- Сиатъл.

Челюстта ми увисна. - Това е дълго ходене. Защо дойде тук?

-Тайи ми каза. Каза ми, ако някога изпадна в беда, да дойда тук и да питам

за Леличка или Чарлс. Каза ми, че съдбата ми е обвързана с война на хора

и светлина. Да ги предпазвам. Имаше и още, но нямаше време.

-И си дошъл тук?

-Сменях транспорта, крадях портфейли, работих странни работи, където

можех. Дойдох тук две години по-късно. Живеех далеч от цивилизацията

през повечето време. Тайи ме беше обучил добре. Научи ме кои растения

стават за ядене и ме научи как да паля огън дори от мокри дървета. Как да

пазя топлината. Говореше ми в сънищата ми. Каза ми какво трябва да

знам,з а да остана скрит.

-Още ли го виждаш?

Гласът му прозвуча тъжно:

-Не,той спря да ми се явява в момента, в който пристъпих на тази веранда.

После започнах да сънувам...- провлачи той.

Не исках разговора да свършва.

- Липсва ли ти? Няма значение, глупав въпрос. На мен ми липсва

семейството ми, а те дори не са мъртви.

За няколко секунди слушахме скърцането на старата къща и вятъра в

дърветата.

-Не те ли е страх да си около мен? - попитах Тенс.

-А защо да ме е страх?

-Хората умират около мен. - Добре, изтъкнах очевидното.

-Не ме страх. Въпреки че видя сметката на перфектната чаша чай.

Заключих ръцете си около гърдите си. - Не те е страх и от Леличка.

-Тя е много борбена. Може да е била сериен престъпник на младини. -

Тенс спря и се приближи до мен. Изравни се с мен.

-Сериозен съм - той сви рамене, гледайки дълбоко в очите ми, сякаш

изпитваше способността ми да приемам истината. - Видях те, когато бях

малък, преди дядо ми да почине. И след това. Ти си тази, която го замени.

В сънищата ми.

-Хъх? - Не това очаквах да чуя.

-Той ми каза да мисля за живота си като мъж. Винаги ме караше да раста

по-бързо, отколкото исках. Подготвяше ме, проверяваше ме.

Подсигуряваше, че ще бъда готов за теб.

Бях забила на частта със сънищата:

-Виждал си ме в сънищата си?

-Ммм-хм. Играеше в задния двор на дома си. Слагаше глухарчета в косата

си и си измисляше истории.

Винаги харесвах повече измисления свят повече от истинския, защото там

нямаше смърт.

- После нещо стана, някаква ужасна бъркотия.

Знаех какво следваше:

- Майката котка, нали?

Той кимна:

-Тя се мушна в твоето укрепление, роди две котенца в краката ти и умря.

Сълзи замъглиха очите ми:

-Котенцата също бяха мъртви. Тя беше улична котка. Не беше на никого.

След като татко я погреба, никога не се върнах повече в укреплението.

Мислех, че е обитавано от духове.

-Не го разбрах веднага, но когато се събудих, питах дядо си.

-Какво каза той?

-Нищо. Абсолютно нищо. Не можех да го накарам да ми обясни съня. Той

просто тръскаше глава и ми се усмихваше.

-Оу. - Разочарована. Прехапах устна и замигах към пропуканите плочки на

пода на кухнята.

-Къде е чаят, миличка?-Леличка влезе в кухнята, изглеждайки дори по-

чуплива.

Тенс издърпа стол за Леличка:

-Изглеждаш готова да припаднеш.

-Дядото казвал ли ти е някога за времето си в армията?-попита тя тъжно,

преди кашлица да я прекъсне.

-Трябва да те сложим в леглото. - Тенс и аз разменихме погледи.

-Хмм, армията, така се запознахме... - Силен удар на верандата сепна

всички ни, но беше скимтенето на животно бе онова, което накара Тенс да

хване пушката и да отвори рязко предната врата.

Глава двайсет и три преводач GothicalWish

Пазете се от Атерноктите – те промениха сестрите ми завинаги. Не зная

как, но двете Фенестри, които познавах толкова добре, колкото и себе си,

сега ходят с Унищожителя като Атернокти.

— Лука Ленчи, b. 1750-d. 1858

- Не, не, не, не, не! – Подхлъзнах се на леда и снега, които Кустос бе

довлачила върху верандата.

- Внимателно, Меридиън. Не знаем дали ни се доверява в момента. -

Надвесих се над ранения вълк.

-Вярваш ми, нали, момиче? – Тихо къркорене в корема й беше единствения

отговор.

- Внимателно – Тенс си задържа гласа и дори направи бавен, внимателен

прогрес към нас.

- Леко.

Кустос изскимтя и легна долу на здравата си страна, давайки ни изчистена

гледка към раната й. Стрела, същият вид, който беше съпроводил мъртвата

котка, се подаваше от месестата част на лявото й рамо. Тя се задъха към

мен, очаквателно.

Преглътнах една остроумна реплика. Не бях добра с кръвта. Странно,

човек би си помислил, че да действаш правилно при вида на кървища ще

бъде част от работната характеристика на Фенестрата.

- Това е добре. - Тенс започна да обикаля наоколо, за да се убеди, че никой

не чака наблизо. Протегнах се и положих връхчетата на пръстите си срещу

ноктите на Кустос. Почти ги докосвах, но не повече, отколкото тя можеше

да понесе.

- Защо? Защо биха сторили това? – Тя повдигна глава и облиза ръката ми,

опитвайки се да ме побутне по – близо.

Tенс прегледа нейната страна, успокоявайки я с пръстите си.

- Не мисля, че раната е толкова лоша. Стрелата е заплетена в кожата и

козината й, но не е пробила нито един орган. Да видим дали ще можем да я

вкараме вътре, после ще я почистим. Тя ще се оправи.

- Не съм ветеринар, ти ветеринар ли си?

- Единсвения ветеринар в Ревълейшън, напусна, когато вярващите

спечелиха мнозинството; ние сме най – доброто, с което разполага.

- Защо ли това не ме учудва?

Кустос се надигна на крака, задържаща теглото си на левия си преден крак,

доколкото можеше. Тя въздъхна тежко, езикът й се провеси от устата й,

между безграничните стенания. Съсирена кръв се сплъсти по кожата й и

закапа по пода, докато тя подскачаше към вратата.

- Помогни й! – Сълзи се стекоха по лицето ми.

- Не можем, докато не влезе вътре и вземем това, което ни е нужно, за да я

почистим. – Тенс задържа вратата отворена и ми направи жест. – Отиди с

нея. Поддържай огъня буен, предложи й прясна вода. Ще доведа Леличка и

тогава ще извадим тази стрела. - Аз кимнах. Работех в ярост, подложих

възглавница под отпуснатата глава на Кустос, после духах последната

зачервена жар на огъня, молейки се да се разпали. Когато дървото изпращя

в огнището, изтърчах до кухнята и грабнах купа с вода. Тенс настаняваше

Леличка на канапето, когато се върнах.

- Трябваше да си в леглото си – Казах й, неспособна да говоря любезно.

- Добре съм, детето ми. Вече се чувствам по–добре. Освен това, стаята ми е

самотна, а ти имаш нужда от направляващ ум, за да възстановиш това

момиче. Годините като медицинска сестра ме квалифицираха да те науча.

– Цветът на Леличка се завърна и очите й проблеснаха на светлината на

лампата.

- Тенс, затвори тази врата и хайде да внесем още светлина тук. – Тенс

напусна стаята, мълчалив.

- Меридиън, виж дали Кустос иска да пие. Изгубила е доста кръв. – Аз

коленичих и задържах доверчивия поглед на новата си приятелка. Тя

надигна глава и се опита да пие, но можех да кажа, че само се опитваше да

ме облекчи.

- Ами, опитай с пилешки бульон по–късно. – каза Леличка, с още една суха

кашлица. Тенс се завърна с медицинска аптечка.

- Намери ли бръснача, там където ти казах да провериш? – попита той.

- Дам. – Тенс повдигна правия бръснач от аптечката.

- Добре. Сега, Меридиън, намери голяма шевна игла и дебели конци в

моята кошница.

Стомахът ми се обърна. Да умреш беше почти по–лесно, от колкото да се

оправяш с кръв.

- Ти няма да...

- Не, дете, ти ще го направиш, - каза тя с увереност – Стерилизирай иглата

на огъня, или в горещата вода – няма значение.

Разрових се в кошницата и открих игла, после с я задържах над запалена

кибритена клечка, за да я почистя. Подадох нишката на Тенс, за да я

натопи в алкохол. Леличка се бореше да седне и да си задържи дъха.

- Трябва да извадим стрелата, без да нанасяме повече щети. Най–добрият

начин да го направим, е да срежем кожата около нея, достатъчно да можем

да я извадим. Късметлии сме, че е под кожата; който и да я е застрелял, е

имал лош прицел. Преглътнах – гадеше ми се – но Тенс не изглеждаше

развълнуван. Леличка го спря преди да съблече палтото си.

- Не си махай коженото палто, ще те защити поне малко, ако тя не разбере,

че се опитваме да й помогнем. Ти дръж главата на Кустос. Трябва да я

хванеш, за да не ухапе Меридиън.

За мен оставаше рязането и шиенето.

- Аз дори не мога да съшивам парчета за пачуърк, не мога една кувертюра

да направя. Ти сама каза, че съм ужасен шивач; нямам таланта за това. - Тя

ми изшътка.

- Това може да бъде отвратително и нечестно и никой няма да го е грижа.

Трябва. Сега се захващай. - Ръцете ми трепереха, докато се навеждах над

Кустос. Единствения звук в стаята идваше от огъня и нейните задъхани

вдишвания. Затворих очи и казах бърза молитва, за каквото и да слушаше

Господ. Не исках да причинявам на Кустос никакви болки.

- Стегни се, Меридиън. Работи бързо, ще боли по–малко. Трябва да

почистиш раната с алкохол, след това да я зашиеш. – Тенс седна долу и

постави главата на Кустос в скута си. Не свали очите си от мен.

- Можеш да го направиш. Задължена си й. – Спомних си, че заспах по

време на екскурзията по хълма, приятните чувства на топлота, Кустос

ръмжеше, за да ме накара да се придвижа безопасно до къщата. Беше прав.

Дължах живота си на Кустос. Дори и да зашивах ужасно и да беше точно

толкова вероятно да се порежа с бръснача, колкото и да порежа нея.

Преглътнах, опитвайки се да превключа всяка медицинска телевизионна

програма, която бях гледала през живота си, на пръстите си. Кустос не

правеше движения, само сдържаше дъха си през тежките части.

Разрязването беше по–лесно от колкото очаквах, защото стрелата стоеше

на повърхността на кожата й. Плеснах малко алкохол на раната и тя

изскимтя, но не се отдръпна от мен или Тенс.

- Почти си готова. – Тенс кимна към мен. – Справяш се чудесно.

Приготвих иглата и задържах съдраните връхчета на плътта й заедно.

Заших седем шева, намазах с антибиотичен крем и поставих шепа марля

над всичко.

- Ето. Ще я повдигна и ти ще я бинтоваш около целия крак, за да е

сигурно. – Тенс се надвеси над Кустос и я повдигна. Косата ми погали

лицето му и неговата моето. Миришеше на бор, ела и мокро куче. Накара

ме да се усмихна.

- Готово. – казах и рухнах на стола.

- Добре, добре. – Леличка се усмихна. – Дядо ти би се гордял, Тенс. Ти си

добър медик.

- Познаваше ли го добре? – Тенс изглеждаше шокиран. Леличка се

изкиска.

- Разбира се, че познавах дядо ти. Да не мислиш, че на шега те е изпратил

на това място?

- Винаги съм си мислел, че е труден за разбиране. Искаше ме на точното

място, не с определен човек.

- Беше за мястото. Следващото място, където трябваше да отидеш от

пътуването ти. Ти си от дълга линия на Защитници, от страната на майка

си. Но, ако си спомням правилно за слабостта на Тай към жените, тогава

смея да кажа, че той може да е знаел и за самия човек. – Дали имаше

предвид мен? Дали ни беше отредено да бъдем заедно? Обаче каквото и да

чувствах към Тенс, идеята за предопределена връзка ме безпокоеше.

Лицето на Тенс поруменя, преминавайки в спиращо дъха тъмночервено и

той погледна надолу към килима.

- Знаеш ли нещо за родителите ми? Баща ми? Майка ми?

- Съжалявам, но не много. Дядо ти не обичаше да говори за това. Баща ти

беше нелегален имигрант от Куба. Майка ти беше твърде млада и не оцеля

при раждането. - Леличка се обърна към Кустос:

- Тя ще остане да спи тук тази нощ. Да й дадем бульон след малко и да

видим дали ще го изпие. Аз съм жадна за истински горещ шоколад. Някой

друг? Казах ли ти за бонбоните от бяла ружа, които баба ми правеше по

време на зимите? – Лицето на Леличка се потопи в израз на детско

блаженство.

Тенс подскочи, напълно готов да смени темата.

- Аз ще донеса шоколада.

- Обичаш ли го? – Попита Леличка, когато той напусна стаята, махайки

косата от лицето си и избърсвайки бузите си от покривката за легло.

- Как да разбера? – Прехапах устни, уплашена да разкрия чувствата си, за

които не бях сигурна.

- За всеки е различно. За мен, с Чарлс, това бяха малките неща. Бях

способна да живея с пълните си възможности и никога да не се извинявам,

че съм Фенестра. Той прие съдбата ми.

Дори, когато не успях да спазя обещанието си към него.

- Какво обещание? - Позната сянка се задържа в периферното ми зрение.

- Обещах му, че ще съм при него, когато умре. Че ще види рая през мен. Че

ще съм там за него.

- Не си могла да знаеш.

- А трябваше. Имаше лекар с него. Той каза, че е било спокойно. Но няма

да ме чака, не и след този живот. Знам това.

Мириса от димоотвода се увеличи.

- Усещаш ли миризмата?

- На кое, детето ми?

Поклатих глава.

- На нищо, предполагам.

- Ако го обичаш, ако мислиш, че го обичаш, се дръж за него.

Съдбите ви са преплетени. Твоите и неговите избори са преплетени.

Това го знам.

- Какво те прави толкова сигурна?

- Вярата.

- В Бог?

- Създателите имат много имена: в единствено, в множествено число.

Имената са повече за хората и времето, от колкото за самите Създатели. –

Зачудих се дали няма да извади кристалите и да напява заклинание.

Тя ми се засмя.

- Мислиш си, че съм стара луда жена.

- Не. – Но отказът ми беше половинчат.

- Напротив. Знам, защото аз също си мислех, че моята баба беше откачила.

- Наистина ли?

- Разбира се. Но тогава започнах да слушам и да гледам наистина

наблюдателно света около мен.

- След като майка ми умря, баба ми живееше с нас. Тя беше Фенестра.

Научи ни на историята, с която да преминем. Боговете са от мъжки и

женски пол, защото това е човешкото ограничение. Но няма пол за

енергията. Наричаш ли батериите си той или тя? Наричаш ли крушката

Фред или Джинджър? Не, това е енергия. Тя е безкрайна. Тя е безлична.

Безполова.

Аз кимнах.

- Меридиън, ти си специална. Надарена си с най–хубавия дар на Създателя:

способноста да помогнеш на душите да открият своето блаженство, своето

просвещение, своя рай. Хората имат много имена за това, но е еднакво.

Иска ми се да имахме повече време, но то привършва.

- Защо? – изкряках думата. Леличка щеше да ми липсва, повече от колкото

съм си мислила, че е възможно. Исках да забавя времето.

- Горещ шоколад. – Тенс го носеше в поднос и го постави пред Леличка.

Отпивахме в мълчание и аз хвърлях по едно око на Кустос.

- Тенс, ти също трябва да чуеш това. Чували ли сте за Атлантис? За

Ацтеките? Великденския остров? Гиде в Кения – Гласът на Леличка

прозвуча по-силно. Някои от имената ми бяха познати от атласа й, така че

рискувах отговора.

- Изчезнали? – попитах.

- Всичко е работа на Атерноктите. Всичко, защото ние бяхме прекалено

малко и не можехме да впримчим тази енергия, да я използваме – не

завинаги.

- И какво мога да направя аз за това?

- Ние. – Тенс подръпна косата ми, карайки ме да се усмихна.

Без предупреждение, Леличка сякаш задряма, брадичката й опря в гръдния

й кош. Чашата се изплъзна от ръцете й и звукът от падането на пода я

стресна и събуди.

- Ох, горката аз.

- Не се тревожи за това.

- Да приключим с това утре, става ли? – Леличка се изправи.

- Тенс, подай ми бастуна до вратата, моля те. Мисля, че ще ми трябва тази

вечер.

- Позволи ми да те нося. – Тенс я повдигна и аз ги последвах, нагоре по

стълбите до нейната спалня.

- Тя има температура. – прошепнах на Тенс, когато една тръпка разтресе

Леличка и леглото й.

- Не мисля, че аспиринът ще те отпусне. Мисля, че трябва да повикаме

доктор. - Не се опитвах да прикрия моето притеснение.

- Да си говорим в коридора, Меридиън. – Тенс ми направи знак по посока

на вратата и Леличка замига с отворени очи.

- Не е нужно да говорите за мен, сякаш съм си загубила ума. Знам, че

умирам, помните ли? Никакви доктори—спане. Имам още няколко дни. –

Кашлицата съсипваше тялото й. Погледнах към Тенс, който се наведе да

провери един от радиаторите. Той сви рамене:

- Сигурна ли си? Може те да помогнат. – Леличка погали ръката ми. – Не

се притеснявай, все още не си започнала да излъчваш светлина. Още не е

време. – Тогава тя ме прикова с изненадваща сила.

- Обещай ми, че няма да умра в болница. Обещай ми. – Кожата й беше суха

и люспеста, гореща.

- Не мисля, че...

- Обещай ми! - Очите й се oкокориха, паникьосани. Облизах си устните.

- Обещавам. – Прошепнах, чудейки се, дали има нещо възможно по–

трудно, пред което да се изправя. Започнах да ровя из купчината юргани,

търсейки най–топлия и удобния. Всичките бяха направени чрез съшиване

на различни парчета, всеки беше с точно оформени ромбове, дървета,

кръгове или райета. На някои бяха пришити сложни гоблени,

изобразяващи сцени от древни исторически живи картини, като онези

окачени в музеите. Малки личица, направени от парченца платнени

отпадъци – бежови и тъмнокафяви, червенокафяви и кремави. Животни и

пейзажи. Плетки толкова добри, че не мога да ги видя. Кадифета и

брокати, бельо и изтънчен памук. Сари – като модели и батик, японски

коприни и тъмноцветни деними. Снежинки и слънчеви лъчи, дъги и реки.

- Излезте. Трябва да поспя. – Хъркането на Леличка ни съпроводи докато

приключихме да я завиваме и бяхме сигурни, че има вода на близо.

- Ще остана с нея тази нощ.

Погледнах към Тенс:

– Ти също не изглеждаш добре. Чувстваш ли се добре?

- Добре съм. Защо не провериш Кустос и тогава да си легнеш? - Кимнах,

гледайки го как седна на пода до леглото на Леличка.

- Ти.. – Сигурен ли си?

- Отивай. – Тенс си издърпа рязко ботушите и си затвори очите.

Глава двайсет и четири преводач GothicalWish

Легнах на канапето до Кустос; бях свикнала с нейните нощни звуци.

Спането ми убягваше. Когато най–накрая заспах, все пак, сънувах.

Сънувах единствената семейна ваканция, която сме имали. Отидохме в

Австралия, от всички места. Родителите ми се надяваха, че ще отбегнем

смъртта, която ме преследваше като сиамски близнак.

През първия ни пълен ден в Австралия се возихме в файтон до

австралийския зоопарк. Татко искаше да види най–старата жива гигантска

морска костенурка. Имаше много спорове около това дали или не Дарвин е

донесъл костенурката обратно до Англия от Галапагоските острови. Бях на

девет. Не се интересувах много, но татко реши, че трябва да видим

костенурката, която е била в присъствието на великия Чарълс Дарвин.

Зоопаркът беше претъпкан с училищни групи и други туристи. Чакахме на

опашка сякаш часове наред. Баща ми продължаваше да разговаря с всички

около нас, ‗‘събиране на акъл‘‘ както той харесваше да го нарича. Името

на костенурката беше Хариет, ‗‘Ета‘‘ на кратко. Тя се беше разболяла от

някаква болест на дихателните пътища няколко седмици по–рано, но в

този ден се бе почувствала достатъчно добре, за да се върне към

естествената си среда. Хората се редяха да я зяпат като глупаци, а аз се

почудих дали й тя имаше нещо против по същия начин като мен, когато

хората ме зяпаха. Притиснах се към стъклото, блъсната от група хора.

Гледах как костенурката се приближаваше към стъклото и към мен.

Всички си мислеха, че това е толкова чудесно, че наминаваше да ни

поздрави. Но аз си спомних ужаса който изпитах. Исках тя да отиде на

другата страна, защото беше толкова огромна и красива. Нейната черупка

ми напомняше за гигантските пясъчни дюни. Очите й бяха толкова

неразгадаеми. Знаех си какво предстоеше, и нямаше какво да направя по

въпроса. Опитах се да си затворя очите, но тя продължаваше да се движи

към мен. Денят беше облачен, но внезапно облаците се разделиха. Имаше

слънчев лъч и костенурката се спря в него. Тя обърна глава, така че можех

да видя едното й око. Едно перфектно, хлътнало, ярко око. Видях началото

на времето в това око. Сключих погледа си с нейния. Тя постави главата си

долу върху пясъка, слънцето й направи знак. Всички помислиха, че е

тръгнала да спи. Но аз стоях там, за близо петнайсет минути, замръзнала,

родителите ми опитващи се да ме откъснат от позата. Спомням си, че Ета

каза, че ще ме чака. Че имала да ми каже нещо. На канапето, се събудих

достатъчно да се обърна неспокойно. Тогава окото на Ета ме засмука

обратно в страната на сънищата. Очите се преобразиха в тези, които

разпознах като очите на Ревъренд Перимо. Ирисите изчезнаха, въртящи се

като слънчеви петна, докато единственото нещо, което ми напомняше,

беше чернотата, толкова тъмна, толкова разтопена, че се страхувах, че ще

падна в нея. Той ми заговори:

- Не им вярвай, Меридиън. Можеш да имаш всичко. Можеш да го имаш

обратно. Можеш да живееш вечно. ‗Това дете мъртво ли е? И казаха, че

Той е мъртъв.‘ Ръцете на Силия се пресегнаха за мен и аз се отдалечих.

Избягах. Бягах успоредно със стар влак. Усмихнат млад мъж във войнишка

униформа се пресегна към мен и ме повика, но аз бях хваната отзад.

Изтръгнах се от желязната хватка и открих себе си на пода до канапето,

заплетена в моите одеяла. Кустос повдигна глава и изскимтя.

- Добре съм. Заспивай. – Изправих се и увих юргана около себе си, после

тръгнах с тихи стъпки към кухнята. Загребах с лъжицата в картонена кутия

с шоколадов сладолед. Когато Тенс влезна в стаята, каза:

- Температурата й спадна. – а аз подскочих.

- Ужас, уплаши ме.

- Извинявай. – Тенс грабна друга лъжица от кухненското шкафче и седна

от другата ми страна.

- Липсва ми нещо. Мога да го усетя. – казах, разочарована от себе си. Тенс

само почака и изяде сладоледа. Едвам успях да пробвам любимия си вкус.

– Там е. Знам, че е там.

- Може би, опитваш твърде много. – той продължи да яде, гледайки ме.

Загледах се през прозореца в нощта.

- Имах този откачен сън, Боже, беше толкова истински.

- Ще го разгадаеш. Спри да мислиш за него и то ще дойде при теб. Ще

остана с теб, ако искаш. – предложи Тенс.

- Не, добре съм.

- Тогава отивай в леглото. Ще проверя Кустос. Никой не би могъл да спи

добре на това бодливо канапе.

Усмихнах се.

- Добре. Мерси.

* * *

Следващата сутрин. Сложих вода в чайника и смесих тестото за

палачинки. Намерих неотворен пакет бекон в хладилника и го сложих на

печката. Подскочих, когато Леличка внезапно ме поздрави зад мен.

- Здравей, малката.

- Трябва да спрете да правите това. – Поставих чай пред нея. – Как си?

- Много по–добре. Точно като пролетен дъжд над пшеничните полета. – Не

й повярвах, но настроението й не ми даде възможност да я разпитвам по–

натам. Кимнах, решена да продължа да се съгласявам с нея, докато не

получа възможността да й предложа болница отново.

- Гладна ли си? – я попитах.

- Изгладняла.

- Аз също. – Ухилих се, когато Тенс се разшета с боси крака и носещ

изтъркана тениска и дънки с дупки на колената.

- Мирише хубаво. – Той седна на шкафчето, грабна ябълка и я захапа.

- Винаги гладен. – Леличка се подсмихна. – Имам идея. Трябва да отидем

до горещите извори по пътя нагоре и да се накиснем.

- Горещи извори? – попитах.

- Красиви са. Точната температура. Също и са лечебни за тялото и душата.

Не съм била там от години. Не знам защо; те са едно от любимите ми места

на Земята. – Настроението на Леличка се промени в копнеж.

- Тогава трябва да отидем. – каза Тенс.

- Добре. – Преобърнах няколко палачинки в тигана и добавих бекон към

чинията, после седнах пред Леличка.

- Греби.

- Не бих била способна да изям всичко това.

- Опитай. Сигурна съм, че човешкия вакуум може да помогне, ако има

останки. – Засмях се на фалшиво засегнатото изражение на Тенс. Сервирах

на Тенс и после на себе си. Хрупахме в приятно мълчание. Имаше

спокойствие в кухнята, а спокойствие не бях чувствала от рождения ми

ден. Осъзнах с шок, че това беше чувството на щастие. Качихме се в

Роувъра след закуска и Леличка ни откара до горещите извори. Бях си

взела един от древните бански костюми с къси панталонки и горнище с

дълъг ръкав. Би трябвало да показвам повече кожа в мокър бански, но не

ми пукаше. Тя ми изглеждаше млада, свободна, щастлива. Напомняше ми

на яребицата, която обикаляше около нас и която се променяше със

сезоните, сега бяла, зимна - в перфектна хармония със света.

Пръскахме се, накисвахме се и пробвахме всеки басейн.

Имахме мястото на наше разположение.

- Толкова съм радостна, че дойдохме. – Леличка се сгуши срещу мен и

заби поглед в небето. Тя се вглеждаше толкова втренчено, че се чудех дали

не можеше да види пръстените на Сатурн с просто око.

- Всичко се променя, Меридиън. Всичко е временно, освен небето. Когато

откриеш себе си в разгара на ужасите или сред героите на живота,

погледни нагоре. Не поглеждай надолу. Това което е под краката ни, е

течно и нетрайно, но небето, небето е твърдо, непроменливо, винаги

готово и винаги с надеждата, че слънцето ще изгрее сутринта и луната ще

залезе през вечерта. Те не залязват никога, да знаеш. Те винаги изгряват,

просто изгрявайки за някой друг.

- Ясно. – огледах се за Тенс, който отиде до колата за кърпи. Аз и Леличка

бяхме сами за този момент.

- Това също ще премине. Сега изгрява за теб. Само трябва да довърша

юргана. Жълт памучен плат на райетата на първата любов,

Стоманен блус на семейните клони. Вярвам, че си в наситено червено от

страстта на младежта. Бях забравила. Мина толкова време от както

навърших шестнайсет. Преглътнах. Не можех да си представя да видя

историите на парченцата плат, които Леличка беше открила и зашила

сякаш с ръцете на хирург. Реших да задам въпроса, който от толкова време

ме безпокоеше.

- Леличко, какво става с душите, който не искат да отидат?

- Те или се поемат от тези, които ги посрещат от другата страна, или

остават тук с този, когото не искат да оставят след себе си.

- И ако един от нас не е там – тогава какво?

- Прераждане. Друг цикъл. Не е толкова просто, разбира се, но това е

същността му. Смъртта не е краят, както хората го чувстват. Всичко

изгрява, дете. – Тенс се завърна, носейки кърпи.

- Мисля, че и двете сте сбръчкани.

- Това е от възрастта, миличък. – Леличка се засмя. – Не водата.

- Еей! – измрънках в протест.

- Трябва да тръгваме, преди слънцето да залезе и пътищата отново да

замръзнат.

- Изгрее. – казах автоматично.

- Точно. – Леличка ме целуна по бузата и остави на Тенс да и помогне да

излезе от басейна. Забих поглед в небето, опитвайки се да видя какво видя

тя, да открия спокойствието, което тя излъчваше с всяко вдишване.

Въздъхнах.

- Идваш ли, мудната?

- За теб, Мадам мудна. – Излезнах от басейна ,разпръсквайки вода, и

изтичах към колата, надявайки се, че радиаторът ще спре тракането на

зъбите ми, когато водата се охлади, стигайки до температурата около нас.

По времето, в което взехме завоя по хълма, слънцето беше започнало да

залязва

- Какво е толкова ярко? Да не би да сме оставили толкова много светлини

пуснати? – попитах.

- О, не. – Думите на Леличка се извисяваха във въздуха все повече с

нашето приближаване.

Глава двайсет и пет преводач Shiver_O

„Когато живееш достатъчно дълго, научаваш, че времето е илюзия,

създадена от хората, които се боят от смъртта.

Часовниците са боготворени от тези, които отричат неизбежното.

В това да знаем, че не ние контролираме нещата, се крие голяма власт‖,

Мелинда Лейн

На моравата гореше голяма дървена стрела, миришеща на бензин.

Верандата беше покрита с думи, изписани с червен и черен спрей, но

езикът ми беше непознат. Предният прозорец беше разбит.

- Тези проклетници! – Тенс удари волана с юмрук.

- Не сме ранени, ще се оправим – увери го леля.

Аз не бях убедена, че й вярвам.

- Къде е Кустос?

- Оставих я вътре.

Двамата с Тенс се втурнахме по стълбите. Докато той прехвърляше

ключовете, аз усетих, че ме наблюдават. Огледах се наоколо и видях тъмни

фигури да се придвижват под прикритието на дърветата.

Сграбчих Тенс.

- Видя ли това?

- Какво? – той проследи пръста ми с поглед.

- Стори ми се, че видях нещо, явно съм сбъркала – вероятно бях видяла

елен.

Кустос ни приветства от върха на стълбището.

- Добро момиче, добро момиче – зарових лицето си в козината й.

Леля ни последва, усмихвайки се с облекчение.

- Тя добре ли е?

Тенс излезе да изгаси стрелата, а аз се заех да разчиствам стъклата и да

запаля огън в камината.

- Лельо, какви са тези неща, изписани на верандата? Разпознаваш ли ги?

Тя кимна.

- Атернокти. Говорят език, по-стар от латинския, по-стар от христовия

арамейски, по-стар дори от езика на шумерските друиди.

- О.

- Разбирам малко от този език, но думите, които прочетох, се превеждат

като „наблюдение и очакване‖.

Потреперих. Ами ако те се появяха?

- Нападат ли? Трябва ли ми оръжие?

- Любовта е най-силното ти оръжие. Вярвай на сърцето си, Меридиан.

Вслушай се в себе си. Те са лукави, разчитат на несигурността и

неувереността. Не можем да направим кой знае какво, за да ги победим

честно без помощта на Сангре.

- Да. Откъде можем да се сдобием с такъв?

Леля стисна ръцете си. Никога не я бях виждала толкова несигурна и

разстроена.

- Не можеш да си го поръчаш по телефона. Не знам. Не знам – бореше се

тя със сълзите си.

Прегърнах я.

- Всичко ще бъде наред – не бях сигурна как да й помогна, но тя се

нуждаеше от успокоение.

- Никога не съм виждала Нокти – продължи леля. – Надявам се никога да

не видя. Щом се нуждаем от тяхната намеса, значи светът е извън

равновесие. За тези същества можем само да шепнем.

- Ще се справим, обещавам ти – целунах я по челото. – Кустос, стой тук –

наредих на вълчицата, която се облегна на краката на леля, и постави

муцуната си в скута й.

Тенс се върна.

- Меридиън – каза той. – Трябва ми помощ, за да закачим шперплатовата

обшивка върху прозореца. Това е най-доброто, което можем да направим

преди празника.

Оставих Леличка да се взира в огъня.

- Днес й дойде вповече – прошепнах на Тенс.

- Може би.

- Ще се върнат ли?

- Нещата се изострят.

- Какво точно целят? Нима искат и Леличка да се изнесе?

- Не става дума само за Братството.

- Кога започнаха нападенията?

- Скоро след като пристигнах. По това време Църквата вдигаше врява, но

беше сравнително нормално. Тогава започна промяната, имаше скандал и

Перимо пое контрола. Първоначално бяха малки неща – ново име, нова

табела. Понесоха се слухове, които никой не можеше да докаже, но хората

повярваха. Безработицата нарасна неимоверно заедно с фалитите. Перимо

привличаше повече хора, предлагайки работа и препитание. Не знам. Ако

можех просто да посоча с пръст.

- Кога започна историята с мъртвите животни и спуканите гуми?

- През октомври се понесоха клюки за Леличка и всички спряха да я канят

на гости. Обажданията по телефона също затихнаха... поне приятелските.

- Значи през октомври?

- Телефонните обаждания... Някой изпусна въздуха от гумите на колата,

докато Леличка беше в магазина. После продавачът спря да доставя

продуктите, които тя купуваше.

- Може и да греша, но... Ами ако Атерноктите и Църквата работят заедно?

- Но защо? – Тенс седна и удари масата с юмрук.

- Какво се е променило? – попитах аз.

- Точно така – ти! Леличка каза, че може да усеща Атерноктите, нали?

- Което означава, че и те могат да ни усещат – ахнах аз – а тя е на сто и

шест.

- Знаеха, че някой от семейството може да дойде, за да й помогне да

премине. Знаели са, че ще се появи млада фенестра. Надали е било трудно

да те намерят или да те наблюдават, да причакват.

- Да опитат да ме убият преди да съм стигнала в Портланд?

- Именно.

- Защо искат да прогонят Леличка?

- След като Църквата не можа да я привлече...

- ... отрязват я откъм подкрепа и приятели.

- Обзалагам се, че не знаят какъв е истинският замисъл.

- Мислиш ли, че Перимо знае? – попитах аз.

- Би трябвало. Не проповядва християнството. Приканва към гняв и

кръвопролития.

- А бебетата? Смъртните случаи? Капаните... Селия? – виждах как

парчетата се сглобяват.

- Всичко това са души за Атерноктите. Но в замяна на какво?

Сключих пръсти.

- Трябва да имат някаква полза – главата започваше да ме боли от толкова

мислене. – Но не знам каква.

- Леличка не ти ли позволява да го прочетеш?

- Само очите на фенестра – той закова и последния пирон в дървото. –

После ще окачим парчета плат на прозорците, за да спрем студа. Би

трябвало да проработи.

Уплътнихме предната част от къщата, оставяйки графитите за следващия

ден. Леличка беше в кухнята.

- Време е. Опаковах и останалата част – кимна тя към Тенс.

Досега не бях виждала лицето му толкова пусто.

- Сигурна ли си?

Леличка изглеждаше победена. Неговото изражение стана каменно, докато

той вадеше ботушите и палтото си.

- Навън –отговори ми, а аз премигнах от отровата в гласа му.

Вероятно си е проличало колко наранена се почувствах, защото той

омекна.

- Извинявай – каза ми. – Трябва да проверя някои неща. Ще се върна за

вечеря. Всичко ще бъде наред. Опитай се да научиш нещо за това, за което

си говорихме.

Той профуча край мен, спирайки единствено, за да лепне бърза целувка в

косите ми.

- Яде ми се шоколадова торта. Нека ти покажа семейните рецепти, става

ли? – Леличка задърпа ръката ми, а аз се помъкнах след нея.

Тенс метна голяма раница на гърба си и отвори задната врата. После

свирна на Кустос, която се появи и се измъкна през вратата заедно с него.

- Ще се върна – намигна ми той, но този жест изобщо не ме успокои.

- Защо трябва да заминава? – попитах Леличка.

- Можеш ли да стигнеш до горната полица, мила? Там държа специалното

какао. Шоколадовата торта не ти ли звучи добре? Нека да си направим и

макарони със сирене. Баба ми винаги знаеше как да приготвя хубава храна.

Запиши си стъпките, ти също трябва да знаеш как да приготвяш тези ястия.

Тя настрои радиото на станция, която пускаше музика на големи оркестри

и стари надраскани плочи на певци от трийсетте и четирийсетте години.

- Слушай. Ела Фитцджералд. Ще те накара да се почувстваш по-добре.

Съвестно записах рецептата за макарони със сирене. Стомахът ми

изкъркори, когато ароматът на масло и чедър изпълни стаята. Бях

едновременно гладна и ужасно разтревожена. Извадихме ястието от

фурната и пъхнахме в нея тортата. Тъмнината падна плътно навън и аз

подскачах при всеки шум, местех се до прозореца да проверявам за Тенс и

Кустос.

- Родителите ми в безопасност ли са? – попитах аз.

- Колкото е необходимо – сви устни Леличка.

- От мен? – просто не можех да не задам въпроса.

Тя ме зяпна шокирана.

- Мили боже, не, дете. От Атерноктите, от ужаса. Защо мислиш, че

разделяме фенестрите от семействата им? Не го правим от злоба.

- Ще ги видя ли отново някога?

- След време ще можеш да отидеш при тях. - Леличка взе ръката ми и я

стисна със сила, която ме изненада. – трябва да предпазваме хората, които

обичаме. Всеки около нас е уязвим и се намира в опасност. В миналото

имахме воини закрилници. Днес вече няма много останали. Ти си имаш

Тенс. Само времето ще покаже дали той е защитник, не е лесно да

разберем какво е бъдещето му.

- Значи не мога да имам семейство?

- Не, трябва да имаш семейство, но всеки ден от живота на близките ти ще

бъде изложен на риск. Така стоят нещата, Меридиън.

- Тогава защо не мога да бъда с родителите си сега?

- Ако не направиш промяната, ако не направиш избора си, тогава просто

ще завлечеш всички други със себе си. Знаеш как да отвориш прозореца,

но не и да го затвориш. Ако не внимаваш, ще бъдеш повлечена от

живителната енергия.

- Ще убия всички наоколо си?

- Не директно, мила – Леличка сервира макароните, сякаш току-що ми бе

казала, че утре ще вали. – Ще се справиш. Разбирам от тези неща. Сега си

хапни от най-добрите макарони със сирене на света.

Не бях сигурна дали й повярвах, но тя толкова отчаяно искаше да не се

тревожа, да не се паникьосвам, че се предадох. А когато сложих първата

хапка в устата си, се изгубих сред море от крем и сирене.

- Мили боже, това е добро – избоботих.

- Зная – изкикоти се Леличка като дете.

Нахранихме се. Тортата изстина и после я замразихме. Тенс още не се

беше прибрал. Най-накрая се предадох и хапнах едно парче торта заедно с

голяма чаша студено мляко.

- Е, знаела ли е майка ми как да готви? Тези рецепти са от времето, когато

бях на шест. Можеш ли да си представиш? Тя записваше рецептите с

молив на гърба на каталозите. Татко запази рецептите и караше всеки

готвач, който наемахме да ги приготвя всеки месец. Баба ми се постара да

ги запомня.

- Всичко е чудесно – отговорих аз. Опитвах се да поглеждам към

прозореца без да привличам внимание.

- Той ще се върне скоро. Обещавам – Леличка потупа ръката ми. – Ела да

ми правиш компания, докато приключа с тази кувертюра.

- Чия е? – попитах я, сядайки на един стол срещу нея до огнището в

библиотеката. Не можехме да запазим топлината във всекидневната заради

счупения прозорец. Леличка с любов разгърна късата кувертюра, сякаш

разопаковаше най-ценния подарък на света.

Тя се усмихна с леко крива усмивка.

- Моя.

Стомахът ми се преобърна.

- Но ти каза... че всички покривки са... Ти каза....

- Казах, че правя тези покривки за всеки един живот, който е преминал

покрай мен.

- Така ли? – сълзите започнаха да парят гърлото ми. Исках да си запуша

ушите и да забуча с уста.

- Тази изобразява всичко, което съм научила. Тя е неизличимо отражение

на всяко лице или история, които са докоснали душата ми.

- Обичам те. Защо трябва аз... – прошепнах през буцата, заседнала в

гърлото ми. – Защо трябва да бъда аз?

- Зная, дете. Само една фенестра може да изпрати друга. Ако фенестрата

умре без помощ, енергията й се променя, губим редиците си. Затова сме

толкова малко през последното хилядолетие. Затова Атерноктите се

опитват да ни убият или да ни превърнат в едни от тях. Почти е време да

заемеш мястото си. Почти настъпи моментът да се възнеса. Искам да видя

Чарлз в следващия си живот.

Започнах да рия в пода.

- Но аз все още не знам всичко. Не бих могла...

- Можеш и ще го направиш. – стоманеният й глас настояваше да се

успокоя.

- Трябва да намериш и други като нас преди да се опитат да откраднат и

последната фенестра. Ние умираме, Меридиън, и все повече души ще

остават заклещени. Все повече живителна енергия ще бъде завинаги

погълната от мрака на Атернокти.

- Но как бих могла... – казах аз, едва поемайки си дъх от възмущение. Аз.

Навън. Да ловувам и да бъда преследвана.

- Ако Атерноктите успеят да ни унищожат, ще получат директен достъп до

милиони невинни души. Помисли за енергията. За разрухата, която това би

могло да отприщи. Ти трябва да ни намериш на първо място. Намери ни.

Помогни ни. Пази знанията, историята. Използвай инстинктите си и

помощта, която създателите ще ти изпратят, за да те напътства.

- Къде са те? Тези други фенестри? Защо те не дойдат тук, при теб?

- Не всички са благословени като теб и имат семейства, верни на

традициите и старите порядки. Хората в това столетие предпочитат

нещата, които могат да видят и докоснат. Те не вярват, изгубват историята

и магията. Те не знаят какво представляват.

Тежки ботуши затрополиха по верандата.

- Аз съм – извика Тенс, преди да отвори вратата и да влезе вътре с маршова

стъпка без багажа си. – Съжалявам, отне ми повече, отколкото очаквах.

Той не си направи труда да си събуе ботушите и разпръска кал и сняг из

целия коридор.

Леличка ме отпрати обратно в кухнята.

- Отиди да го почерпиш с торта. Аз ще остана до огъня.

Аромат на лула и рози изпълни коридора.

- Тенс, пушиш ли?

- Никога. Защо?

- Ами Леличка?

- Не и пред мен.

- Усещаш ли това?

- Не.

- Има някой тук. Мога да се закълна, че някой непрекъснато пуши лула –

някакво дрънчене над главите ни накара да погледнем нагоре към тавана.

- Стой тук – каза ми Тенс.

- Не, идвам с теб.

Дори и най-сърдитото му изражение не би ме накарало да му позволя да се

качи сам. Когато се качихме по стълбището, всичко изглеждаше нормално.

Вратата на стаята, в която намерих ножиците, беше широко отворена.

Посочих натам. Тенс влезе вътре. Първоначално не видяхме нищо, но

тогава Кустос изскимтя и изпусна някаква лула пред краката ми.

Глава двайсет и шест преводач lera93

- Това е! – Заля ме въодушевление.

- Какво?

- Чарлс, той е тук. Останал е. Чака Леличка!

- За какво говориш? Та той е мъртъв, няма го.

- Не, не мисля така. Смятам, че се опитва да ми каже, че е още тук. Но

защо не е използвал Леличка? В това просто няма смисъл...

Някой започна да хлопа на входната врата, което ни накара да изхвърчим

от стаята и да се втурнем надолу по стълбите.

Тенс изпсува:

- Това е Перимо! Какво прави той тук, по дяволите?!

- Ще ме защитиш ли? – попитах го и когато кимна, отворих вратата.

- Добър вечер. Чух, че е имало някакви проблеми при вас. Реших да дойда

и да предложа услугите си. Как се справя със случилото се възрастната

Меридиън?

До мен Тенс се бе напрегнал. Инстинктите ми крещяха, но не можех да

разбера какво ми казват:

- Тя е добре – отговорих.

- Сигурна ли си? Чух, че не се чувства добре. Да се помоля ли с нея? Все

още има време да се спаси душата й – Перимо направи крачка към нас,

сякаш искаше да влезе в къщата. Аз обаче не помръднах от мястото си и не

му позволих.

- Време – преди да се случи какво?

- Тя вече не е в първа младост, госпожице Созу. Времето й изтича.

Чух, че Леличка ни вика. Тенс се поколеба, но аз го смушках с лакът и го

подканих да отиде да провери какво иска:

- Какво имате предвид с това, че времето й изтича?

- Новата година почти настъпи, нали? Утрото на нов ден. Дойдох да й

помогна – така, както го правя с всички свои братя и сестри.

Разбрах, че Тенс е завил зад ъгъла, защото очите на преподобния

моментално потъмняха. Страхът ме вледени, остави ме без думи.

Гласът на Перимо бе станал нисък и злобен:

- Времето ще настъпи скоро. Краят е близо. Не искаш да си груба с мен,

повярвай ми.

- Така ли? – попитах.

- Дечица, това е последният път: и макар да сте чували, че Антихристът

тепърва ще дойде, сред нас вече бродят много антихристи; и затуй ние

знаем, че това е последният път.

Затръшнах вратата в лицето му:

- И не се връщайте! – Когато най-накрая чух, че слиза по стълбите на

верандата, единственото, за което ми бяха останали сили бе да опра глава

на вратата и да се зачудя дали притежава силата да ме накара да съжалявам

за току-що стореното.

* * *

Открих Тенс в спалнята на Леличка. Двамата си говореха тихичко, като

същността на разговора явно се отнасяше за това, че тя ни изоставя, без да

ни е подготвила да се защитаваме. Тенс не можеше да я убеди, че това не е

вярно, тъй че се намесих:

- Мога ли да направя нещо за теб?

Тенс отказа да срещне очите ми.

Леличка поклати леко глава и май отново се отнесе в полудрямката, която

често я владееше напоследък.

Попитай я. Попитай я. Питай я!

- Леличко – приближих един стол и се наведох към нея, - трябва да те

питам нещо.

Тя изобщо не отвори очи:

- Какво има?

- Мисля, че Чарлз е призрак. И че е тук в момента.

- Моят Чарлз си отиде, мъничката ми – въздъхна тя.

- Нека предположим за миг, че съм права. Защо не е преминал през теб?

- Не би могъл... на книга... енергията се променя... покана... – с всяка дума,

която произнасяше, гласът й ставаше по-тих, а усилието – по-голямо.

- Леличко? – повиках я тихо.

Тенс се приближи:

- Тя спи, Меридиън. Не смятам, че е в състояние да ти отговори

- Ами ако съм права?

- Има ли нещо в дневника? – попита ме Тенс.

- Да се надяваме – изтърчах от стаята, за да взема книгата. Бях прочела

само част от нея, и то неголяма. Ръкописните букви бяха толкова дребни

на места, че трябваше да ги разчитам с лупа. Мастилото бе избледняло, а

криволиците на перото правеха нещата още по-трудни.

Замъкнах томчето в кабинета и включих лампата. Прехвърлях страници,

докато очите ме заболяха. Минаха часове. Кустос се разхождаше насам

натам, след което седна в краката ми. Тенс донесе чайника и още

шоколадова торта.

- Мога ли да помогна?

- Ако можеш да разделиш книгата – разбира се, това не беше възможно –

Просто остани за компания?

- Става. – Тенс се настани до мен. На всеки няколко минути проверяваше

Леличка.

Изпихме чая. Опитах се да не гледам стрелките на часовника. Най-после.

Предадох се, готова да спра за тази вечер.

- Все пак си струва. Мисля, че си на път към нещо.

- Наистина? – погледнах към него.

- Имаш добри инстинкти, когато се вслушваш в тях – изглеждаше

глуповато - Имах сън относно това. Нещо като дежа ву. Но не знаех точно

какво търсим.

- Защо не ми каза?

- Още се уча как да различа сънищата от виденията. Смятах, че просто си

седим заедно. Нали се сещаш, просто гушкане. – той се изчерви.

Засмях се на неговото изражение.

Болка изпълни очите му и започна да се отдалечава.

-Почакай, не! Не исках да ти се присмивам. Не се смеех на теб. Аз...

изглеждаше толкова сладък като каза гушкане, аз просто... просто не го

очаквах.

Кимна, но все още гледаше надолу към ръцете си.

Отворих на случайна страница в дневника. Той трябваше да чуе какви са

чувствата ми спрямо него. „Тенс. Харесвам т‖... –издишах щом думите под

пръстите ми уловиха вниманието ми. – О боже мой, това е. Нуждае се от

покана.

- Покажи ми – Тенс се надвеси над книгата заедно с мен.

- Енергията на мъртвата душа отслабва – прочетох на глас – Трябва да

бъде поканена да мине през прозореца. Трябва да бъде водена, но може да

изсмуче енергията от този, който я пренася. Фенестрите трябва да се

фокусират върху душата и...‖

- Още се казва, че е опасно и трябва да бъде правено от фенестрата, когато

е в пълната си сила...

Твърде много ли рискувам?

- Но...

- Просто го обмисли, става ли? Спри и се замисли. Не мога да загубя...

- Леличка щеше да го направи за мен.

- Вероятно. – Тенс кимна в знак на съгласие. – Тя също така има много

повече опит. Ти си начинаеща. Ами ако почакаме? Какво ако първо

помогнем на Леличка да премине и после ще работим относно Чарлз?

- Ами ако не премине? Ако умра, докато й помагам?

- Няма.

- Може и да стане. – не исках да се изправям срещу реалността, но се

намерих залепена за нея.

Тенс навлезе в пространството ми.

- Няма!

Кимнах, като се надявах част от неговата убеденост да премине и към мен.

Седнахме в тишината за момент и долових друг полъх на рози и дим от

лула. Знаех, че съм права.

- Ти каза, че ако повярвам на инстинктите си, обикновено съм права. Нали?

Изражението на Тенс потъмня.

- Връщаш ми с моите думи!

Грабнах ръката му.

- Трябва. Не виждаш ли? Леличка се нуждае той да бъде в рая, да я чака.

Той иска да отиде. Тенс, казвам ти, че мога да го направя. Трябва да го

направя.

Той повдигна брадичката ми и се вгледа в очите ми. Неговите бяха пълни с

емоция, която не можех да възприема.

- Аз съм тук. Разбра ли?

Кимнах, успокоена от силата му

- Какво сега?

- Сега мога да повикам Чарлз.

Подробностите бяха смътни. Не беше като да следваш стъпка по стъпка

дадена рецепта. Грабнах техния сватбен портрет, снимки на Чарлз през

годините и неговата лула. Изгоних Кустос от кабинета, защото се

страхувах, че енергията на Чарлз може по случайност да я рани, ако беше

твърде близко.

- Какво искаш да направя? – Тенс беше запалил огън, който пукаше и

пращеше в камината.

- Удари ме, ако припадна? – или по-лошо. Както винаги, това беше плоска

шега.

- Как ще го повикаш?

- Не знам. Какво е предложението в книгата?

Тенс се усмихна.

- Елате, елате, където и да сте?

- Хубаво.

- Нищо не предлага. Тук си сама. - сви той рамене.

- Добре. Чарлз. Леличка се нуждае от теб. Тук съм. Нека шоуто да започне.

Повторих, отново и отново. Полека очите ми се затвориха. Представих си

прозореца. Опитах се да си представя как изглежда Чарлз в истинския

живот. Дишането ми се успокои и се впуснах по-надълбоко.

- Тук, малката. – Чарлз стоеше зад мен.

- Така ме нарича Леличка.

- Според теб от кого го е взела? – Чарлз запали лулата си. – Отне ти доста.

Помислих си, че ще трябва да изгася лампите или да тръшна вратата.

- Досетих се, нали?

- Точно навреме.

- Готов ли си? – гледах към стая точно като разкриващата се зад клепачите

ми.

- Не ти ли каза, че баща й построи тази къща? Че тук отрасна? Добавих

неща през годините, поправих някои.

- Не.

Звучеше замислен.

- Ще намрази това, което следва.

- Какво следва? – попитах, но той не ме чу.

- Кажи й, че ще чакам. Кажи й да дойде при мен и да не се обръща. – Чарлз

премина и осъзнах, че ме е хванал за ръката.

- Пусни ме.

Не ме чу. Ръцете ни бяха преплетени. Ръката ми мина през прозореца.

Китката ми. Кракът ми влезе, опитвайки се да намери повърхност, докато

навлизах по-навътре.

Усетих паника да преминава през мен. Навлажних устната си.

- Пусни се. Чарлз, пусни ме. Трябва да се пуснеш.

- Нещата не изглеждат такива, каквито са. –отвърна ми Чарлз, докато

продължаваше да ме дърпа – Тук е безопасно. Ела с мен. Почакай Мери с

мен, тук. –имаше чувствено изражение, което ме изплаши, сякаш дори не

знаеше какво казва.

Опитах се да викам. Поставих крак срещу стената и се задърпах. Извих се

и се завъртях.

- Пусни! Не мога. Тя се нуждае от мен тук. Чарлз, няма да бъде при теб ако

не ме пуснеш.

- Не си в безопасност. Те идват. Ще те намерят. Ела с мен. – започна да

гримасничи, опитвайки се да ме задържи.

Пот изби по ръцете и дланите ми. Поех дълбоко дъх и пуснах ръката му. В

пространството чух името си. Тенс звучеше разстроен. Уплашен. Чарлз

явно отново се върна на себе си, опитвайки се да се откъсне. Неговото

изражение отново стана спокойно и загрижено.

- Кажи й едно-четири-три.. Кажи й, че я обичам, че я чакам.

- Меридиън - извика отново Тенс. Почувствах силата му. Почувствах как

изблъска Чарлз и ме дръпва в противоположната посока.

Изпищях и затръшнах прозореца. Отворих очи, усещайки ръцете на Тенс

да махат косата от лицето ми. Пот покри тялото ми и започнах да дишам

така все едно съм спринтирала.

- Ти си добре. Държа те. – Тенс ме прегърна и започна да ме целува по

цялото лице. - Държа те. В безопасност си. Ти го направи. – мърмореше

срещу косата ми.

Бях толкова изтощена, че не можех да му отговоря. В края на краищата,

изтощена, се унесох в сън.

Глава двайсет и седем преводач lera93

Любовта е най-великото проявление на Вярата.

-Лусинда Майер

Събудих се в ръцете на Тенс. Устата ми беше пресъхнала, а очите ме

сърбяха.

- Здравей – каза той.

Премигнах към него.

- Колко е часът?

- Рано, много рано. Добре ли си? Уплаши ме.

Изтегнах се. Като оставим настрана обикновената скованост от спането на

пода, се чувствах добре.

- Чудесно.

Тенс се ухили.

- Чудесно?

Седнах.

- Наистина. Наистина чудесно. – всичките ми страдания и болежки, с които

бях живяла толкова дълго, бяха изчезнали. Непрестанното гадене и умора

се бяха изпарили. – Чувствам се добре.

Обожавах начина, по който очите на Тенс се присвиваха, когато той е

щастлив и отпочинал. Той ще ме целуне. Той ще ме целуне.

Приближих се към него, затваряйки очи, задържайки дъха си. Чаках

устните му да докоснат моите бавно; чувствах всяко думкане на сърцето

ми.

Точно когато усетих устните му близо до моите, земята се разтресе и

вратите се хлопнаха. Експлозии изпълниха къщата. Метал се пропука и

стъкла се разпадаха.

Силата на експлозиите разтресоха къщата. Изтърчах през входната врата, с

Тенс точно аз мен. Кустос излая от мястото си до огнището.

- Не мърдай – извика към нея Тенс.

Спряхме рязко на ръба, гледайки надолу към долината под нас. Виждахме

как огнени топки изпълваха небето. Гъсти черни пушеци се смесваха с

вятъра като платно на пиратски кораб. Адът беше дошъл на земята.

- Влакът – прошепнах. От това разстояние изглеждаше като детско влакче.

Прах и парчета се носеха във въздуха и към нас. Миризмата – дори не мога

да я опиша. Горещ метал, газ, гориво и изгоряла човешка плът.

- По дяволите – Тенс обхвана раменете ми. Погледна към часовника си.

- Пет часът е.

- Стока? Или хора? – успях да попитам.

- Не знам. Попитай Леличка. Аз ще проверя къщата. – премина през

коридора към задната част на къщата.

Отидох до стаята на Леличка.

- Влакът – целия е смачкан, много е зле.

Леличка отвори очи.

- Дерайлирал?

- Не знам – отвърнах.

- Това е товарен влак, който превозва и коли с пътници.

- Има хора в него?!

- Вероятно. – бореше се да стане – Трябва да отидем. – опитвах се да я

убедя да остане.

Тенс нахлу в стаята.

- Никъде не отиваш. – Тенс внимателно избута Леличка към леглото.-

Къщата изглежда добре.

- Аз съм медицинска сестра – бореше се с него, но изглеждаше като

пеперуда срещу мечка.

- Ти си пациент – тонът на Тенс не допускаше възражение.

Погледна покрай него право към мен.

- Ще има умиращи. – заключението остана между нас.

Готова ли съм? Мога ли да се справя с множеството? Не знам.

Преглътнах.

- Ще останеш ли тук?

- Не е готова за толкова много. Не си я обучила достатъчно.- гласът на

Тенс се покачи с няколко октави и нарастваше. Долових страх в него,

затова побързах да го успокоя.

- Готова съм. Знам как да затворя прозореца. – казах, опитвайки се да звуча

позитивно и сигурна. Но моите страхове надделяха. Как можех да избегна

да бъда обгърната от енергията на толкова много? Как можех да спра да не

ме повлекат навътре?

- Не е готова. – Тенс застана пред мен и хвана ръцете ми. – Аз ще отида.

Ще видя колко е зле и ще се върна. По-късно ще те отведа.

Поставих ръката си на бузата му. Обичах това, че се опитва да ме

предпази, но знаех, че не може. Нямаше да му позволя. Когато станеше на

въпрос за това, трябваше да го направя по моя начин.

- Ще се върнем, когато се върнем. Ти може да караш. – казах на Тенс, след

което целунах Леличка по челото.

Тя прошепна.

- Докато държиш прозореца широко отворен и себе си здраво стъпила в

стаята, ще си добре. Не затваряй прозореца докато не е безопасно или

някоя душа ще те повали, докато се опитва да премине. Използвай

инстинктите си.

- Но ако го оставя отворен през цялото време...

- Това, че е отворен, не е проблем. Остани там, където можеш леко да

усещаш бриза, сякаш ветрило вее към теб, но не достига до стаята. Тогава

няма да се объркаш. Дръж го широко отворен. Душите, които изпитват

болка, обичат да преминават бързо. Те ще те намерят. Остани здраво

стъпила на земята. Ще ме накараш да се гордея с теб. Ще направиш

семейството си гордо. – Леличка ме потупа по рамото – Обичам те.

Почувствай го. Знай го. Любовта ще ти помогне да преминеш през това.

Готова си.

Кимнах, грабвайки аптечката за бърза помощ, както и палтото и

ръкавиците си. Светът бе невероятно топъл. Тенс ме последва.

* * *

Не можехме да се приближим към мястото на катастрофата заради

местността и горещината, затова паркирахме и се затичахме към влака.

Няколко доброволци пожарникари извикаха да спрем зад нас и можех да

чуя сирени отдалече. Но не достатъчно, не достатъчно близо. Това беше

голямо пространство, където не живееше никой. Огънят щеше да гори

няколко минути, ако не и часове, преди каквито и да е професионалисти да

пристигнат.

Всичко покрай себе си усещах като огромна болка. Чувствах я дълбоко в

мен. Вагоните бяха разпръснати край мен в безпорядък. Лежаха на всички

страни сякаш бяха разпръснати от раздразнително дете. Релсите бяха

разкъсани на парчета и кратер, голям колкото луксозна кола, беше всичко

останало от двигателя и предницата на влака. Горяха пожари, багаж

догаряше в пламъците. Царевица беше изпопадала от една кола и кашони с

писма се бяха разпилели надолу по хълма и се отваряха от вятъра.

Тенс се опитваше да стои до мен, да ме пази. Отне ми минута да осъзная,

че се старае да играе ролята на щит колкото повече се приближавахме.

Това, което някога е било изпълнени с живот тела, сега бяха на парчета.

Опитах се да се откъсна, но не можах напълно да се справя. Опитах се да

се накарам да не повърна, да не се поддавам на скръбта. След което мъж

извика към Тенс да му помогне да вдигнат стоманена врата от една жена,

която беше затисната, побутнах го към действие и продължих да вървя към

най-зле ударените вагони.

Светът явно се движеше на забавен каданс, кадър след кадър. Виждах.

Пристъпвах. Движех се през частите на времето.

Преглътнах страха. Явно така изглеждаше войната, така миришеше.

Лепкав дим ме достигна. Огледах разрушенията. Не можех да си

представя, че някой е оцелял.

Плачът стана по-шумен когато достигнах до пасажерските вагони. Опитах

се да се промуша през един прозорец.

Кашлица. Почувствах злобно присъствие зад мен.

„Въпреки това ме забравихте и служихте на други богове: затова няма да

ви давам повече. Вървете и се обърнете към боговете си, които сте си

избрали; нека ви помогнат във времената на вашата скръб.‖ Харесва ми

това, трябва да го използвам по-често.

Познавах този глас. Обърнах се, за да се изправя пред лицето на

преподобния Перимо. Имаше нещо общо с това бедствие. Нямах представа

откъде знам това, просто знаех. Чувствах го със всяко мое вдишване.

- Ти ли направи това?

- „Освен това, всички тези бедствия ще се стоварят върху теб, ще те

преследват, ще те застигнат, докато не бъдеш унищожен, защото ти не се

вслуша в гласа на Господа, твоя бог.‖ Симпатично е, нали? Всемогъщият

стоварва бързо наказанието си върху тези, които не правят това, което им е

заповядано. Хората трябва да запомнят това.

- Ти си направил това, нали? – почувствах необяснима енергия. Зад мен,

някъде в този вагон, имаше умиращ човек. Повече от един. Чувството, че

някой се нуждае от мен, ставаше все по-познато. Перимо ме стисна за

ръката и трескаво прошепна.

- „Мислите на грешниците са нещо отвратително за Господ: но думите на

чистите души са благодатни за ушите му... Господ е далече от

грешниците.‖ Създателят чува ли те, когато плачеш, Меридиън?

- Пусни ме. – избутах го, хвърляйки се с цялата си тежест, след което се

обърнах и не спрях докато не достигнах входа на вагона.

- Ще те имам! – извика той в нощта.

Няколко доброволци чупеха прозорците на вагоните. Изкатерих се откъм

една от страните на вагона, използвайки късовете като стъпала, за да

стигна входа отгоре, тъй като вагона беше паднал на едната си страна.

Видях фигури дълбоко във вътрешността. Използвайки парапета, се

спуснах надолу по стълбите в тъмнината и дима. Изгореният каучук и

вонята на човешки останки ми изкара дъха.

Незабавно ме заляха вълни на копнеж. Много повече души, отколкото

можеха да преброя, се удариха в мен. Беше като рок концерт и предната

редица се опитваше да достигне звездата. Мен.

Затворих очи и се уверих, че прозорецът, който си бях представила, е

широко отворен. Вятър раздуха завесите със силата на ураган. Пейзажът

отвън се сменяше светкавично, сякаш всяка душа се опитваше да го

промени, както иска. Отворих бързо очи, преди да се замая и да не мога да

мърдам.

Писъците и виковете бяха заглушени.

- Моля ви, помогнете ми! – ръка се появи от тъмнината и женски пръсти се

размърдаха.

Инстинктивно обхванах ръката й, неспособна да видя къде лежеше

останалата част от нея под останките. Контакта с нея ме завлече. Беше я

страх, ужасена от мисълта за смърт. Не искаше да тръгва. Чувствах, сякаш

тя би искала да си сменим местата и аз да премина. Бяхме се вкопчили в

боричкане насред моята стая, защото тя не искаше да се пусне. За момент

се откъснах от нея, за да си поема дъх, после тя ме дръпна отново и

потънах.

Глава двайсет и осем преводач lera93

Отблъснах я и си задържах дъха. Успокоих се, опитвайки се да се запазя

цяла. Другите доброволци, които оцеляха бяха увити в одеала и се

опитваха да спрат кървенето от отворените рани. Фокусирах се върху

умирането, след като това ми беше специалността. Друг смъртен, който

беше ранен, ме хвана за крака, зрението ми се замъгли, зави ми се свят от

скоростта, с която човека премина през прозореца към любимия му плаж

на Хавай.

Различни течности ме достигнаха; миризмата на човешка урина и сяра ме

надвиха. Наведох се и усетих нищо друго освен въздуха. Чувствах се

замаяна и дезориентирана. Визуализирах прозореца и се опитах да

почувствам свежия бриз по лицето ми.

- Извадете бебето ми. Моля ви.

Помръднах се чрез леко приплъзване, защото не можех да издържам в

затворената кола. Ръцете ми бяха покрити със слуз и бях сигурна, че беше

смес от кръв и други течности, за които не исках и да помислям. Бутнах

един куфар от ръцете на някаква жена. Беше набучена на някакво метално

нещо, което можеше да е било врата, но тя все пак беше в съзнание и

будна. Държеше едно пеленаче, което изглеждаше отдавна умряло, беше

увито в тениска и носеше памперс. Опита се да ми подаде малкото телце и

се чу дъхът й.

- Моля...

Бях в един от стъклените куполи, в които превозваха колите – стъклото

беше напукано, но не смазано напълно. Облегнах се назад и ритнах срещу

плоскостите –стъклото, което трябваше да издържа на всякакви удари,

изпука. Ритнах отново. Свежият въздух и помощта бяха от другата страна

на прозореца. Задържах визуализацията, докато друга душа премина през

мен.

Най-сетне. Направих дупка. Дим и горещина навлязоха, студен въздух

профуча. Грабнах едно палто и го обвих около ръката си, за да уголемя

достатъчно голяма дупка, за да може да мине човек през нея. Аз да мина.

Взех бебето, докосвайки по този начин майката.

- Благодаря ви – каза тя и си отиде, оставяйки ме с спомен за канела и

музиката на Боб Марли.

Енергията на бебето беше изчезнала, макар че усетих спокойствие когато

жената срещна млад мъж в униформа от другата страна. Изкашлях се и

изпълзях, парчета стъкло падаха и ме порязаха. Внимателно. Обвих бебето

в друго одеяло и го поставих на земята, далеч от колата. Викове и сирени,

писъци и пукот от пожара изпълниха слуха ми.

Опитах се да зърна Тенс. Чудех се къде е, какво правеше. Вдишах чист

въздух. Исках да се поразходя, докато не се почувствам чиста и цяла

отново, но не го направих. Пожарникари и съседи от другите коли правеха

същото нещо като мен; други работеха рамо до рамо с мен. Толкова много

се нуждаеха от незабавна помощ, а толкова малко можеха да помогнат.

Нямаше достатъчно от нас, за да си почина дори за малко. Обърнах се и

минах отново през дупката, която направих в прозореца. Много хората в

този купол бяха мъртви, други сериозно ранени.

Не знам точно колко пътувания направих. Достатъчно, че купчинката ми

от палта и одеяла, с които покривах мъртвите започнаха да приемат

собствена форма. Малка планина, имитираща голямата Sangre de Cristos

Mountains, която ни заобикаляше. Избутах настрана багажа и отломките, за

да видя другите пътници, които се нуждаеха от помощ. Явно в главния

влак имаше само туристи.

- Кракът ми е счупен. Извадете ме от тук. – един мъж ме хвана и за първи

път откакто бях тук, усетих само отчаянието и страха му, не нужда от

преминаване. Тежеше около 75 килограма и беше около 1.82 висок. Той

продължи:

- Мога да ти помогна. Ще ползвам единия си крак. Мога да го използвам.

Моля те, имам клаустрофобия; не знам колко още ще издържа. Толкова е

тъмно тук.

Поклатих глава.

- Не знам как да го направя безболезнено.

Опита се да се усмихне.

- Болката значи, че съм жив. Просто ми помогни да се измъкна.

Прегърнах го здраво, гърдите ми срещу гърба му.

- Добре, на три буташ и аз ще бутам и ще се измъкнем.

Той кимна.

- Едно – закрепих добре крака ми върху възможно най-здравата основа и се

убедих, че няма нищо по пътя към дупката – Две.

Леко се освободи и пое дълбоко въздух.

- Три – казахме го заедно и паднахме върху снега, гърбът и главата ми

усетиха земята. Имаше малки стъкълца в косата ми, бяха като малки

ледени висулки и усетих леко затопляне в долната част на гърба ми. Не бях

сигурна дали е пот или кръв. Мъжът показа болката си, но той беше силен

и пълен с живот.

С помощта на адреналина го извлякох на чист въздух, хващайки палтата,

които до преди момент покриваха очите на мъртвите и ги дадох на живите.

Увих едно около него и го подпъхнах под главата му, после увих друго

около торса му и друго около краката му. Как ми се искаше да бях минала

някакъв курс за първа помощ.

- Това е всичко, което мога да направя.

- Ще намерите ли съпругата ми? Моля ви?

Кимнах. Чувствах краката си подгизнали. Изкашлях се, после се обърнах и

се гмурнах пак в хаоса.

През следващите няколко часа към мен се присъединиха и други.

Намериха жената на мъжа, трима тийнейджъри и няколко деца.

Парамедиците поставяха живите на дъски и ги измъкваха колкото се

можеше по-бързо след като ги извадихме, но мъртвите надвишаваха броя

на оцелелите. Свещеник Перимо се бе навел над няколко ранени. Молеше

се, но косата на врата ми се изправи. Не можех да ги усетя как умират, но

той затвори очите им и продължи. Към следващата жертва?

Една цистерна се справяше с пламъците, които все повече се

приближаваха всеки път щом погледнех към тях.

- Ранена ли си? – отне ми момент да осъзная, че някой се вглеждаше в мен

съсредоточено. Пожарникар, чието лице беше почерняло от саждите и

кръв, се надвеси над мен.

- Не. – отвърнах.

- Можеш ли да вървиш? Трябва да се махнеш от тук. Виждаш ли тези

коли? Отиди към тях – той посочи към едно футболно игрище.

- Има още хора – казах аз. Усещах топлинните вълни, една след друга,

пулсиращи като сърцебиене, от края на влака.

- Знам. Връщаме се за малко; няколко цистерни може да минат всеки

момент. Трябва да се махнеш оттук. – лицето му отразяваше болката, която

чувствах. Знаех, че той няма да си отиде.

От разстояние, виждах свещеника Перимо да изчезва в дима. Не се беше

спрял при никого.

- Не можем да ги оставим! – проплаках, борейки се срещу силната хватка

на пожарникаря.

- Трябва – вдигна ме и ме хвърли на рамото си, отнасяйки ме надалеч от

разрухата.

Провесена надолу с главата, виждах земята, червена и тъмна. После светът

потъмня и аз потънах в него.

* * *

- Меридиан! Меридиан! – гласът на Ета ме достигна през Армагедона. Ние

бяхме в ада и морска костенурка ми казваше тайните си. Но аз пак чувах

името си и това ме объркваше.

Отворих очи, за да видя Тенс на няколко сантиметра от лицето ми.

Усмихна ми се.

- Будна си.

Кимнах, сваляйки кислородната маска, която покриваше лицето ми.

- Нуждаеше се от кислород, заради целия дим, който си погълнала.

- Добре съм. Да си вървим вкъщи. – трябваше ми пространство, за да

обмисля това, което видях.

- Има стъкла навсякъде. Искаш ли да те нося?

- Не – замръзнах. Адреналина мина през мен и аз потреперих. – Трябва да

се върнем там.

- Не пускат никого наблизо. Има разлян някакъв химикал. Няма да

помогнем с нищо като стоим тук.- Тенс ми помогна да се кача в роувъра –

Остани с мен, Меридиан. Не знаем още колко души ще те достигнат.

Просто остани будна. Говори ми – чух Тенс да сяда на шофьорското място

и запали колата. – Говори ми! – заповяда той.

- Ета. Каза ми да науча урока. – промърморих.

- Ъхъ. Какво друго каза? – зави толкова бързо, че се усетих върху вратата.

Не можех да сдържа стона си.

- Извинявай. Какво каза тя?

Борех се да остана будна, но се чувствах дрогирана и замаяна.

- Подарък. Премахна страха.

- Наистина ли! Какво друго? – той извика. Много силно.

- Прикована в междинното пространство без мен.

- Моля?

- Прегръдка – думите не следваха мислите ми.

- Прегръдка?

- Не – обгърна...

- Обгръщам? – той шляпна бузите ми и главата ми се отметна назад.

- Да. Перимо е лош. Открадна Селия.

- Почакай, почти сме вкъщи. – Тенс явно е карал много бързо, като

състезател.

Спря рязко и се извини когато проплаках.

- Извинявай, извинявай. – внесе ме в къщата – Нека те изчистим.

- Добре. Добре съм. – думите излизаха неясно, като мърморене.

Усетих болка и внимателни ръце, но останалата част от нощта се изплъзна

покрай мен сред замъглен хаос от гореща вода и уверения, че всичко ще е

наред.

Глава двайсет и девет преводач lera93

Memento te mortalem esse sed vim in perpetuum durare. - Запомни, че си

смъртен, но енергията живее вечно.

-Лука Ленци

Изтегнах се като котка на слънцето, без да отварям очи. Главата ми беше

ясна, а сърцето спокойно. Подуших въздуха, усетих дима и направих

физиономия.

- Извинявай, не можах да се изкъпя. – Тенс махна косата от лицето ми. –

Будна си.

Премигнах към него.

- Да. С мен ли остана?

- Спа през целия ден.

- Как е Леличка? Кой ден сме?

- Тя спи. Нова година е. – усетих, че има повече зад тези думи.

- Какво ми казваш? Тя е жива, нали?

- Тя диша.

- Искам да я видя, да й разкажа.

- Добре, след минутка. Първо се вземи в ръце.

Ококорих очи и той изтри нещо от бузата ми. Подуших.

- Това мед ли е?

- Да. Леличка казваше, че е по-добро от антибиотичен крем, плюс това

мечките ще те изядат първа – отдръпна се, когато седнах, бях с пижама,

която не разпознавах – Това са старите пижами на Чарли. Сметнах, че не

искаш нищо твърде прилепващо. Освен няколко малки резки по гърба,

една на бузата и одрани колене, не беше ранена лошо.

- Добре. – чувствах странна интимност към него. Сякаш бяхме минали през

всичко, което беше започнало и сега бяхме свързани.

- Ще отида да се изкъпя сега. Не исках да те оставя дълго време сама –

кръговете под очите му ме притесняваха доста.

Кимнах. Чувствах се достатъчно силна, за да се справя без Леличка и в

същото време тъжна заради това.

- Кустос?

- Много по-добре е. Излезе да потича рано сутринта.

- Добре.

Тенс отвори вратата и заизлиза.

- Тенс?

Обърна глава.

- Благодаря. – думата просто не беше достатъчна да изрази това, което

чувствах. Той беше устойчив и твърд и изглежда винаги беше до мен.

Усмихна се с палава усмивка.

- Аха - и после изчезна.

Облегнах се на възглавниците, сигурно трябваше да стана и все пак не

исках топлината в стомаха ми да изчезне. Не бях сигурна защо се чувствах

толкова добре, но не исках и да се чудя. Докато не си припомних

коментарите на свещеник Перимо и не си представих как грабна душата на

Селия към ада.

Глава трийсет преводач Shiver_O

Леличка не беше в спалнята си, когато отидох да я проверя.

- Тенс? – викнах в коридора без да зная къде би могъл да бъде. Втурнах се

към стълбището, проверявайки всяка стая, покрай която минавах. –

Лиличке? – изкрещях.

- Меридиън! – Тенс ме сграбчи, точно когато паднах.

Само един поглед към лицето му ми беше достатъчен, за да разбера, че

Леличка не пие чай в кухнята.

- Кажи ми – настоях аз, докато се мъкнех по стълбите.

- Премести се, когато се прибрахме у дома.

- Къде се е преместила?

- В кулата на тавана.

- Защо? – усещане за потъване придружаваше въпроса ми.

- Време е. Скоро.

Втурнах се към кулата, оставайки почти без дъх, като се има предвид, че не

се бях възстановила напълно след инцидента. Ето я и нея, увита с цял куп

юргани, спеше. Дишаше равномерно, но не се събуждаше колкото и силно

да виках или молех. Непозволени сълзи се търколиха по лицето ми.

- Заповядай, Меридиън – Тенс ми подаде картичка и пакет, опакован в

розов плат.

Не исках да го отварям. Знаех, че това е нейната завивка. Ако отворех

пакета и докоснех историята на живота й, това означаваше, че приемам

смъртта й. Вместо това отворих картичката – почеркът на Леличка толкова

напомняше за объркания начин на писане на майка ми. За няколко кратки

седмици животът ми се беше преобърнал с главата надолу.

- Не мога – подадох картичката на Тенс.

Той я взе от мен и зачете на глас:

Скъпо мъниче,

Толкова бързо стигна толкова далеч. Сякаш едва вчера самата аз бях на

шестнайсет, изправена пред големия непознат свят. Седя тук с ръце, които

вече не могат да пишат четливо, които не искат да направят и един бод

повече. Духът ми е уморен. Свърших онова, за което дойдох на тази земя,

така че я оставям на теб заедно с всичките й възможности. Имаш силен

съюзник в лицето на Тенс – вярвай в душата му. Учи се от грешките и

постиженията си. Дойдох тук, в стаята, която Чарлз направи за мен, за да

бъда възможно най-близо до рая. Готова съм да празнувам, само се

надявам Чарлз да бъде до мен. Ще те наблюдавам и обичам от мястото, на

което отида. Това е последната празнична завивка, която имам за теб.

Завинаги, Леличка‖

Тенс затвори картичката и аз махнах плата, за да извадя одеялото. Розови

градини изпълваха предната част на почти идеално копие на къщата.

Краищата бяха покрити със самолети и очертания на страни, а из плата

бяха избродирани различни думи и рецепти. Портрети на различни хора и

купчини с книги бяха разпръснати из малки парченца плат по одеялото.

Това беше най-красивото нещо, което някога съм виждала.

- Иска ми се да можех да й разкажа за Чарлз.

- Тогава й кажи. Още не си е отишла.

- Но ще може ли да ме чуе?

- Има ли значение?

- О, Леличко, Чарлз не те е напуснал. Чака те, помоли да ти кажа едно-

четири-три.

Останахме с нея в таванната стаичка, която тя беше определила като

своето последно място за почивка. Цял живот беше чакала онова парти в

небето.

Така че ето ни и нас, стояхме в горната част на голямата стара къща. Тенс

донесе електрическа печка и двамата се увихме в купища одеяла,

пожълтели и протрити от времето. Чувах гласа й в главата си: „ Каква

полза от неизползвана завивка? Същото е и с неизползвания живот. Би

трябвало да бъдат износени и оръфани по краищата. Така стоят нещата.

Винаги е било така. Винаги ще бъде.‖

Държах ръката й. Пръстите й бяха възлести и криви като корените на най-

старите дървета в блатото. Не като превзетите корени на дърветата, които

растат в подредените паркове и не разбират бъркотията, наречена живот.

Тези корени са били принудени да растат на страни, надолу и напред, за да

оцелеят. Онези дървета ми напомняха за Леличка. Тя беше нагазвала до

колене в калта и въпреки това беше успяла да запази надеждата и

невинността си.

Времето намаляваше с всеки дъх. Гръдният й кош се повдигаше и

снишаваше. Клепачите й потрепваха. Слънцето се издигна високо в небето,

а после се потопи обратно зад хоризонта. Чаках, готова да визуализирам

прозореца си, да видя Чарлз от другата страна, да й позволя да си отиде и

да се уверя, че не съм се объркала. Опитах се да заровя несигурността си

възможно най-дълбоко. Мога ли да я пусна да си иде? Мога ли да остана от

тази страна?

Замислих се за времето преди рождения си ден. Не знаех дали ще мога да

започна всичко със същата надежда в човечеството, с която Леличка

умираше. Дали бях внимавала достатъчно? Дали бях научила историите, за

да ги изреждам също толкова живо като нея? Част от мен винаги е знаела,

че тя е там. Зад мен, че ме подкрепя. Преградата срещу ужасните бури.

А сега?

Сега трябва да потърся собствени сили. Дали бях достатъчно силна за

това? Исках ли да бъда?

Тенс ми подаде чиния със сандвич и четвърт ябълка.

- Меридиън, трябва да се храниш. А и не си се къпала от инцидента с влака

насам.

Не свалих очите си от устата на Леличка. Отворена. Вдишване. Затворена.

Издишване. Един дъх. Един удар а сърцето. Чаках следващия.

- Страх ме е да напусна стаята. Ами ако не съм тук? Трябва да бъда.

- Ще се случи, както е трябвало да се случи.

- Това е много „ дзен‖ – премигнах.

Тен пристъпи в моето пространство, коленичи и застана точно пред лицето

ми.

- Няма да помогнеш на никого, ако се разболееш. Трябва да бъдеш силна,

за да не... – той замълча, обграждайки лицето ми с ръце, така че трябваше

да го погледна. Трябваше да се вгледам в тези изумителни безкрайни очи,

за да видя в тях отражението на едно момиче, което вече не познавах. –

Светът се нуждае от теб – той доближи челото си до моето и сълзите

потекоха от неговите бузи към моите. – Аз се нуждая от теб, Меридиън.

Въздъхнах и се облегнах на него.

- Обичам те. Не го ли знаеш? – беше затворил очите си, докато говореше.

Пуснах Леличка и обвих ръцете си около него.

Зарових лицето си в извивката на врата му и вдишах аромата на сапун,

гора и вълк, която винаги се излъчваше от него. Отдръпнах се и потърсих

лицето му. Затворих очи и въздъхнах през сълзи.

Спомних си за тайния код на Чарлз за „ обичам те‖. Усмихнах се, когато

ми мина през ума.

- Аз също едно-четири-три – когато чух думите да излизат през устата ми,

го разбрах. Знаех, че съм слушала. Знаех, че дори да не бях усвоила всеки

детайл, съм научила достатъчно, за да продължа напред. Познавах Леличка

достатъчно, че да мога сама да направя одеяло от отделните парчета на

живота.

Тенс повдигна вежди.

- Математическо уравнение. Това е романтично.

Засмях се и отстъпих назад.

- И аз те обичам – сякаш животът беше застинал за миг, а после отново се

бе върнал в релси. Като огромен стар часовник, който за момент се забавя,

а после продължава да тиктака, както обикновено. И все пак част от мен

очакваше Леличка да се събуди и да аплодира нашата млада любов.

- Мъниче?

Затворих очи, а после ги отворих. Стоях до Леличка в моята стая. През

прозореца можех да видя тълпа от хора в далечината – вървящи, тичащи,

минаващи покрай нас, изпълнени с радост. Небето беше синьо като очите

на Леличка, слънцето беше топло и меко, лъчите му падаха върху нас, тъй

като бяхме близо до прозореца. Цял куп конфети заваляха от небето, а

Чарлз поведе групата с протегнати напред ръце.

- Той те чакаше.

- Чух те, благодаря ти, мъниче. Това в далечината е твоето семейство.

Поколения от нас – с изключение на няколкото фенестри, които се

преродиха. Надявам се един ден да се срещнем отново. Време е.

Кимнах и я прегърнах, не желаех да я пусна.

- Грижи се за своя млад мъж, нали? Още не е приключило. Ще бъдем до

теб. Имаш силата на светлината на своя страна, чуваш ли? Иска ми се да

можех да ти кажа как да победиш Нокти. Но се доверявай на любовта,

светлината и живота. Накара ме да се гордея с теб. Сега е време да

довършиш започнатото.

Тя се понесе през прозореца, а аз се протегнах назад, търсейки нещо, за

което да се задържа, докато го затварях.

Отворих очи. Стисках ръката на Тенс. Кокалчетата ми бяха побелели, а

ноктите ми оставяха кървави следи по ръката му.

- Какво стана? – попита Тенс, когато краката ми се подгънаха под мен. Той

нежно ме постави в един стол.

Обърнах се към Леличка. Устата й не се отваряше, не се затваряше, не се

движеше.

- Отиде ли си? – въпросът, тежащ на сърцето ми, се усети и в гласа ми.

Тенс потърси пулса на врата й.

- Отиде си.

Част от мен не беше вярвала, че ще устоя на привличането и ще остана в

този свят.

Тенс ме придърпа към себе си.

- Справи се. Знаех си, че ще се справиш.

- Знаех го – наблюдавах как светлината от нощната лампа потрепва и

танцува по плата с цвят на бонбони.- Тя го очакваше, нали? Не е имало

никакви недовършени дела. Просто е чакала да се реша – а аз бях избрала

любовта. Бях избрала живота. – Тенс, аз...

От двора се разнесе вой и стресна и двама ни. А после още един, далеч в

полето. После сякаш цяла глутница поде воя.

- Това е Кустос, нали? – дочухме звук от автомобили, прогонващ койотите.

– Какъв ден е днес?

Тенс се напрегна от вълнение, но не ми отговори.

- Нова година е, нали?

- Меридиън, вземи си чантата, трябва да тръгваме.

- Да вървим? Не можем. Къде отиваме?

Глава трийсет и едно преводач Shiver_O

„22 декември, 1835-а година. Вчера видях лицето на една скъпа приятелка

фенестра. Сега тя е една от тях. До нея беше нейният защитник, нейният

любим, също преминал на другата страна. Нокти стават все по-силни чрез

нашата слабост и аз не зная как да ги победя. Боя се да се изправя пред

някой от тях, така както не се боя от нищо друго,

Джослин Уин”

- Чуваш ли го? - Тенс разтърси раменете ми. - Чуваш ли?

- Това са хора. Те крещят - погледнах към тавана. Светлината, танцуваща

по него, не беше от лампата - това бяха пламъци.

- Трябва да тръгваме. Веднага! - Тенс прокара ръка през челото на Леличка

като последен жест за сбогом.

- Не можем да я оставим тук, това са само някакви хора от Църквата, няма

да направят нищо, те просто искат да ни изплашат, а аз няма да им го

позволя!

- Не, Меридиън. Леличка ме накара да обещая. Тя знаеше, че никога няма

да напусне тази стая. Помисли си - никога не е говорила за опело или

погребение, нали?

- Но това е, защото знаеше, че не съм готова да го чуя.

- Не. Тя знаеше, че няма да напусне стаята, но ние трябва да го направим.

Вятърът се удари в прозорците и ги накара да издрънчат.

- Това е дим - подуших във въздуха. - Да не би да горят друга част от

моравата?

Тенс сграбчи ръката ми.

- Вярваш ли ми?

- Но...

- Вярваш ли ми? - повтори той.

- Да - сграбчих чантата си и за последен път докоснах все още топлата ръка

на Леличка.

- Къде отиваме?

- Последвай ме - настоя Тенс.

- Почакай, трябва да взема...

- Нямаме време.

Не спряхме да вървим, дори когато видяхме танцуващите по верандата под

нас пламъци. Разтърсващ трясък и жесток смях допълваха мириса от

пожара.

- Трябва ми кошница. Сега и аз съм шивачка. А също и дневника -

дневникът беше единствената останала връзка, която имах с фенестрите, с

единствената фенестра, която познавах истински.

- В безопасност са. Вече взех кошницата. Дневникът е в багажа ти.

- Какво?

- Леличка - тя знаеше, аз слушах. Да вървим - Тенс ме разтърси, за да

привлече вниманието ми.

Плъзнах ръце по каишките на раницата и я завързах, докато Тенс

опипваше полиците под купчина одеяла, натрупани върху шкафа в ъгъла.

- Какво правиш?

- Тук някъде има ключалка.

Започнах да премествам одеялата. Пожарът надаваше гневен рев, а хората

навън пееха химни с пълно гърло.

- И вещиците ще бъдат прогонени от обещаната земя - изкрещя някой.

- Ето - четири празни макари, правилно подредени, украсяваха безвкусно

горната полица. - По дяволите, какъв беше кодът? Тя ми го каза преди

месеци. Какъв беше?

- Има код?

Той се обърна към мен.

- Какво каза по-рано? Онова " обичма те", как беше?

- Едно-четири-три.

- Това е! - Тенс натисна първата макара и тя изчезна напълно, после

четвъртата и третата и накрая чухме изпукване.

- Стълби?

Тенс включи фенерчето си и взе ръката ми в своята.

- Довери ми се.

Кимнах. На първия етаж беше разбит още един прозерец и по пода се чуха

стъпки.

Тенс затвори помещението и когато чухме изщракването, разбрахме, че е

заключено. Дали щяха да се сетят да търсят таен изход?

Слязохме надолу по стълбите възможно най-бързо, спускайки се по тясна

спирала, направена от дърво и желязо. Звуците станаха по-силни, а димът

започна да се просмуква през пукнатините в шахтата. Вложих цялата си

енергия в това да не се закашлям, но очите ми се насълзиха.

- Проверете в убежището - викна някой зад мен. - Те са някъде тук,

намерете ги!

Обърнах се паникьосана към Тенс. Той нежно постави пръст върху устните

ми. Доверие. Доверие. Доверие. Доверие. Усещах думата с всеки удар на

сърцето си.

Намалихме хода си, надявайки се да не вдигаме много шум. Подминахе

третия и втория етаж, подминахме и пъврия и стигнахме до мазето. Не

знаех къде сме или къде изобщо ще излезем. Стиснах ръката на Тенс и той

се обърна към мен.

- Почти стигнахме.

Притиснах се до гърба му и започнах да имитирам движенията му. Надолу

по дълъг тунел.

- Пристигнахме. Вече е безопасно да говорим. Не могат да ни чуят.

Огледах се наоколо.

- Къде сме?

- Старото хладилно помещение. Потокът продължава напред.

- Потокът? Но това е цяло футболно игрище по-далеч от къщата.

- Правилно.

- Но как?

- После ще ти обясня, сега трябва да продължим да се движим. Все още не

сме в безопасност.

Чухме плисване на вода някъде напред. Тенс изключи фенерчето си и ми

го подаде. След това се наведе надолу и извади пистолет от кобура,

прикрепен за глезена му.

Стъпките се приближиха заедно с дишането. И най-накрая - тихо ръмжене,

което изразяваше поздрава на Кустос. Трепнах към светлината и

коленичих. Кустос заблиза лицето ми. Обърнах се към Тенс, докато той

прибираше пистолета в кобура.

- Това пистолет ли е?

- Да.

- Ти би ли... – замълчах, неспособна да го изрека на глас.

- Разбира се - имаше предвид мен. Като всеки войн се беше заклел да пази

по-дребните и беззащитни същества. Аз не бях беззащитна и нямах нужда

да бъда спасявана.

Отворих уста, но той ме прекъсна.

- Зная как да стрелям. Ловувам от години. Един пистолет е много по-

полезен от лък и стрела, особено когато си гладен. Бих ли натиснал

спусъка, за да те защитя? Абсолютно. Дали бих ти позволил да стреляш, за

да ме защитиш? Разбира се. Но ти знаеш ли как да стреляш? Някога

държала ли си оръжие?

- Не.

- Тогава, няма нищо сексистко, просто аз знам, а ти - не.

Кимнах. Беше прав, колкото и да не ми се искаше да го призная.

- Когато всичко приключи, ще ме научиш, нали?

- Дори ще ти позволя да одереш и изтърбушиш вечерята - усмихна се той.

- Благодаря - стомахът ми се преобърна при мисълта за това.

Кустос влезе в крачка с нас като от време на време тичаше напред или

спираше. Ушите й не спряха да се помръдват, а носът й душеше

миризмите, носещи се с вятъра. Стигнахме до края на тунела и Тенс

започна да натиска купчина клони, докато не ги отмести достатъчно, че да

можем да се промушим през тях.

- Как ни е открила Кустос? - попитах, докато връщахме камуфлажа на

мястото му. Намирахме се под извития каменен мост, през който бях

преминала в онзи първи ден.

- Нямам представа. Хайде - Тенс взе чантата ми и ме хвана за ръка. - Тихо -

той се измъкна от осветения от безумни пламъци мост, чуваше се и

безсмислен рев на език, който не разбирах.

Хора, обвити в дълги бели роби, тичаха в далечината. Осъзнах, че имаше

един, който стоеше от страни и водеше другите. Вместо светлината от

огъня да се отразява от дрехите му, тя потъваше в тъмнината. Изведнъж

парченцата се подредиха и аз осъзнах, че тук не става дума за лов на

вещици, а за борбата на Атернокти срещу фенестри. Перимо се беше

настанил сред едно общество, което беше отчаяно да получи отговори, но

им беше дал единствено обвинения.

Мостът ни предлагаше малко убежище, ала жегата от пожара можеше да се

усети дори и от тук. Слушахме сърдития грохот, с който огънят

поглъщаше къщата - греда по греда, камък по камък. Градушката и снегът

се бореха с горещия вятър, сякаш самата Земя беше въвлечена в този

непреодолим конфликт.

Позволих на студа да се просмуче през палтото ми, да се разпростре

надолу по гърба ми, връщайки ме по този начин в реалността. Сякаш бяха

минали месеци, откакто пропълзях под масивната структура без да зная

какво ме очаква у дома. Сега сърцето ми беше разбито, тъгата ме опустоши

- къщата, любовта, историите. Леличка - всичко превърнато в купчина

пепел. Слава на Бога, че скелетът на къщата беше направен от камък,

иначе нямаше да можем да се справим. Черният дим продължаваше да се

стеле, а хората бяха невероятно близо - с потта и мръсотията по лицата си,

те изглеждаха така, сякаш излизат от въглищна мина. Докато се движех

близо до тях, успях да разпозная някои от хората, които бях срещала на

църковната служба, но освен тях тук имаше и други, които, също като

Перимо, поглъщаха светлината около себе си. В думите им се преплитаха

библейски мотиви и шумни прокламации и в резултат се чуваха само

проклятия. Вледеняващите дъждовни капки се изпаряваха точно когато се

доближаваха на сантиметри от огъня, но успяваха да заглушат шума от

пожара, поглъщаш дърветата и колите по пътя си. Жегата се допълваше от

необичайно топлото време, което беше успяло да разтопи по-голямата част

от снега и сега повишаваше нивото на реката, чиито пръски скриваха звука

от стъпките ни.

Борех се, за да поддържам нивото на Тенс - да следвам ясната му цел и

широките му крачки. Сенките и светлината от огъня избледняваха зад нас,

виковете и високата температура се отшумяха.

Продължавахме да се движим. Поехме по посока, обратна на мястото, на

което се изгубих, когато търсех Селия, но гората си изглеждаше все

същата. Големи водни капки падаха от дърветата над нас, но градушката

или беше спряла или не успяваше да ни достигне през клоните и да ни

нарани. Студът, който дни наред смразяваше белите ми дробове, си беше

отишъл, заменен от свежест, която ме държеше будна и ме караше да

вървя напред.

Тенс спря и се заслуша. Блъснах се в гърба му, защото бях свела очи

надолу, за да наблюдавам стъпките си.

- Из... - прошепнах.

Той поклати глава, прекъсвайки извинението ми.

Останах като закована зад него, чудейки се в какво ли се вслушва. Гората

не беше съвсем притихнала, но пък не беше и чак толкова шумна. Как

беше успял да различи звуците, от които трябваше да се притеснява?

- Добре сме - той се обърна към мен. - Нали?

- Да.

- Почти стигнахме. Можеш ли да продължиш?

- Можеш ли да ме носиш? - казах с намек за усмивка.

- Разтегнах си нещо при влака и гърбът ми е наранен. Не мисля, че мога...

- Тогава ми дай раницата - не се нуждаех от повече глезене. Със сигурност

когато се озовах тук първия път, бях пълна развалина, но с всеки ден се

подобрявах, ставах по-силна, по-здрава.

- Сигурна ли си? - попита Тенс, присветвайки с фенерчето в лицето ми.

Подаде ми раницата.

- Наистина не изглеждаш много добре - казах, изучавайки го на оскъдната

светлина от фенерчето.

- Това не е нищо - не ми обърна внимание той. - Там, където отиваме, има

сухи дрехи и топъл шоколад.

- Ето това е мотивация. Води - засмях се аз.

Потеглихме напред. От време на време Тенс спираше, изключваше

фенерчето и се ослушваше. Спъна се един или два пъти, което беше

непривично за него, но пък и двамата бяхме изтощени.

Най-накрая се спуснахме по стръмен каньон, осеян с ели и папрат.

Снежната маса се беше слегнала надолу по скалите и сега образуваше

леден тунел около нас. Цветът му беше станал студено син на светлината

от ранната утрин.

- Издълбах проход. Топи се, но все още може да издържи, не е много

дълъг, а от другата страна има пещера.

- Всички онези разходки и поръчки?

Тенс стисна ръката ми.

- Почакай и ще видиш. Това е като хотела на мечтите ти - Хилтън, четири

звезди.

- Наиситна ли? - засмях се и аз. Стандртите ми определено бяха паднали,

щом без проблем в едно и също изречение можех да сравнявам една

пещера с Хилтън.

- Наистина - той се наведе, следвайки Кустос.

Повдигна един клон в края на тунела, после натисна някаква врата, която

приличаше на скала, но беше много по-лека. Той отстъпи назад.

- Първо дамите - подаде ми фенерчето и аз го насочих към тъмната дупка,

простираща се надолу. Кустос ме блъсна, лаейки в поздрав, така, както

никога досега не я бях чувала. Ахнах при вида на това, което видях вътре.

Глава трийсет и две преводач Bibi

- По дяволите! - Хвърлих чантата си на пода и се измъкнах от

подгизналото палто. Температурата в пещерата беше удивително приятна.

Тенс натисна ключа за осветлението и тогава видях няколко лампи, които

висяха от тавана, огрявайки го. Посочих ги въпросително.

-Работят на батерии. - Сви рамене той.- Чарлз.

Древни фрески, такива, които съм виждала само в книги, украсяваха

каменните стени. Рисунки на големи хора, с копия, и животни.

Стара ориенталска черга с цвета на величествено бордо и различни тонове

синьо красеше каменния под.

Лавици, направени от клони помещаваха книги най-различни дрънкулки и

сгънатите шити одеяла на леля; пръчка от фиданка придържаше завеси,

подобни на онези, които бях видяла в библиотеката. "Невероятно е! Какво

е това място?"

Осъзнах, че от мен капеше вода по разхвърляните парчета линолеум.

- Моля те, отстъпи от настилката.- Тенс пусна една усмивка, явно зарадван

от моя възторг.

Наведох се и задърпах подгизналите връзки докато поддадоха и после

изхлузих ботушите си.

- Вашето убежище, милейди. - Тенс също свали палтото и ръкавиците си. -

Нагрява се с геотермална енергия и печка, която работи на батерии, но

това, само в случай, че температурата падне под нулата. Кърпите се

намират от лявата ти страна. Свали тези дрехи, Мери. Не можем да си

позволим да се разболеем. - Тенс звучеше изморено.

Потреперих, когато студените ми мокри дрехи бяха заменени от топла

памучна хавлия.

Тенс се разходи из пещерата.

- Това е старо анасазко поселище. Преди около 50 години Чарлз го

намерил докато проучвал навън и започнал да прави малки подобрения.

Наричал го техния ваканционен дом. Хайде, ще те разведа наоколо.

Кимнах, започвайки изведнъж де се чувствам срамежлива.

- Току-що влезе във всекидневната. Имам няколко надуваеми стола за по-

топло време и една пейка, която още се прави. - Възглавници бяха

натрупани безразборно върху чергата, и това ми топлеше краката.

Тенс дръпна завесата настрана.

- Кухнята и трапезарията. Не сме измислили как да съхраняваме храната

през лятото, а не искаме да привличаме мечките, затова продуктите са

основно консервирани, затворени в метални кутии. Но засега сме добре и

има две кухини в пещерата, които са идеални хладилни камери. Тези

горелки работят с газ, електрически батерии и дори слънчева енергия, ако

искаме да ги използваме през лятото.

- Как? Кога? Ка...' - Чувствах се сякаш съм паднала в Заешката дупка. Това

беше палат. Изследвах складираната кухня, различните по форма чинии,

пластмасовата вана, която трябваше да бъде някакъв вид мивка.

- Чарлз направи повечето неща. Аз изчистих, изгоних няколко наемателя и

наново заредих с провизии. Леля не е идвала тук от години, но мястото се

държеше доста здраво. Само се шегувах за мечките — няма вход към това

място, достатъчно голям, за да влезе мечка, а и не съм виждал никакви

доказателства да са влизали през всичките години, в които съм идвал тук."

- Затова бяха всичките ти мистериозни изчезвания, нали?

Той кимна.

- Зад тази завеса се намира тоалетната. Чарлз откри, че е по-дълбоко от 153

метра. Затова е и канал за боклук.

Надникнах зад завесата.

- Има тоалетна чиния.

- Аз добавих тази част. - Тенс стеснително погледна настрана.

- Приятно.-Усмихнах му се.

- Спалнята.-Той ми направи знак да продължа напред. - Има надуваеми

дюшеци, дебели рогозки и предостатъчно...

- Одеяла?- Прекъснах го аз.

- Да. Плюс това имаме спални чували и грейки, които работят с батерии,

така че ще бъдем затоплени, дори ако температурата падне много ниско,

отново. Искаш ли да видиш най-хубавата част?

- Още ли има?

- Разбира се. Има свой собствен горещ извор, в който можем да се изкъпем,

затоплен отдушник, учтиво предоставен от Майката Земя, за изсушаване

на мокри дрехи и ...

- Не мога да повярвам. - Завъртях се в пълен кръг.

Таванът се извисяваше над главите ни, все едно бяхме в катедрала. Над нас

имаше стенописи и въздуха беше топъл и гъст от влагата.

- Чарлз ги нарисува.

- Леле. - Разпознах сцени от историите на леля, изобразяващи нейното

детство и брак. Стенописът не беше завършен.

- Той умря, преди да го довърши. - Тенс посочи към старите кутии за боя и

четките в ъгъла. - Не исках да ги изхвърля.

Кимнах.

- Гладна ли си? Аз имам нужда от малко храна.

- Мисля, че чух обещание за горещ шоколад?

- Искаш ли захарна пръчица в добавка? - Teнс повдигна един фенер и се

върнахме в посоката, от която бяхме дошли. - О, и през този коридор е

изходът от другата страна. Ходенето е много лесно и аз имам мотоциклет

там, в случай че трябва да изчезнем бързо.

- Изпуснал ли си нещо, изобщо? - попитах скептично.

- Благодари на леля. Тя е тази, която ми каза, че ще имаме нужда от тези

неща.

Добре, скромността сама по себе си го доведе толкова далеч. Пещерата не

беше много близо до къщата, пък и много пъти е идвал.

- Донесох много дрехи—пижамата ти на Спондж Боб е в спалнята. Ако я

искаш.

Спондж Боб. Не бях забелязала, че не е в стаята ми. Плъзнах се зад

платното за преобличане и свалих мокрият си сутиен и гащички.

Придърпването на много сухата и почти топла фланела върху

премръзналата ми кожа беше прекрасно.

- В консервната кутия от бисквитки "Ритз" има вълнени чорапи. - Тенс

извика.

И разбира се, имаше богат избор от цветове. Взех един чифт и ги нахлузих.

- Нужда от помощ? - Попитах, присъединявайки се към Тенс. Навлякох

един шоколадово кафяв, мъхест пуловер през глава и си увих едно шито

одеяло около раменете. Чувствах се почти човек. Протегнах ръката си за

дървената лъжица и го бутнах към дрехите.

- Твой ред.

Разбърках консервираната супа, докато завря и ароматът на пилешка супа

изпълни въздуха. Запалих свещи и Кустос се намести да хърка пред

печката.

Ядохме в тишина, поглъщайки топлината и юфката. Какво следва?

- В безопасност сме. Това не е лош начин да започнем Новата година. -

Тенс сякаш ми прочете мислите.

- Но какво ще правим сега?

- Нека си починем за няколко дена и после аз ще отида долу да разузная.

Можем да останем тук за известно време, но...

- Перимо е Нокти. Видях го при пожара. Спомням си, че той взе Силия.

Как ще се бием с него?

- Леля ти каза да намериш други Фенестри, нали? Може би една от тях ще

може да помогне?

- Имаш предвид да заминем?

- А защо да оставаме? Нека си вземат църквата — поне докато разберем

как да премахнем Перимо окончателно. Ако може да те убие, ще го

направи.

- Знам. Иска ми се да знаех повече за Сангре и как да повикам един.

- Може да се опитаме да мечтаем и да се молим за един. Не е нужно да

разберем това тази вечер. Изморен съм. Готова ли си за сън? Можем да се

измием после.- Той изглеждаше готов да падне на земята, бузите му

зачервени, очите му влажни и блестящи.

Teнс и аз развихме спалните чували за 0-градусова температура и

разгънахме тежките рогозки, които щяхме да използваме за постелки. Не

знаех дали да спя близо до него или в другия край на пещерата. Исках да се

притисна в него, да знам, че не съм сама дори когато спя най-дълбоко. Но

не знаех как да го попитам. Духнах свещите и оставих само един фенер да

свети. Тенс пропълзя в неговия спален чувал и сънят го превзе

моментално. Дишането му се изравни и задълбочи. Погледнах Кустос за

насока.

Най-после се завих в спалния си чувал и се приближих до Тенс. Той се

събуди, колкото да ме придърпа по-близо; главата ми прилягаше

перфектно на извивката между главата и рамото му. Изгасих фенера,

потапяйки пещерата в най-дълбоката тъмнина. Тенс се измести още по-

близо и аз се вслушах в дишането му и хъркането на Кустос. Той беше

толкова топъл. Заспах веднага. Но не сънувах.

* * *

Когато се събудих, примигнах в тъмнината и протегнах ръката си, докато

намерих ключа за лампата. Погледнах към часовника, който Тенс винаги

носеше. Беше 2 часа, но дали през деня, или през нощта, нямах никаква

идея. Разкопчах спалния чувал и се измъкнах от него колкото се може по-

тихо. Тенс не помръдна.

Облякох се и занесох мокрите ни дрехи в задната стая и ги сложих на

отдушника върху чугунените решетки. Измих си зъбите и започнах да

тършувам наоколо. Знаейки, че съм спала повече, отколкото Тенс през

последните няколко дни, исках да навакса със съня колкото може повече.

Намерих раницата си и я отворих. Вътре стоеше евтин телефон, който

всъщност беше зареден и имаше минути, но нямаше сигнал. Намерих

кожения дневник на леля, писмото, което тя ми написа, няколко пачки с

банкноти и банкови извлечения на мое име. Имаше също и два графични

романа, които мъкнех с мен от началото на това приключение.

Прелистих до края на дневника, надявайки се, че леля е добавила

послепис, и се усмихнах.

Скъпо дете,

Пусни ме да си ида. Ако в момента четеш това, значи си взела

правилното решение. Вярвай на Тенс. В замяна се грижи за него. Любовта

е ценен подарък — такъв без панделка, винаги искай най-добро за него,

дори когато не сте съгласни, както той ще иска най-доброто за теб.

Живях сто и шест претъпкани години. Те са оръфани по краищата и

готови за поправка. Готова съм за почивка. Не знам колко промени в

сезона ще видиш, но се надявам да са пълните сто и шест. Дръж очите си

отворени и нека опитът ти нараства, гордея се с теб, дете мое, и ще те

гледам.

Леля

Издухах си носа и си избърсах очите. Сега нямаше такова нещо като

нормално. Отворих пликче с ядки и едно сокче в кутийка. Проверих

съхнещите дрехи и разучавах стенописа на Чарлз, щастлива, че той и леля

са се намерили в отвъдното.

Тенс все още спеше, но безпокойството му нарастваше. Когато отхвърли

завивката си, отидох при него. Приведох фенера по-близо до него и ахнах

от червените петна по лицето и ръцете му.

- Тенс! Тенс! Събуди се.- Наклоних се към лицето му. Той гореше. Бе

толкова горещ, че кожата му беше едновременно крехка и грапава.

- Човече. - Той се опита да се раздвижи. - Твърде ярка светлина. Гади ми

се.

- Какво има? Знаеш ли какво не е наред?

- Лошо ми е. Лошо. - Той падна назад в нездраво треперене.- Едва те

виждам.

Дали имаше предвид светлината, или пък прозорец? Не! Нямаше да го

оставя да умре. Не можех да го оставя да умре. Мисли. Мисли. Разчитай на

инстинктите си. Да разчитам на инстинктите си?

Кустос дотича при мен и започна да драска с лапа предният джоб на

раницата ми. Гледах решителните й усилия да се вмъкне в закопчаното

отделение. Страхотно, сега оставям вълк да взима решения. Наведох се, за

да видя какво търсеше тя.

- Мамка му. - Възкликнах, изваждайки листа с името и номера на

таксиметровия шофьор и визитната картичка на Доктор Порталсо-Маркез с

домашният й телефон написан отгоре. Сеньората и дъщеря й можеха да

помогнат. Както и Йозея. Знаех го.

Мисли. Мисли.

- Разчитай на инстинктите си. Разчитай на инстинктите си." - казах аз,

когато козината на Кустос се наежи и тя изръмжа, оголвайки зъби. Тя се

придвижи около мене, избутвайки ме към Тенс. Докато протягах ръката си,

за да я успокоя, върху входа на пещерата падна сянка. Миризмата на скъп

одеколон и тамян ми подсказа, че Перимо ни е намерил.

- Oо, не е ли сладко, малката вещица си говори сама. – Изръкопляска някой

зад гърба ми.

Изправих се, готова да защитя Тенс.

- Преподобни Перимо? Как е истинското ти име?

- О, Клаус Перимо е толкова закачливо. Но ми харесва и да съм

преподобен. Хората ти се доверяват. Работи при мен.

- Ти си Атернокти. Ти взе Силия, затова изпитах огромно облекчение,

когато пристигна онази нощ, не е ли така? Взе ли я? Тя не ме притисна

отново.

- Поздравления. Извикай кучето си, Меридиан. Нямам колебания относно

използването на това.- Той насочи пистолет към Кустос.

Сложих ръка на главата й, но тя не отстъпи.

- Не те харесва.

- Обуздай я. - Той размаха пистолета.

Наведох се до ухото й.

- Ако ме разбираш, имам нужда от помощ, за да спася Тенс. Тичай. Намери

помощ.

Тя тръгна към задната част на пещерата.

- Тръгвай. - Извиках. Кустос препусна в тъмнината.

- Изпращаш куче. Точно като Ласи. Много си забавна. Неприятна, но

много забавна. - Перимо свали якето си и пак надигна пистолета. - Тук е

топличко.

- Обзалагам се, че си свикнал с горещината, а? - Попитах, взимайки кърпа,

която намокрих с разтопен сняг.

- Това да не е препратка за ада? - Той се засмя тихо. - Толкова сме

неразбрани. Донесох ти малък подарък. Първата ти снимка. - Той разтвори

градския вестник и го хвърли на пода между нас. Не направих опит да го

вдигна. Вместо това сложих парцала грижовно на челото на Тенс. Сърцето

ми се сви, когато той се опита да се отдалечи от допира.

- Не бъди такава. Даже ще ти кажа какво е заглавието: 'ПРИХОДЯЩА

ПОДРАСТВАЩА - АНАРХИСТ ВЗИРВЯВА ВЛАК' — това на снимката

си ти, държаща мъртво бебе. Не е най-добрият ден за косата ти. Ти уби 157

души, всички прибиращи се у дома за Новата година.

- Не съм убивала никого.

- Не си ли? Изглежда е имало няколко свидетеля, които са те видели на

железопътния възел по-рано през деня и по-късно ти се оказа един от

първите хора на мястото. А когато загриженият ти пастор дойде да ти

предложи духовните си напътствания, ти си призна и му показа къде си

скрила последните експлозиви, използвани за взривяването на

железопътната линия и влака. Изглежда и така, сякаш си изгорила къщата

и си убила леля си, за да си прикриеш следите. Дори имаш криминално

досие в Орегон. И това ако не е изпипано!

- Никой няма да ти повярва. Ти го направи. Къде ще намеря експлозиви?

Ти също беше там.

- Но аз съм добър, а ти - лоша. Не научи ли новината? Плюс това можеш да

си купиш всичко от интернета — не си ли чувала, че това е инструмент на

самия дявол? - Той се засмя.

Teнс изстена.

- Треската му се влошава. В следващите няколко часа органите му ще

започнат да се сваряват и ще спрат да работят. Мога да усетя как сърцето

му отслабва. Ухапване от змия?

Змия? Имаше ли отровни змии тук?

- Грешиш.

- Рядко греша за смъртта, малко момиченце, или не си забелязала?

- Какво искаш?

- O, най-накрая. Няма ли да ми предложиш питие?

- Не.

- С маниери можеш да стигнеш далеч.

- Ти си луд...- Измърморих аз. Отварях тенекиени кутии и шкафове,

търсейки аптечка, нещо с аспирин или Тиленол. Нещо което да свали

температурата на Тенс.

- Напротив. Аз съм един от най-разумните мъже, които познавам.

- Какво искаш?

- Размяна.

- Нямаш нищо, което да искам.

- Сигурна ли си? - Той подхвърли снимка на родителите ми и Сами. На

заден план имаше палмови дървета, а те се излежаваха до басейн. Никога

не бях виждала тази снимка.

Глава трийсет и три преводач Shiver_O

Светлината винаги побеждава мрака,

Лука Ленци

- Семейството ми е добре – пулсът ми удряше в гърлото. Надявах се, че

няма да може да го забележи. Тенс избута кърпата. Отказах се да търся

лекарство и облях главата и тялото му с топла вода. Не знаех какво друго

да направя. Когато го повдигнах и му дадох вода, той се задави с нея..

Перимо седеше и тиктакаше до мен „тик-так, тик-так‖

- Добре, млъкни.

- Трябва да си по-добра с мен.

- Иначе какво? Ще ме убиеш ли? – в момента бях изморена за игрички.

- Не е необходимо. Защо не поиграем на въпроси и отговори по библейски?

Аз казвам един стих, а ти предполагаш от коя част от Библията е.

- Не!

Какво искаше да каже с това, че нямало защо да ме убива?

- Просто се опитвам да ти правя компания в последните ти часове. Не мога

просто да си стоя тук – намръщи се той и се облегна на стената.

Реших да сложа сняг около главата и раменете на Тенс, но докато стигна

до него, снегът вече се беше разтопил.

- Ако имаш да му казваш нещо преди и двамата да минете от моята страна

на игрището завинаги, по-добре да побързаш. Признай всички онези

тийнейджърски емоции. Човече, радвам се, че вече не съм тийнейджър.

Шекспир го е изкарал романтично, но всъщност е отврат. Не можеш да си

представиш колко добре се получи. Обещавам ти, че властите ще намерят

телата ви заедно с бележката, която си написала и в която признаваш, че си

извършила всички ужасни неща, които се случиха напоследък. Родителите

ти никога няма да научат какво ужасно дете са отгледали. Честен кръст.

Не го прави. Не го прави.

- За какво говориш?

- Бабчето не ти ли каза? Каква срамота! Ако той умре и ти си отиваш. А

той умира. Съвсем скоро, както казват по тези места – изсмя се той.

- Това не е вярно.

- Не е ли? Наистина ли? Защото последния път проверих. По-дълго съм в

това от теб. Той умира.

- Лъжеш.

- Добре, добре, хвана ме. Не е змийско ухапване, не – отрова е. Пое я при

инцидента с влака. Действа бавно, но стопроцентово убива в рамките на 96

часа. Тик-так.

- Лъжеш.

- А ти ми лазиш по нервите. Коя част от това не разбра?

Съзнанието ми се залюля, опитвайки да разбере дали има някаква истина в

това, което ми казваше, или всичко е лъжа. Но защо?

- Има болки в мускулите, нали? Главоболие? Тъмни кръгове под очите?

- Бях с него във влака.

- Не и през цялото време.

- И какво искаш?

- Сега вече питаш? Първо ми отказваш медицински грижи, обиждаш ме,

казваш, че лъжа, и чак сега стигаш до хубавата част? Имам да те уча на

толкова много неща.

- Какво искаш?

- Кого.

Пулсът ми отново се ускори.

- Кого?

- Теб.

- Видя ли, че лъжеш? – скочих на крака. – Знаех си – не бих могла да умра,

ако Тенс умре.

- Колко пъти трябва да минаваме през това? Казах ти, че не лъжа.

Предлагам ти размяна. Ти, жива, ставаш мой ученик, а аз ти позволявм да

отведеш момчето у вас и да спасиш родителите си. Все пак не съм сигурен

дали мога да с откажа от Сами, толкова е сладък. Обожава онези кексчета,

нали?

- Или?

- Ти умираш, Тенс умира, цялото ти семейство умира.

Това не ми прозвуча като кой знае каква размяна.

- Ако Тенс умре сега, ти ще го последваш. Приеми го като бонус задето

трябваше да търпя бабчето през последните дни. Кучката – отказа да види

светлината!

Когато Чарлз умря, Леличка не го последва. Може би Перимо лъжеше.

Естествено, че лъжеше.

- Ще станеш нокти и ще се учиш от най-добрите. Моят екип е най-добрият

от всички. Ние сме навсякъде.

- Как? – не че сериозно обмислях предложението, но се нуждаех от време.

- Трябва да се самоубиеш – един вид. Ти натискаш спусъка, аз те връщам в

тялото то, а после ще прекараш вечността с Тенс. Ще спася и него.

- А родотелите ми – ако ми беше подал оръжието, щях да имам контрол.

- Щом настояваш. Споменах ли ти, че Селия съдействаше? Наистина беше

много лесно да я накарам да падне в капана, а после да я отстраня от

чаеното парти, което си правеше в главата ти. Възхитително.

Стомахът ми се преобърна.

- Как да съм сигурна, че родителите ми са при теб?

Той извади телефон.

- Тук няма обхват – казах му.

- Сателит. Имаме мощни играчки на наша страна. Пари. Власт. Красота.

Вечен живот – той набра някакъв номер и ми подаде телефона.

Взех го и се заслушах в звъненето. Дъхът ми секна, когато го чух.

- Мерди?

- Сами?

Тогава чух гласа на мама.

- Меридиан? Според номера това е Меридиан. Кой е?

- Мамо, аз съм – проплаках, докато Перимо измъкваше телефона от ръцете

ми.

- Видя ли? Не лъжа.

Смъкнах се долу при Тенс. Пулсът му беше бърз и променлив.

Косъмчетата на врата ми настръхнаха, усетих отиваща си душа да се

прокрадва към мен.

- О, той умира. Погледни това. – Перимо долепи пръсти до стената на

пещерата. Това усещане не би могло да бъде измамно. Знаех, че е истина.

Сълзите замъглиха зрението ми, докато чаках Тенс да отвори очи и да ме

убеди. Ако той умреше, аз просто трябваше да живея достатъчно и за

двама ни.

- Добре, ще го направя. Дай ми оръжието.

Глава трийсет и четири преводач Shiver_O

- Впечатлен съм. Мислех, че ще се наложи наистина да се сблъскаш със

смъртта, за да ме разбереш.

- Ще го направя – наблюдавах как дишането на Тенс отслабва и става все

по-бавно. – Ти печелиш.

Перимо ми подаде оръжието.

- Сложи го в устата си. В слепоочието не винаги се получава.

- Остави ме първо да се сбогувам – коленичих и целунах устните на Тенс. –

Обичам те. Толкова много.

Поех си дълбоко дъх, вдигнах оръжието и натиснах спусъка. Червенината

изригна от стомаха на Перимо, той се сгърчи, а после се изправи ядосан.

- Е, това беше подло. Не го предвидих. Нищо от това, което ти казах, ли не

разбра? Повече няма да съм добър с теб. Сега брат ти ще умре при всички

положения – от думите му струеше ярост.

Очите ми се разшириха, докато го наблюдавах как изтисква кръвта от

ризата си.

- Не чу ли частта с вечния живот? Да не мислиш, че си първата фенестра,

опитала да ме убие?

- Но...

- Но? – изимитира ме той.

Бях подвела семейството си, Тенс, всички. Дотук с големия ми план.

- Тогава ще умра с него.

- Не е нужно той да умира, глупачке. Още по-бавно ли трябва да ти говоря?

- Не искам да бъда...

- Защо не? Ние сме забавни. Нима мислиш, че унищожителите са по-долни

от създателите? Без нас нямаше да има какво, с какво или как да бъде

създавано. Ние сме неизменна част от устройството на този свят. Би

трябвало да си благодарна, че получаваш покана.

- Ти опита да убиеш Леличка. Тероризира целия град. Къде е

справедливостта в това?

- Справедливост? Очевидно си млада. Светът е пълен с идиоти, Меридиън.

Това е като да избереш между ванилия и шоколад, не може и двете.

Тенс изникна в главата ми. Внезапно се озовахме заедно до прозореца.

- Какво става? – попита той.

- Ти умираш.

- Не, не е вярно.

- Мисля, че умираш.

- Няма да те оставя, супергърл. Няма да си отида. Ще чакам като Чарлз –

Тенс скръсти ръце.

Паникьосах се.

- Недей. Трябва да си отидеш. Трябва. Трябва да знам, че си в безопасност.

На всяка цена. Моля те.

Премигнах и изгледах Перимо.

- Позволи ми да преведа Тенс отвъд. После ще направя каквото искаш, за

да спася семейството си.

- Това е честно. Бива те в преговорите.

Затворих очи и си представих спалнята ми вкъщи. Тенс се облегна на

рамката на прозореца и ме погледна.

- Това не ми харесва.

- Нямаме избор. Опитах да го убия, но не успях.

- Няма да те оставя на него.

- Трябва. Или това или и двамата отиваме в ада, а един е повече от

достатъчен. Ще го измисля, Тенс, но ако ще умираш, трябва да отидеш при

Леличка. Семейството ти ще чака.

- Обичам те. Би трябвало да те защитавам.

- Но ти го правиш. Мога да се справя заради теб. Трябва спася Сами и

родителите ми.

Тенс кимна тъжно и се наведе да ме целуне.

Не усетих устните му върху своите заради ярката светлина, която изпълни

пещерата.

- Не можеш да се сдържаш, нали, старче? – чух ехото на твърд глас, чийто

акцент ми беше познат.

Облегнах се до Тенс и се озовах до огромен човек, облечен във военни

ботуши и стари военни дрехи. Пилотски очила покриваха очите му.

- По дяволите – Перимо пребледня и погледна към оръжието, което беше

извън досега му. Очите му потъмняха и светлината в помещението се разля

в черното.

- Не мислиш, че една пушка ще ми навреди, нали? – изсмя се войникът.

- Джозая? – премигнах.

- Здрасти, госпо‘ице. Съжалявам, че закъснях – той свали слънчевите си

очила и светлината, която струеше от очите му почти ме заслепи. -

Сложете си ги. Покрийте и очите на Пазителя. Семейството ви ще е добре.

После ще ида и при тях.

Поставих огледалните очила на лицето си, кимнах и закрих очите на Тенс с

ръка.

- Ха ха, само проверявах дали внимаваш. Явно внимаваш – Перимо се

беше опитал да избяга.

- Ти никъде няма да ходиш.

Перимо се обърна към Джозая в цял ръст.

- Ще унищожа светлината ти, Сангре. Ние сме повече. Армия, обучена в

новия свят. Аз само следвам заповеди. Не знаеш с кого се забъркваш.

- Не, ти не знаеш. Много дълго се занимаваш с душите. Свободната воля е

свещена, Нокти, а ти прекалено много пъти наруши това правило.

- Приятелите ми ще продължат без мен. Аз започнах революция. Не знаеш

за кого работя.

- Достатъчно. Какво прогонва тъмнината, Меридиън?

- Ами, светлината? – отговорих аз.

- Точно така. Светлина – Джозая вдигна ръка, а аз наведох глава, докато

поток от чисто бяла светлина изригна от него.

Чух Перимо да крещи и леко надигнах глава, за да погледна.

Той се потопи в светлина, агонизираше, сякаш изгаря. Но бавно тъмнината

избеля, тон след тон, докато видът му започна да се променя. Сантиметър

по сантиметър, той беше заличен.

Останах приведена над Тенс дълго след като писъците бяха спрели, а

светлината беше добила нормален вид.

Вдигнах глава при нежния допир по косата ми и кучешките целувки,

обсипващи лицето ми.

- Луз, Луз, добре? – сеньора Порталсо взе лицето ми в ръце и се изравни с

мен.

- Джозая? – огледах се наоколо, но единственото нещо, останало от него,

бяха очилата му.

- Няма Джозая – отговори сеньората учудено.

- Здравей, Меридиан, дай да погледна тук, нали помниш, че съм лекар –

разпознах гласа на дъщерята на сеньората.

Направих й място да прегледа Тенс.

- Мисля, че е бил отровен. Мисля, че е... мъртъв...

- Често ли ходи в гората на разходки?

- Предполагам, че да – наблюдавах как сеньората изпразва една от чантите,

които носеше, докато дъщеря й мереше температурата на Тенс.

- Някакви болки в мускулите? Главоболие? Отдавна ли има този обрив?

- Спомена, че го боли гърбът и определено има обрив.

- Знаеш ли дали е бил ухапан от кърлеж?

- Кърлеж?

- Това значи не.

- Откъде бих могла да знам? – как по дяволите изглеждат кърлежите?

- Не е задължително, но мисля, че си имаме работа с пъпчива треска от

планината Роки.

Това дори не ми прозвуча като истинска болест.

- Той ще ум...

- Не – сеньора Порталсо се обърна към мен и поклати гневно глава. – No

fiebre .

- Би трябвало да се оправи с антибиотиците – наблюдавах как сеньората

подрежда инструментите върху чиста кърпа. Докторката леко забоде игла в

ръката на Тенс и подаде една торбичка на майка си. Сеньората се обърна

към мен и ме отпрати към другите торби, които беше донесла.

- Яж – посочи тя.

- Аз бих направила каквото ми казва – докторката взе кръв от другата ръка

на Тенс.

Обърнах се към храната без да осъзнавам колко съм изморена. Целият този

адреналин ме беше изтощил. Ориз, тортиля и твърдо сварени яйца.

Пилешко в три различни вида сос и пържоли. Дъвчех и поглъщах

възможно най-бързо, едва успяваща да държа очите си далеч от Тенс.

- Меридиън, Тенс ще се оправи. Тази нощ ще останем с вас, за да се

уверим. Районът се пълни с агенти на ФБР, които те издирват.

- Мили боже, толкова съжалявам. Трябва да тръгвате.

- Стига, няма значение. Може би някой ден ще ти разкажа за всички

пациенти, които чукат на вратата ми посред нощ.

- О – не знаех какво друго да кажа. Може би говореше за нелегални

емигранти? – Как ни намерихте?

Сеньората отговори в бърз поток от думи на испански, които не успях д

разбера. Дъщеря й се засмя.

- Мама ви е сънувала. Ангелите й казали да кара до скалите в тази посока.

Да ми донесе нещата. Така че се качихме в колата и дойдохме.

- Заради един сън – ахнах аз.

- Според мама сънищата са връзката между нашия свят и отвъдния. Чрез

тях Бог общува с нас.

- Но как...

- Шофирахме цяла нощ, но не можахме да ви намерим. Почти се бяхме

запътили обратно с идеята да се върнем след като нахраня бебчетата си,

когато твоят вълк легна на средата на пътя. Не искаше да помръдне и

когато отидох да видя дали е добре, тя изплю визитата ми картичка. Тъй че

я последвахме дотук – ухилих се към Кустос, докато сеньората й даваше

парче пиле.

Тенс премигна с очи и изхърка. Изпи половин чаша вода.

- Сигурни ли сте, че ще се оправи?

- Да, пулсът му е нормален, сърцето му се успокои. Изглежда дори обривът

изчезва.

- Значи лекарството действа, нали?

- В повечето случаи не толкова бързо. Не разбирам.

- Божиите ангели – сеньората потупа главата ми и докосна сърцето си.

- Божиите ангели? Може би. Най-доброто обяснение, което ми хрумва.

Зачудих се дали и светлината на Джозая може да лекува.

Тенс се събуди за кратко през нощта и изпи толкова вода, че си помислих,

че ще се пръсне, а после отново заспа дълбоко. Въртях се неспокойно до

към 4 сутринта, когато най-после се отказах, а нашите гости последваха

Кустос до колата си. Тенс беше далеч от прословутата гора, но сега бяхме

бегълци.

Измъкнах дебелия дневник. Продължих да чета думите на предците си,

запомняйки детайлите и повтаряйки си датите и местата. Ако някога

изгубех тази книга, аз самата щях да бъда изгубена. Хвърлих се в

историите, слушайки неизреченото, потапяйки се в споделената мъдрост.

- Меридиън? – гласът на Тенс беше дрезгав и пресипнал.

- Тук съм – надвесих се над него. – Как се чувстваш?

- Жаден. По-добре – той опита да се изправи, но падна назад с трясък.

- Лекарката каза да почиваш няколко дни, а до тогава ще са прекратили

издирването ни. Инструктираха ме да се обадя по сателитния телефон на

Перимо, ако има промяна.

Телефонният номер, на който отговори брат ми по-рано, беше изключен.

- Какво стана?

- После ще ти разкажа. Имаме време.

Глава трийсет и пет преводач paju4eto

Живеем до вас и с вас. Вие сте наши съседи и приятели. Ще ни разпознаете

по имената ни: Порте, Тусон, Митлере, Медио, Портело, Кастор, Ганън,

Лукус, Майър, Орли, Айли, Уин, както и други. Първите ни имена са

познати от историята... или просто принадлежат на ваша приятелка:

Алисън, Касандра, Синтия, Деирдре, Елинор, Хелена, Ноами, Люси, Нели,

Ранеса, Леа и много други.

Блестим някъде съвсем близо до вас, макар и на място, където не можете

да ни видите в момента. Ще бъдем там, когато се нуждаете от нас обаче – и

ще се издигнете свободни към по-високото ниво.

- Меридиън Фулбрайт, 1903 - 2009

Записах датата на смъртта на Леличка точно под едно от първите събития,

които бе описала в дневника. Не ми изглеждаше правилно да добавям

почерка си след предишните десетина. Имах чувството, че още не съм

спечелила тази привилегия – не и наистина. Но може би ще свикна с

времето. Исках да добавя собствената си история тук. Моя модерен поглед

върху техните уроци. В случай, че... Просто за всеки случай. Надявам се,

че ще науча още и ще имам възможност да разбера още много неща.

- Шикозна химикалка – в гласа на Тенс прозвуча закачка.

Пишех с химикалка, инкрустирана с имитиращи диаманти блестящи

камъчета. Всеки път, когато я погледнех, се разхилвах – така че

забележката му бе съвсем на място:

- Подарък за рождения ми ден от Сами. Когато дойде последния път,

Джозая я е оставил в раницата ми.

Бях я открила часове по-късно. Бях запазила страниците от комикс, в които

бе увита и бележката, написана на ръка, която обясняваше подаръка – това

бяха единствените спомени от Сами, които можех да нося със себе си.

Тенс улови погледа ми, който изучаваше лицето му и се усмихна.

- Видя ли нещо хубаво? – вече се чувстваше достатъчно добре, за да

флиртува отново. Липсваха ми нежните му закачки. Пламъка в очите му.

Целувките, които сънувах... и насън, и наяве.

- Хм-м... – усмихнах му се в отговор, готова да разтворя устни и да помоля

за целувка.

- Така... –прошепна той. – Погледни ме.

После ме извъртя към себе си. Аз обаче все още не отварях очи. Чувствах

се като страхливка, но не исках да видя в неговите отразените

възможности за онова, което би могло да бъде...

- Погледни ме! – нареди отново той.

Разтворих клепачи и изличих страха си, макар и за миг... напълно

достатъчно, за да се влюбя в него още повече.

- Сега сме квит. Аз се грижих за теб като детегледачка. Ти го направи за

мен. Аз те защитавах. Сега ти ме защити. От тази минута нататък сме квит

и започваме на чисто.

- О! – не го разбирах.

- Няма задължения. Няма я Леличка, която настойчиво да повтаря, че съм

твоят Защитник. Ако ме искаш, трябва да ми го кажеш сама.

- Разбира се, че те искам! – обгърнах врата му с ръце и почувствах

тръпката, която разтърси цялото му тяло. – Обичам те.

Той зарови лице в косата ми:

- В такъв случай ще го направим по правилния начин. Рамо до рамо.

Можем да разчитаме един на друг.

- Без повече тайни?

- Никакви тайни повече. Ти и аз. Заедно.

- Заедно... – повторих.

Устните ми покриха неговите. Нежна и едновременно с това уверена,

целувката отекна в цялото ми тяло. Беше толкова лесно, толкова сигурно –

все едно сме го правили милион пъти. Устните му имаха вкуса на

бъдещето ни.

Когато останахме без дъх и се разделихме, все още без да се пускаме,

казахме едновременно:

- Време е шоуто да продължи.

Почти пълен синхрон.

Кустос лаеше по нас, докато опаковахме багажа си, разчиствахме и

прибирахме матраците и одеялата. Знаех, че ако някога се върнем, ще

открием, че по време на отсъствието ни са се нанесли най-различни

обитатели. Природата не търпи празни пространства и винаги бърза да ги

запълни. Взех дневника и банковите документи и оставих повечето от

дрехите и списанията си. Нека катеричките и паяците им се радват.

- Всичко ли прибра? – Тенс остави дървените си фигурки, но пъхна в

раницата кафявия пуловер, който бях облякла през първата ни нощ тук.

Огледах пещерата за последно.

- Трябва да кажа „сбогом‖ на Леличка.

- Зная. Ще стигнем долу преди залез слънце, ако тръгнем веднага.

После ме хвана за ръката и ме поведе.

В гората бе пълно с животни, които се радваха на необичайно топлото за

зимата време. Сякаш беше пролет. Видяхме сърни и лосове, много птици,

както и няколко заека. Кустос не се отделяше от нас, сякаш знаеше, че

времето ни в тези гори изтича.

Подуших къщата дълго преди да излезем от сянката на дърветата и да видя

обгорелия й срутен скелет. Изглеждаше така, сякаш се бе предала след

дълга и неравна борба. Заровихме се сред останките в търсене на нещо,

което може да бъде спасено. Събрах няколко порцеланови чаши, една

полустопена и изкривена сребърна вилица. Картините на Чарлз и снимките

бяха напълно изгорели. Точно тогава се сетих, че нямам снимка на

Леличка и за миг имах чувството, че късче от сърцето ми е умряло.

Ръмженето на гуми ни накара да залегнем зад разтопената купчина желязо,

която някога бе Ландроувър.

- Това е пикапът на Джаспър – прошепна Тенс в ухото ми.

Разпознах Сара, внучката му. Тя изключи двигателя и се плъзна от

седалката на земята. Изправих се да я посрещна:

- Сара!

- Меридиън! Толкова се радвам, че си добре!

- Как разбра, че сме тук? – пристъпи и Тенс иззад останките на джипа.

- Вероятно няма да ми повярвате, но все пак ще ви кажа – сви рамене тя. –

Реших, че може да имате нужда от пикапа. Дядо ми ме посети в съня ми

снощи. Четеше вестник, захапал пура и стиснал чаша с оная кал, която

наричаше кафе.

В изражението й за миг проблесна тъга, предизвикана от спомена.

- Помня, че правеше това всеки ден. Ежедневната му рутина – през по-

голямата част от живота ми... а вероятно и неговия. Грабваше вестника

още преди да изкукурига петела, за да провери какво е изпуснал по време

на съня си. – тя разтърси глава, сякаш да прогони спомена. – Както и да е,

имаше нещо друго, което ми направи впечатление. Четеше днешния „Ню

Йорк Таймс‖ – и ми посочи датата. Не каза нищо. Дълго време просто

седяхме така, безмълвни, един до друг на масата, докато той си четеше

вестника и отпиваше от кафето си.

После се зае с кръстословицата. Той бе от малкото хора, които съм

виждала да я попълват с писалка и винаги да я довършват. Само че този

път написа само две думи – беше хоризонтално – и бутна вестника към

мен. В квадратчетата бяха написани вашите имена. Той кимна и после

сънят рязко свърши. Осъзнах, че трябва да ви донеса днешния вестник, че

в него има нещо, което трябва да видите.

После ни подаде навит на руло „Таймс‖ и ключодържател с емблемата на

Колорадо.

- Това са ключовете за пикапа. Не е особено красив, но има още много

живот в себе си. Като гледам Роувъра, съм сигурна, че ще ви е полезен. Бог

ми е свидетел, че нямам никаква полза от него в Ню Йорк. Както знаете,

там няма много бали сено за превозване – Сара се разсмя и ние се

усмихнахме с нея.

- Обадете ми се, ако имате път нататък. Ще ви осигуря подслон и храна,

когато и да се случи.

Протегна ръка на Тенс, който я разтърси. Аз я прегърнах. В този миг се

уверих, че по света има и много други добри хора, освен семейство

Порталсо. Хора, които знаеха, че съществуват много неща, които не е

лесно да обясниш – и които бяха готови да вярват на сърцата и

инстинктите си.

После, без да казва нищо повече, Сара се обърна и тръгна надолу по

шосето.

- Чакай, не искаш ли да те откараме до някъде? – извиках след нея.

- Не-е, ще е добре за мен да повървя. Само три километра са по права

линия – тя ни помаха с ръка и се скри зад завоя.

Тенс ме прегърна и аз се облегнах на гърдите му.

- И сега какво? – попитах.

- Мисля, че трябва да прочетеш вестника. Да провериш какво е имал

предвид Джаспър.

Започнах да разгръщам шумолящата хартия, но открих търсенето чак на

страницата с новините от страната:

- Виж тук! – и му го подадох.

- Леле, на това му се вика заглавие! – и го прочете на глас. – „Момиче и

котка – ангелите на смъртта в градската болница‖.

- Смяташ ли, че е възможно...

- Мисля, че това е най-добрата отправна точка, която имаме.

Кимнах.

- А какво ще правим с Кустос? Дали ще иска да дойде с нас? Не може да

остане тук. – Сърцето ми се късаше при мисълта да я оставим.

- Обърни се, Меридиън. Не мисля, че това ще е проблем – усмихна се той.

Кустос вече се бе настанила в багажника на пикапа, точно до задния

калник.

- Тръгваме ли тогава?

- А накъде?

- Тук пише, че въпросната болница е в Индианаполис.

- Тогава натам, предполагам. Как се справяш с разчитането на карти?

- Приемливо – изкикотих се, но веселото настроение премина веднага щом

в дробовете ми нахлу миризмата на изгоряло дърво и разтопена пластмаса.

Хвърлих последен поглед на останките на къщата:

- Смяташ ли, че някога ще се върнем?

- Може би. Струва ми се, че някой ден ще имаш работа... къща за

построяване.

- Ние. Ще я построим отново – заедно. – И преплетох пръстите си в

неговите.

- Ние – съгласи се той.

Вятърът нежно рошеше косата ми, докато се спускахме към магистралата.

Слънцето топлеше голите ми пръсти, поставени върху таблото... Най-сетне

се върна усещането, че сърцето ми не е прекалено голямо за гърдите, в

които трептеше.

По радиото звучеше песента на Глен Милър "Don't Sit Under the Apple

Tree". Почти успявах да видя Леличка, седнала между мен и Тенс –

усмихната и тактуваща с пръсти. Светът продължаваше да се върти, но

вече не бе същият. Последните отблясъци на залязващото в далечината

слънце извикаха сълзи в очите ми:

- За някой друг сега изгрява... – отбелязах разсеяно.

- Може би за още една фенестра? – зачуди се на глас Тенс.

- А може би за друг Защитник – отвърнах му.

Може би имах друга сестра. Знаех, че няма да видя семейството си, поне не

скоро и сърцето ми пееше тъжна песен. Атерноктите можеха да ги открият,

а аз не бих рискувала това за нищо на света. Никога не бих ги изложила на

опасност.

В небето блестеше ярко зарево, в което се сменяха невероятни розови,

оранжеви и пурпурни пламъци. Отивахме на изток.

- Кой ден сме днес?

- Защо? – Тенс направи знак с фаровете и завихме по междущатската

магистрала. Никаква следа от ФБР или лампите на полицейски коли – нито

пред, нито зад нас. – Май е шести... струва ми се.

- Богоявление?

Не новото начало, което ми предсказа Перимо, а такова, което бих

поставяла отново и отново – стотици пъти, ако трябва.

Извадих лак за нокти от раницата в краката си и протегнах босите си

стъпала напред:

- Каня се да го направя от седмици.

- Какво следва – ще си боядисаш косата отново ли?

- Вероятно. – Обмислях как ще ми седи русото. – Не си ли гладен?

- А ти не си ли? – шеговито отвърна на въпроса с въпрос той.

Помислих си, че напоследък качвам килограми... а май и на сантиметри

съм пораснала. Най-сетне започвах да приличам на нормално, здраво и

добре хранещо се шестнайсетгодишно момиче.

- Всъщност... – той се изкикоти като малко момче.

Не устоях и се присъединих към смеха му. Той увеличи музиката и

започна да потупва по кормилото в такт с нея. Отзад, в открития багажник,

Кустос нададе доволен вой. Можех да се закълна, че чувам смеха на

Леличка и Чарлс, понесен от вятъра... Имаше и още нещо в него...фин

аромат на рози.

Март, 2009 г.

Всеки бод е удар на сърцето, поемане на въздух; всеки възпроизвежда

някакво преживяване и научен урок. Всяко парче плат е всъщност чувство

– харесва ми, не ми харесва, усещам болка, щастие... Когато ги

съединяваш, те изграждат образа на живота – или поне откъс от него.

Малки парченца, чрез които е съшит човек. Подобно на спомените, те

нямат последователна логика и хронология; по-скоро сякаш трептят и

отразяват ехото на събитията. Може да разбереш много неща за даден

човек, само като погледнеш ушития след смъртта му юрган.

Някои са съставени от големи ярки парчета – сякаш са отбелязани само

наистина съществените моменти, а дребните случки са пропуснати. Други

представляват калейдоскоп от разноцветни ивици, взрив от цветове, форми

и материи – като че ли онези, които са ги вдъхновили, са били събрали в

един дъх повече събития и идеи, отколкото нормалните хора натрупват за

година.

Леля ми правеше юргани, в които зашиваше живота на хората. Аз все още

не зная каква съм, нито кого ще срещна по пътя си.

Знам обаче едно: налаганата от Холивуд представа, че смъртта е бърза и

безболезнена, е лъжа. От край до край. Тя се случва само на онези малцина

късметлии, които успяват да преминат, преди да разберат, че са мъртви. В

повечето случаи обаче е дълъг и труден процес. Може да отнеме години,

месеци или само седмици, но почти никога не е мигновен като това да

светнеш лампа. Ако смъртта бе лесно и краткотрайно нещо, същото щеше

да важи и за раждането; а всяка майка ще ви каже, че бременността и

раждането са продължителни, сложни и болезнени процеси. Като

изключим малкото късметлии, разбира се.

Аз не нося смърт – така, както акушерите не носят живот. Ние просто сме

заобиколени от тях... Те от живота, а аз – от смъртта.

Нямате представа колко страховито е да видиш това изражение върху

нечие лице, смисъла на осъзнаването. Очите на хората рязко се

разширяват, животът им започва да се отразява в тях... Разбираш кого са

обичали, как се казват децата им. Всяка душа, която преминава през мен,

оставя частица от себе си. Преживявам емоциите и споделям спомените на

всеки живот, който съпровождам отвъд. Безмълвните писъци на

дървесните жаби са ми познати като гласовете на собственото ми

семейство; воят на умиращия койот замества вика на брат ми. Помня

адреси и телефонни номера. Това са просто късчета от информация и

чувства, но аз ги нося със себе си.

С всеки изминал ден и всяка нова душа те нарастват. Скоро ще се наложи

да открия начин да се освободя от тях. Само че аз не мога да шия юргани.

Никое живо същество не ни възприема като чистата светлина, която

представляваме – не и докато не дойде времето да пренесе енергията си.

Светлината, топлината, животът и движението – всички те са енергия.

Когато тялото умира, енергията остава и продължава да съществува. Тя

трябва да отиде някъде. Това е един от основните закони на вселената –

нищо не се губи. Ние сме само проводници. Раздвижваме тази енергия със

самото си съществуване. Достатъчно е просто да се приближим до нея.

Може да се случи навсякъде – докато си вървим по улицата, тичаме,

пътуваме. Ние сме живи, дишащи и топлокръвни прозорци към рая.

Простичко казано, раждаме се, за да могат – за да можете – да умрете леко

и да откриете покой.

Казвам се Меридиън Созу. Аз съм фенестра. Винаги съм споделяла света

си с мъртвите и онези, които скоро ще умрат. Но в действителност не

разбирах нищо, преди да навърша шестнайсет години – преди да започне

втората ми година в гимназията.

Разбирате ли, макар да сме родени от смъртни майки, ние също така се

учим. Учим се да разбираме великолепието и тежестта на съществуването

– своето и чуждото. Аз все още се обучавам и все още търся.

Пожелавам ви късмет със смъртта ви, но за всеки случай аз или някоя от

сестрите ми ще ви чакаме. Ще бъдем вашите прозорци. И ще преминете

през нас към по-високото ниво.

Меридиън Созу, родена 1992 г.

БЛАГОДАРИМ, ЧЕ ИЗБРАХТЕ ФОРУМ «РЕЛИКВИТЕ НА

СМЪРТНИТЕ» A WORLD I WOULD LOVE TO LIVE IN!

if your world doesn’t allow you to dream, move to one where you can…